Едно парче свръхплътна материя. Това бе всичко в началото.
- Добро утро, деца. Отворете тетрадките и да започваме.
Големият взрив. И материята се разпростря навсякъде.
- Виж се само как си разхвърлял всичко! Как изобщо ще започнеш да пишеш, като не можеш да си намериш тетрадката в целия този хаос?!
Но той я намери и започна да пише задача номер едно.
Постепенно започнаха да се образуват облаци от газове, които лека-полека придобиха някаква форма, но продължаваха да съществуват, все още носени от силата на Взрива.
Стигнаха до задача номер две. С голямо усърдие момчето продължаваше да пише и драска по листовете.
Газовете се сгъстяваха все повече и повече, докато някои от тях започнаха да се втвърдяват и да придобиват грубовата кръгла форма.
- Колко пъти да говорим, че окръжности не се чертаят на ръка! Погледни на какво приличат! Ако не си носиш пергел, вземи от някой друг, но недей да се опитваш да ги правиш сам, моля те!
Формата се изчистваше и телата започнаха да приличат на гигантски топки. Някои изстиваха и ставаха по-стабилни, докато други продължиха да светят със собствена светлина и ядрата им останаха кипящи под сравнително по-студената им повърхност.
- Но какво е това? Цял час ли ще се занимавам само с теб?! Кой ти каза да оцветяваш окръжността, след като я начертаеш? Ние не рисуваме Земята, това е час по геометрия! Така че престани с тези драсканици, стегни се малко и внимавай.
И той се постара.
На някои от твърдите кръгли късове започнаха да се появяват нови процеси - образуваше се атмосфера. В началото имаше страхотни бури и урагани, но постепенно нещата позатихнаха и се успокоиха. Малка част от тях стигнаха и до следващия етап - започнаха проливни дъждове и цялата повърхност беше покрита с вода.
- Добре, сега да видим - ако имаме две прави и тяхната пресечна точка... направете си чертежа, за да продължим.
Той начерта двете прави с възможно най-голямото старание, на което бе способен.
Между новопоявилите се планети и звезди профучаха два метеоритни потока, малки скали, все още движещи се с голяма скорост, ускорени от Големия взрив. Те се сблъскаха над една от планетите и тя бе подложена на доста сериозен метеоритен дъжд, който напука кората є и я обезобрази напълно.
Друга планета пък имаше щастието точно в този момент да зароди живот на повърхността си. Случайно срещайки се в огромния първичен океан, покриващ цялата є повърхност, няколко молекули се обединиха в първата аминокиселина, от която малко по-късно се образуваха и първите едноклетъчни микроорганизми.
Без да иска, по навик, той отново отвори тетрадката си отзад и започна да си рисува. Кръгове, оцветени по най-различни начини, големи и малки, линии, елипси, криви, минаващи през цялата страница без никакво предназначение, съвсем малки кръгчета и точки...
От време на време в небето се виждаха комети, метеорити падаха тук и там, но атмосферата си вършеше работата и по-голямата част от тях изгаряха, преди да могат да докоснат дори повърхността на планетата. От едноклетъчните се развиха многоклетъчни, след тях някои по-сложни организми, същества, живеещи изцяло във водата. Но водата вече не бе всичко. Една част от планетата вече беше суха. След още известно време обитателите на водата решиха да се пригодят и към сушата и атмосферата и се появиха земноводните. Следващата стъпка бяха влечугите, които се изродиха по много чудовищен начин, но точно в апогея си бяха унищожени от огромен метеорит, който затри почти целия им вид...
- Но каква е тази точка в окръжността ти?
- Ами това е... - "метеорит, който пада на земята" беше на върха на езика му, - това е... нищо. Без да искам съм я сложил там.
- Внимавай повече, ако обичаш.
... и живи останаха само бозайниците, които току-що се бяха появили като вид. След като вече те бяха господари на планетата, се появиха нови и нови видове и всеки от тях се усъвършенстваше все повече и повече, докато накрая се появи един, който откри огъня и подчини всички останали с най-големия подарък, даден му от природата - разума. Той го използваше максимално, понякога разумно, друг път - не. Видът му се разви неимоверно повече от всички други, обитавали досега планетата. Физическата промяна не бе толкова ясно изразена, но интелектът му растеше и познанията му за света около него се увеличаваха все повече. Той построи космически кораби, надмина скоростта на светлината, овладя ядрената физика, пригоди и други планети за начина си на живот, след време почти целия космос му принадлежеше.
- Ти пак ли не ме слушаш?! Е, край! Стига толкова. Взимай си нещата и си заминавай, Господи, и утре те искам с някой от родителите ти при мен!
Без да каже и дума, момчето затвори тетрадката...
Голямото свиване. Така дълго очакваният край на цялото човечество и на цялата вселена. Сякаш, всмукани от нещо, всички планети, звезди, метеори и всякакви частици, летящи из пространството, се събраха отново...
... прибра си нещата и излезе от стаята с наведена глава.
- Ех, този Господ... проблемно дете е...
... в едно малко парченце свръхплътна материя. Това бе всичко, което остана от цялата вселена.
Поне до следващия час по геометрия.
ИЗБОРЪТ
Лиляна Павлова Благоева
Зазоряваше се. В градината на Дядо Боре се приземи ярка топка светлина. Всъщност това бе едно съвсем малко наземно корабче, с което се придвижваха в орбита извънземните от планетата Кокс-3. Той не им обърна никакво внимание. Току-що бе станал от топлите завивки и мислите му се рееха между два свята.
Започна да приготвя закуска. Обикновено чукваше две-три яйца в тигана, прибавяше щипка сол и червен пипер и омлетът бе готов. Така правеше всяка сутрин от 38 години насам - откакто се бе преселил да живее в тази къща на село. Това бе и любимата му част от деня. Само сега той можеше да си спомня за отминалите дни, недосегаем за радарите им. Опитваше се като всяка сутрин да придаде някакъв хронологичен ред на спомени от последните 240 години. Маги и Сиси се разхождаха из градината. Дядо Боре гледаше как първите слънчеви лъчи се отразяваха от златистите им люспи и образуваха ореол от светлина. Изнесе готовия вече омлет и постави внимателно чинията на металната маса в градината. Не харесваше металния звън и се опитваше да го избягва.
Маги се приближи до него. Не можеше да изпълни нищо наподобяващо сядане на стол и затова просто си стоеше до масата съвсем неподвижна. Дядо Боре я погледна въпросително: "Днес защо сте дошли, помисли си той. За да си мислим заедно ли?" "Не е ли странно, Дядо Боре, тук сме от двеста земни години, а хората толкова трудно свиквате с телепатията. Та тя е най-добрият начин за комуникация! След като ви бяхме оставили за няколко милиарда години, си измислихте десетки различни езици, митове, войни, убийства, болести... все хубави неща. Човекът прекарваше повече от една трета от живота си, учейки чужди езици, за да може да общува. Това само защото бяхте решили, че всеки отделен географски район може да има свой език. Днес телепатията премахна тази излишна загуба на време. Всичко е рационализирано, а вие сякаш не се чувствате удобно в новата реалност", застигна го мисълта на Маги. Големите черни петна на мястото на зеници се удължиха и Дядо Боре разбра, че тя му се усмихва. Беше се научил да различава усмивките им, доколкото това бе и единствената човешка мимика, която можеха да изпълнят.
Сиси разглеждаше новите чушки. Дядо Боре отговаряше за машините, които поддържаха растежа на чушките и кокошките. Откакто озоновият слой бе станал тънък колкото есенно листо, изхранването на земляните беше проблем. Оказа се, че независимо от генните промени, на хората им бяха жизненонеобходими определен минимум животински и растителни храни. Днес успешно се отглеждаха чушки и кокошки (макар и в адаптиран вариант), всички останали домашни животни и селскостопански култури останаха в далечното минало. Дядо Боре не искаше да спори и усърдно се опитваше да се разсее, да не мисли за нищо. Но натрапчивите чувства, бушуващи в него, не го оставяха на мира и той не издържа. "Маги, всички ние приехме и се адаптирахме към това, което донесохте със себе си. Остана само въпросът дали вие си давате сметка за онова, което разрушихте. Дали за вас нашият свят бе само един експеримент или успяхте да го разберете в неговата цялост." В този случай телепатията се оказа подходяща, за да се избегне пъстрата тоналност, изпълваща мисълта му.
Маги вече не се усмихваше, черните петна се бяха свили и Дядо Боре не успя да се сдържи и ги оприличи на сушени сливи.
"Абсолютната свобода, която притежавате днес, бе недостижима за вас в предишните условия. Донесохме ви лек за всички болести на земята. Така търсената от вас панацея е факт. Ти живееш 240 години и не ще изпиташ никога тъй наречената смърт. Единственият начин да изчезнеш е, ако сам го пожелаеш. Разпръснахме вражески настроените народи на различни планети, така че да няма какво да делят и за какво да воюват. Религиите - митове, в които всички вярвахте или отричахте, се опровергаха с нашето пристигане. Премахнахме пречката за общуването, каквито бяха езиците. Да не говорим за дребни улеснения като края на всички телефони. Ти си бил машинен инженер, преди да дойдем, можеш сам да оцениш новите технологии, които ви предоставихме. Най-бързата скорост, която познавахте, бе скоростта на светлината - 300 000 км в секунда. Днес вие познавате скоростта на мисълта - 1 000 000 000 км в секунда. Целият обществен строй, който бяхте изградили, очевидно ви водеше само до противоречия. С премахването на нуждата от разменни отношения - изчезнаха парите и тяхното значение. Ти можеш да имаш всичко, което поискаш, без да се налага да даваш нещо в замяна. Това, което вие тук, на Земята, наричахте напредък, за нас бе пълен провал. Очаквахме, че ще сътворите свят по-добър от нашия, но, уви, вие доказахте колко неуспешен бе експериментът." Посланието на Маги бе категорично и Дядо Боре само кимаше и се усмихваше. "Няма нищо по-тъжно от това да разрушиш нещо, което не разбираш", мислеше си той.
Сиси вече бе събрала проби от новите чушки и двете се отправиха към кораба. Последното нещо, което долови Дядо Боре от Маги, бе неясен сигнал "Сушени сливи???"
Той се прибра в къщата, погледна часовника и се отправи към мазето. Там можеше да постои поне половин час, преди слънцето да задейства радарите, следящи всяка мисъл, всяко нещо. Във влажното мазе нямаше нищо друго освен маса, два стола и малко албумче със снимки. Той седна и втренчи поглед в стените. Черни, влажни и хладни, те бяха неговите мълчаливи съветници. Преди да променят гените му, все се надяваше, че тук ще срещне последния си час. Не отвори албумчето. Знаеше всеки образ наизуст. Нямаше нужда от него и все пак не искаше да го изхвърля - само това му разрешиха да задържи от стария свят. Онзи свят, в който бе израснал, възмъжал, а по-късно отрекъл. Така поне можа да остане на планетата Земя. А може би трябваше да замине за Марс с дъщеря си. Понякога съжаляваше, че беше останал. Замисли се. "Извънземните дойдоха, проповядвайки мир, обещавайки знания и прекрасни нови светове. Това завладя умовете ни, мечтите ни и днес всичко е толкова различно. Жените не раждат деца. Гените ни са променени и нуждата от секс не съществува. Дори принадлежността към определен пол е отживелица. Ако искаш дете, просто те клонират и ти го дават на каквато възраст си го поръчаш. Толкова исках да стана дядо, но не било писано. Какво ли ще правя още безброй години? Как ще живея и за какво ще мисля? Нямало войни - разбира се, че няма войни хората не вярват в съществуването на нещо, за което си струва да се борят. Нямало болести - да, няма болка. А радост има ли? Все се чудя къде точно се пречупихме. Къде точно се разми границата между тях и нас. Дали докато променяхме гените си, изтрихме човешкото и къде изгубихме чувствата си?" Вече не седеше. Бе скочил от стола и обикаляше малката масичка. "И защо ми беше да си измислям името Дядо Боре - така че никога да не забравям онова, от което се отказах. Онова, от което всички се отказахме - род, семейство, обич, болка, радост - човешки живот. Струваше ли си? Това ли бе най-добрият избор?" Въпросите му се редяха един след друг като армия от отдавна изгубен свят.
Най-много му липсваха дърветата. Онези стройни зелени неща, чиито листа сменяха цвета си в зависимост от сезона и чиято песен му бе носила онова безметежно спокойствие... Птиците и животните ги бе прежалил, дори с мъртвата тишина бе свикнал, но липсата на дървета той усещаше най-болезнено. Сякаш това, че те бяха изчезнали в неговото съзнание, означаваше, че е било изтрито всичко, което символизираха. Гордост, достойнство, чистота, кислород... живот. "И сега за какво ми е тая абсолютна свобода? Ако няма какво да ми радва очите, ако няма с какво да се храни душата, за какво ми е - да се рея във вселената безцелно?"
Въпреки обективната реалност надеждата в него не умираше. Всичките драстични промени не успяха да я уморят. Тя го караше да не се оставя в прегръдката на отчаянието. "Макар и на друга планета, било то и в друга галактика - човешкото у човека не може да умре. То ще расте, ще расте и ще си клокочи като подземна река, пък като му дойде времето, ще излезе на повърхността. Все ще се намери място нейде във вселената за една друга Земя. Едва ли ще бъде същата, но все пак ще бъде човешка. А може би дори по-човечна..."
Той се приближи до срещуположната на вратата стена, побутна я лекичко в левия горен ъгъл, и тя плавно се отвори, разкривайки възтесен тунел. Тих триумф изпълни душата му. Там той бе съхранил всички книги, монографии и вестници, до които се бе добрал. Имаше произведения на известни и неизвестни автори на английски, италиански, латински, немски, японски и други езици, които изобщо не познаваше. Те не знаеха за тях, дори дъщеря му бе в неведение. Не знаеха, защото той никога не мислеше за своето съкровище през деня. Само сутрин. Докато нощните уреди са изключени и слънцето още не е изгряло. Дядо Боре обичаше да си мисли, че в този тунел оцелява идентичността на човешкия род.