АРТ бр.6, стр.48, година VIII 2001г.

В Акрокоринт

Ангелос Сикелианос

Залезът се спускаше над Акрокоринт
възпламенявайки скалата. Уханен
полъх на водорасли откъм морето започна
да опиянява напетия ми буен ат...

Запенени юздите; святкаше
бялото на очите; бореше се да се изтръгне
от десницата ми, поводите стиснала,
и да се втурне към ширта безкрайна...

Ударил ли бе часът? Бяха ли безброй уханията?
Беше ли дълбок соленият дъх на морето?
Далечният полъх на леса?

Ах! Още малко само да траеше мелтемът
аз знаех как да стискам юздата
и слабините на митичния Пегас!

От гръцки: 
Здравка Михайлова

Ангелос Сикелианос:
един орфик в Делфи

Здравка Михайлова
Тази година по повод петдесетгодишнината от неговата смърт в Гърция се честват паметта и творчеството на най-големия гръцки лирически поет и мислител-визионер - Ангелос Сикелианос. Познавач, посветен в целия спектър на гръцката митологична традиция, както и на мистическите учения (преди всичко на орфизма) той успява да претвори техните елементи в творчеството си, придавайки по такъв начин различно измерение както на поезията, така и на драматургията си. Негово е бащинството и на Делфийската идея, която си поставя за цел да обедини човечеството в едно братство посредством поетичното слово и древногръцкия дух и това да стане в пъпа на Земята - древното светилище на бог Аполон в Делфи. Изборът на Делфи не е случаен - там е бил големият духовен и религиозен център, символ на древния свят, там са се сливали небесните и хтонични сили - Аполон и Дионис - рационалното слово със свещения бяс на менадите. На Сикелианос в голяма степен се дължи възраждането на древногръцката драма по време на Делфийските тържества през 1927 г. и 1930 г. Редом до него на това поприще е първата му съпруга Ева Палмър; и двамата полагат свръхчовешки усилия за популяризирането на Гърция и нейната култура по света.
Роден през 1884 г. на йонийския остров Левкада, във вените му освен гръцка тече и венецианска кръв. Произхожда от род, пролял кръвта си, и вложил състоянието си в на-ционалноосвободителните борби на Гърция. През 1901 г. Сикелианос заминава за Атина, където се записва да следва в Юридическия факултет. Там попада в интелектуални и литературни кръгове на столицата, които ще го спечелят завинаги. През 1903 г. публикува първите си стихотворения. На следващата година сестрата на Сикелианос Пинелопи среща американеца Реймънд Дънкан, брат на световноизвестната танцьорка Айседора Дънкан, и се омъжва за него. През 1905 г. пътуват до Париж, където пътищата им се пресичат с този на американската интелектуалка Ева Палмър, която ще ги последва в Гърция. Живеят заедно в дома на Айседора, запазен и до днес в Атина, в подножието на планината Химет, където за пръв път Сикелианос ще срещне по-възрастната с десетина години Ева. По-късно тя споделя, че той бил подобен на англосаксонския Адонис - поета П. Б. Шели. Краткото им познанство ще бъде скрепено с печата на любовта.
Докато Сикелианос посещава брат си в Либия и живее в палатка в пустинята в един английски лагер, където написва поемата си "Обладан от видения", Ева гостува в дома на майка му в Левкада, където изучава гръцки, тъкаческо изкуство, пътува до отдалечени манастири, за да се запознае с образци на византийската иконопис, изобщо потапя се в гръцката традиция. Тя обиква Гърция "не за един ден или докато трае едно пътуване или една ваканция, а за толкова дни, колкото є е отредено да живее на земята" и за нея Ангелос представлява "неразривна част от гръцката земя". Редом с него се посвещава на търсенето на древна Гърция и ще стане първата жена, на която през 1919 г. Вселенският патриарх присъжда правото да преподава църковна музика. Приносът є е изтъкван от печата и често пъти бива разграничаван от "по-мъглявите прокламации на архангелическия Кришнамурти, гръцкия Парсифал" - нейния съпруг.
През 1906 г. поетът и съпругата му ще последват двойката Дънкан в пътуването им до Америка. Свързани от общи интереси и идеали, главно от вярата им в освобождаващата сила на изкуството и стремежа към събиране на данни за съхранилата се в народните обичаи антична традиция, те сключват брак в Америка. Издаването през 1909 г. на "Обладан от видения" утвърждава Сикелианос като значим поет в Гърция.
През 1921 г. Ева и Ангелос Сикелианос посещават Палестина. Това пътуване навежда Сикелианос на размисъл за разместването на обществените пластове в следвоенна Европа и последствията от малоазийската кампания на гръцката армия, довела до Малоазийската катастрофа през 1922 г. - най-голямото национално поражение в новата гръцка история, при което около милион и половина гърци напускат завинаги Йонийските крайбрежия. От 1922 г. неизменно го занимава практическото приложение на Делфийската идея и двамата с Ева работят трескаво за подготовката на Делфийските тържества с цел Делфи да се превърне в "Световен обединителен център на човечеството". Тогава двойката се премества и установява за постоянно в "пъпа на света", където си построява къща с изглед към археологическите разкопки, планината Парнас и маслиновите гори, спускащи се по склоновете към Амфиса. Къщата е ипотекирана пред Националната банка на Гърция срещу разходите по Вторите делфийски тържества през 1930 г. По инициатива на Европейския културен център в Делфи през 1991 г. постройката е реставрирана в първоначалния є вид и оттогава в нея се помещава Музей на Делфийските тържества.
В резултат на пламенната им посветеност през 1927 г. са осъществени първите Делфийски тържества, които имат за цел възраждането на античната драма. Те представляват практически израз на лирическата мисъл и философско-месианските визии на поета. Извършените реставрационни работи в Делфи, както и фактът, че поканените са гости на двойката Сикелианос, водят до огромни разходи, но същественото е, че за пръв античните театри проговарят отново. Вярата на Сикелианос, че "Великият Пан не е мъртъв", се оказва действена и Делфи става всеизвестно култово място благодарение на романтизма и утопизма на поета и неговата спътница. Ева Палмър режисира представленията на трагедиите, собственоръчно изтъкава костюмите на актьорите, като за целта проучва Ксенофон, за да си представи по-добре дрехите на персите, нейна е и хореографията на спектаклите.
По това време за пръв път е подхвърлена идеята за присъждането на Нобелова награда на Сикелианос. В универсалните измерения на неговата поезия, която самият той определя като "следи от екзистенциалната диалектика на пътуването на неговата душа към завоюване на единното и върховно съзнание за Живота", могат да бъдат различени трите основни символа на орфическия култ - житният клас на Елевзинските мистерии, Дионисиевата лозница и столистната роза. Посредством тях се осъществяват трите последователни степени на посвещаване в творческите принципи, благодарение на които човек постига своя завършен облик и освобождението си. Първият от тях символизира равенството на всички хора пред смъртта и пред основните потребности на живота. Вторият символизира свещения порив на творчеството, разкриващ пред човека градивния Ритъм на Вселената, Ерос-Танатос, което е едно и също, тъй като е двоичен израз на първичния импулс, движещ вечния кръговрат на живота. Третият изразява пълната хармония между противоположностите, сливането на Дионисиевото опиянение с Аполоновата мъдрост и разкрива третата степен на посветеност - Пълното познание.
През 1933 г. Ева заминава за Америка по договор, за да представя там спектакли на антична драма. Въпреки волята є, нейното отпътуване от Гърция ще бъде окончателно. Пристигането є в САЩ съвпада с новия курс на президента Рузвелт и опитите му да спаси хората на изкуството от икономическата мизерия. През 1939 г. се запознава с "бащата на американския танц" Тед Шоун, който е основал община-колония в една ферма в Масачузетс, където танцьорите му обработват земята, танцуват и организират артистични вечери. Наред с примитивните африкански и индиански танци, съпроводени с молитва за дъжд, екстатичните дервишки и монголските шамански танци, Шоун включва в програмата си и танци, вдъхновени от находките в двореца на цар Минос в Кносос и театрално действие, наречено "Елада триумфираща". Пет години след Ева за Америка заминава и синът є от Сикелианос Главкос, като намерението им е със статии, беседи, преводи на негови стихотворения, брошури и др. да издирят спомоществователи за Делфийските тържества. В следвоенна Гърция представителите на "американската мисия" отново повдигат въпроса за възстановяване на Делфийските тържества. Двойката се съгласява, въпреки че зад на пръв поглед добрата им воля отгатва намерението идеята им да бъде експлоатирана в туристически аспект. Възнамеряват за трети път да организират Делфийските тържества през 1953 г., но тогава и двамата вече са си отишли от живота - Ангелос през 1951 г., а Ева през 1952 г. Поетът издава прокламация на пет езика за организирането на бъдещите Делфийски тържества и на Духовния център в Делфи. Делфийският университет, едно от въжделенията на Сикелианос, си остава несбъдната мечта. Но днес в памет на поета в Делфи съществува такъв Европейски център. От 1985 г. той организира международни срещи на древногръцката драма, признавайки по такъв начин заслугите на двойката Сикелианос за издигането є в жив театрален жанр. През 1995 г. в двора на музея големият руски режисьор Юри Любимов поставя откъси от "Птици" на Аристофан със студенти от различни театрални академии.
През 1938 г. Сикелианос се запознава в Атина с Анна Карамани, която впоследствие ще стане негова втора съпруга, след като Ева му изпраща от Америка благословията си за втория му брак. Самата тя се завръща в Гърция и в Делфи чак през 1952 г., деветнайсет години след като я е напуснала, за да умре там. Разходите по погребалната є церемония са поети от гръцката държава, а тленните є останки са пренесени в Делфи, където селските жени я изпращат във вечната є обител с хора на океанидите от "Прикованият Прометей" и по древен гръцки обичай поставят в ръката є нар - плода символ на Персефона, Хадес и подземното царство. Погребана е до майката на Сикелианос, а бащата на Делфийската идея почива в атинския Пер Лашез, както е известно Първо атинско гробище. Вододелно събитие в живота на поета е рецитирането от него на стихотворението му "Звучете фанфари", прочетено като надгробно слово на погребението на националния поет на Гърция Костис Паламас през 1943 г.
През 1946 г. Сдружението на гръцките литератори предлага на Шведската академия кандидатурата на Сикелианос за Нобелова награда. От Америка Ева полага усилия да бъдат събрани английските преводи на творбите му. Хенри Милър є изпраща статиите си за гръцкия поет и я насърчава в изготвянето на Нобеловото портфолио на поета. Същата година гръцката кандидатура е подновена, като за най-високото литературно отличие е предложен и Н. Казандзакис. Гледната точка на Казандзакис в неговия роман за Свети Франциск Асизки "Беднякът Божи" е напълно тъждествена с идеологическата основа на "Дитирамб на розата" на Сикелианос, в която властва видението на Кристиян Розенкройц за постигане на красотата. Поетът изповядва, че орфическата фраза "Син съм на земята и на звездното небе, ето защо моят род е безсмъртен" го е съпътствала през целия му живот. През 1947 г. в Париж е издадена антология с негова лирическа поезия. Много европейски писатели, между които Андре Жид и Пол Клодел, подкрепят Нобеловата кандидатура на гръцкия поет. Днес поезията му печели още по-голяма популярност. Микис Теодоракис написва музика към неговата поема "Духовен марш", "Смъртта на Дигенис" е илюстрирана с музиката на Манос Хадзидакис, а английският композитор Джон Тавънър има музикална композиция по стихотворението му "Неписано".
Образът на безбрежния дух на Сикелианос, оставен ни от съвременника му Сеферис, може би най-добре изразява неговата същност, в която пулсира живата дуjша на Гърция, наследила античната традиция: "Опитвам се да проследя как религиозното чувство на Сикелианос тръгва от левкадското, предавано от баща на син християнско чувство, как продължава, подхранвано от всички дихания на гръцката земя да се простира и да попива митове, които сме смятали за окончателно отмрели, да се движи между Дионис и Хадес, които са едно и също нещо, както смята Хераклит, и непрестанно да копнее по едно възкресение, за повторно раждане: на Гърция от Горната земя (...) Харесваше ми да се възхищавам от този велможа на нашата словесност сред гръцката природа, която той преживяваше с такова чувство на близост, която докосваше - планини, мрамори, крайбрежия - както овчар докосва познатите предмети в колибата си. Харесваше ми начина, по който го обичаха обикновените хора - и планинците, и тези от полето, които го наричаха кир Ангелос. Вълнуваше ме животът, който бе успял да постигне нещо толкова рядко: да бъде изчистен от всякаква убогост и в малките, и в големите неща."