Петър Дънов:
Космическата етика като път към духовно и физическо здраве
Ерика Лазарова
"Целият свят се прекланя пред мен, но аз се прекланям само пред българския гуру Петър Дънов." Алберт Айнщайн
Петър Дънов е едно от най-често цитираните в чужбина имена на българи. Неговата езотерична философия, нашумяла още през 20-те години, възхвалявана и оспорвана, отричана и възкресявана непрекъснато от пепелта на идеологемни забрани и откровени фалшификати, отдавна се е превърнала в наш посланик по света и в едно от европейските лица на българите. Замислена като учение за живота, тя е много повече от нова форма на религиозен светоглед или етическа система. В нея големият български мислител осъществява прехода от космическото към ежедневното и от ежедневното към космическото, постигайки синтез между философия и наука, етика и религия.
В този контекст учението на П. Дънов е една от исторически първите крачки в изграждане система от алтернативното знание, ориентирано към утвърждаване на нов интерпретативен поглед и подход към универсума като космическа безпределност и безпределност на човешките съзидателни усилия. С оглед култивиране на нови човешки качества и достойнства на личността, отговарящи на модернизиращия се свят като променящ се в посоката на позитивното и прогресивно ускоряващото се развитие.
Неговото учение има ярка практическа ориентираност и точно като философия на живота се характеризира с възвишена прагматичност, насочена към единството на човека като микрокосмос с Космоса. Той е здрав и щастлив, когато се намира в съзвучие с космическата си природа и губи както щастието, така и здравето си, ако умът, сърцето и волята му не действат в разумно единство. "Животът на духа и животът на плътта колкото и противоположни да са един на друг, толкова са и необходими за човешкото развитие.
Без живота на плътта не може да има никакво развитие. Не се страхувайте от плътта, но гледайте да я подчините да слугува на духа. Възпитавайте плътта си във всяко направление."
Не е достатъчно обаче да определим философската система на Петър Дънов или Беинса Дуно, както той предпочита да нарича себе си, като философия на живота. Важно е да се добави и че тя представлява едно дълбоко етическо учение, чийто постулати са неразривно свързани с философията на телесното благополучие в смисъла, който всички високо развити древни цивилизации от египтяните и индийците до римляните са влагали в неразрушимото единство на здравия дух в здравото тяло. Това е и закономерно, като се има предвид теоретичният интерес към здравната проблематика на П. Дънов, който е следвал медицина в САЩ, преди да се ориентира към науките за духа и да обърне специално внимание на историята на философията и на педагогиката. За да обедини по-късно в теоретичните си конструкции етиката и биоетиката, алтернативната медицина и педагогиката, психологията и науката за цветовете (от която впрочем са се интересували всички глобално мислещи личности от Гьоте и Новалис до адептите на авангардизма като Кандински, който търси в символиката на багрите знаковостта на свръхреалното), музикознанието и синтеза между танцовото изкуство и спорта, родило едно ново епистемологическо направление и една нова творческо-практическа област - панритмията.
Но именно поради своята трансцедентност и ориентация към висшите сфери и ценности на битието в космическите му измерения "философията на живота" на Петър Дънов има подчертано морален характер.
"Бог е любов" е и първият от основополагащите принципи на неговата етика, включващи няколко прости и затова безсмъртни, тоест незагубващи значението си правила на човешкото общежитие от сферата на т. нар. вечни ценности, свързвани в етическата теория с нормите на традиционните общества, но незагубващи значението си и в модерния, и в постмодерния свят, дори когато те демонстративно се отказват от подобни, считани за остарели и овехтели "морални стандарти" и фундаментални положения, отнасящи се до онтологията на морала. Подобно на принципа "уважение към правото на живот на всяко живо същество като брънка от еволюционната верига", продиктуван от необходимостта за приемственост между всички етически системи.
Третата основополагаща максима може да бъде изразена пределно лаконично като "живот за цялото". Дънов сочи, че на примитивното съзнание и първите стадии на социалното развитие в човешката история отговаря животът само за себе си, често дори в ущърб на другите - независимо дали става дума за личности или нации. "Идеята, че всеки трябва да живее за себе си, е идея на стария живот. Тя безвъзвратно залязва - въпреки всичко. Идеята, че всеки трябва да живее за Цялото - ето великата основа на новия живот, на новата култура. Тази основна идея сега преустройва целия живот на човечеството. Сегашният свят преминава към една нова форма. Твори се един нов морал. Този нов морал, чиято първа заповед е живот за Цялото, ще промени коренно света... Сега човечеството навлиза в една нова епоха. Преминава от епохата на механичното създаване към епохата на органичното развитие, от стадия на механичното преустройство към този на вътрешното възраждане. И понеже хората минават от механичния към органичния процес на колективен живот, затова те преживяват такива страдания..."
Най-новата история доказва недвусмислено визиите на П. Дънов за бъдещето. И то няма нищо общо с псевдоколективизма на тоталитарните общества, нито с "екипността" на съвременния капитализъм, който отрича по същество самия си двигател на развитие и просперитет - индивидуализма.
Той през първата половина на 20-ото столетие говори за обединена Европа и следвайки идеите на Уидроу Уилсън слага в определен, исторически конкретен контекст настъпването на епохата на европейската интеграция: "След войната ще се заговори за европейски съединени щати и тази идея ще се осъществи" (1.V.1940). С много вяра и оптимизъм на "духовното зрение" говори за приближаващата епоха на сътрудничество, когато противопоставянето на нации и региони ще стане анахронизъм. На 20 септември 1935 г. например заявява пророчески: "След сто години ще намерите Европа съвсем друга. Границите ще бъдат премахнати и ще се създадат други отношения между народите и човеците."
Съвременната ни епоха Б. Дуно определя като преходна и поставяща на изпитание и човечеството, и цивилизацията, които се нуждаят от нравствено пречистване. Когато обявява, че: "До 1999 година светът ще види това, което никога не е видял", има предвид историческите изпитания, превръщащи XX век в уникален пример за съжителство на най-черни и ретроградни човеконенавистнически тенденции с утопии и реални пътища за утвърждаване в живота на принципите на хуманизма и демократизма. Но това е и визия за големите политически промени през последното десетилетие на отминалото столетие, свързани с Нежните революции.
Показателно е още заглавието на първата книга на П. Дънов, излязла от печат през 1896 г. "Наука и възпитание". В нея той програмно разкрива връзката между науката и новото етическо учение, което иска да даде на българския народ и което е замислил като синтез на съвременните му научни достижения и хилядолетната езотерична традиция, свързана с източни и западни окултни школи от древността до новото време като херменевтиката на Кеми (Египет), орфизма, богомилството, ученията на розенкройцерите и на Елена Блаватска и т. н. Величието на духа е свързано с възможността да се прониква универсално зад булото на видимостта: "Онова, което е събудило съзнанието на човека и го накарало да тръгне по пътя на познанието, произтича от дълбока вътрешна нужда на неговия дух, вложена у него от върховните закони на живота. Тия закони заставят човека чрез постоянна работа да се стреми към съвършенство."
Науката се третира тук като въплъщение на креативността и духовността на човека, "Науката, взета в най-дълбокия смисъл, е произведение на човешкия дух, който е свързан с великия дух на битието. В човешкия дух е вложен отначало стремеж да усвои по вътрешен път пътеките на истината и да схване законите на природата, за да може да впрегне енергията є за своите нужди, да положи красива основа за своето съществувание, добро и красота - възвишеният идеал на разума."
Мото на П. Дънов е "Да живееш - това значи да учиш", а училището е модел на живота на разумния и добродетелен човек, който изучава законите на вселената, за да усъвършенства и своя живот, и живота на обществото, съдействайки същевременно за хармонията в мирозданието, която днес свеждаме все още само до планетарната екология. Обръщайки образа на училището в най-употребявана метафора за еволюционното развитие на личностите и народите, мислителят ще напомня многократно, че Новият човек трябва да бъде готов с отворени сетива да реагира на промените в действителността, гъвкаво и умно приспособявайки се към предизвикателството на промените, отхвърляйки бремето на общоприетите представи и предразсъдъци. Щом спрем, щом се откажем да се борим с живота, ние сме станали като "стар мех, в който новото вино не може да ферментира".
И следователно ще преминем през много мъчителни ситуации, докато станем достойни за новото и преодолеем неспособността си да се развиваме. В това отношение страданието е и своеобразна благодат и необходимост: "Има един пробен камък, с който човек бива подлаган на изпит в живота - това е страданието. Който не е страдал, не може да говори за знание. Страданията са първото условие за поумняване на всеки... При страданието се развива търпение, мекота, сила."
Но за да бъде човек в добра кондиция за училището на живота, което често е безмилостно и максималистично към питомците си, той трябва да бъде в отлична физическа форма, помагаща му най-адекватно да се справя с поставените му екзистенциални и духовни задачи.
Добротата и оптимизмът се оказват безценно лекарство, което можем да си набавим сами. Цялата алтернативна медицина днес се опира на този нравствен фундамент, но улисани в джунглата на живота, ние, хората, все още предпочитаме аспирина, антибиотиците и транквилантите. Чрез болестта като страдание разумната природа ни сочи, че сме се отклонили от правия път и трябва да го намерим отново. Затова лекуването изисква изцеление и на тялото, и на душата едновременно. Болестта е също един изпит. Точно по тази причина не е достатъчно да се атакува само физическият причинител на заболяването. Според школата на Дънов: "И да излекуваш един пациент от физическото му страдание, няма никаква сигурност, че си му направил истинско добро: болестта ще се върне със същата сила или като друга болест... една болест може да изчезне мигновено, ако човек осъзнае вида себичност, гордост, лъжа или егоизъм, който я причинява."
Предпоставяйки здравето като условие за свободно и неограничено развитие на личността, той интерпретира всеки здравословен проблем комплексно, стараейки се да поставя ударението върху разумния и природосъобразен живот. В неговата биоетика профилактиката играе огромна роля. Тя може условно да бъде разделена на психическа и медицинска: "Истински здравият човек е здрав във физическо, умствено и в сърдечно отношение.
Здравето има отношение не само към физическия свят, но и към сърдечния и умствения свят... Да бъдеш здрав, това значи да си в хармония с Първата Причина на нещата, с ближния и със себе си...
Ако през целия си живот, от младини до старини, човек не допусне в ума си нито една лоша мисъл, в сърцето си - нито едно лошо чувство, и във волята си - нито една лоша постъпка, никаква болест не може да го хване. Много бацили ще минат през него, но отровата им ще се обезсили."
Той обръща огромно внимание на умствената и физическата диета, съхраняваща здравето на личността, като под "диета" тук разбирам умереност и непрекаляване с удоволствията на тялото, свързани с редовен сън и чиста вегетарианска храна, но без лакомия, както и морална порядъчност. "Истински здрав е онзи, който от сутрин до вечер е подвижен, лек, готов за работа. Той не знае какво е болест, не се оплаква от нищо, готов е да помага на всички..."
Логическото ударение тук пада върху "всички" и изразява готовността да се възприема всеки човек като приятел, брат и достойна за уважение личност. Квалифицирането на Другия като Враг вече създава напрежение и негативните мисли се връщат като бумеранг към изпратилия ги, а любовта лекува и обновява и тялото, и душата. Позитивната нагласа и готовността да обичаш и помагаш на ближния си означава да виждаш във всеки Божественото, което може и трябва да се развие и да даде плодове. Естествено, подобна личностна трансформация не става лесно и отведнъж, а по пътя на страданията. Важно място сред тях заемат болестите. Те също са проверка и служат за закаляване на характера и са средство и начин за пречистване.
В подобен контекст всеки е лекар сам на себе си и без да реши съзнателно да промени живота си, всяко лечение ще бъде с временен ефект, понеже не изкоренява корените на болестта. Новото в биоетическите възгледи на Дъновата алтернативна медицина и психология е свързано с възгледа, че да се лекуваш по Божествен начин, това означава да измениш живота си, да водиш чист и свят живот.
Като към средствата на алтернативната медицина спадат:
1. правилното хранене;
2. хигиената на дишането;
3. третирането на болния с определени цветове от спектъра или т. нар. колортерапия и
4. талосопроцедури, ако използуваме постмодерната терминология, както и
5. музикотерапията и още
6. гимнастиката;
7. слънчевите бани (условно казано), а по-точно - използуването на слънчевата енергия и изобщо на планетарните влияния върху човешкия организъм, както пряко, така и опросредствано - посредством скъпоценните камъни и благородните метали;
8. а не на последно място по значение и хигиената на мисленето.
При Новата култура, отбелязва Дънов, ще се промени самото естество на лекарската практика. Щом болестите са възпитателни, лекарят е предопределен да помогне на довереника си да оправи и пречисти живота си. Затова и съветът към далия Хипократовата клетва е да бъде асистент на природата и да "учи хората на ония закони, които обуславят тяхното здраве, техния добър живот.
Предназначението на лекарите не е само в обикновения начин на лекуване. Те имат по-високо предназначение - да научат хората да живеят правилно, да прилагат законите на разумната природа."
Добрият човек като нравствена личност е върховната ценност във философията на живота на П. Дънов. "Доброто може да се уподоби на извор, който постоянно тече. Злото пък прилича на пресъхнал извор...
...В (добрия) човек... доброто е като извор. Затова всякога, при всички условия, той си остава добър. Заблуждение е да се мисли, че условията можели да го променят. Преди всичко, доброто прониква в цялото му естество..." Затова си мисля, че няма по-възвишено пожелание от това всички да се превърнем в извор на доброто и да станем необходими като водата!