ОТГЛАСИ бр.6, стр.20, година VIII 2001г.

Пъзелът на Гърция
с части от Додеканезите


Цветанка Еленкова

Най-трудното при пъзелите е напасването на частите с небе. Защото те нямат други контури, освен самите им краища, които да те напътстват. Трябва да си много наблюдателен. Съществуват обаче и триизмерни пъзели - Айфелови кули, замъци "Шьонбрун", кораби "Титаник". При тях лесно се справяш, след като вече си положил основата, понеже вървенето във височина също отграничава. Но най-сложно е да редиш четириизмерен пъзел, особено ако си част от него. Тогава, както казват гърците, очите ти трябва да са на четиринайсет - да гледаш например с всичките сини прозорци на къщите от Халки, или с петолъчния кръст на местната църква (традиционният, ориентиран по посоките на координатната ос плюс още две, сочещи напред и назад),   същински компас2. Трудно се реди безкрайното синьо, пронизано от слънчеви лъчи по начин, по който проникват през гъстите корони на дърветата и разлагат светлината си върху паяжините. Трудно се пресъздава скосяването на лъчите резки на ирис, пропадащи в зеницата. Пъзел, при който границите са не само хоризонтални (при двуизмерните) или вертикални (при триизмерните), но и в дълбочина, е само живият.
Загребваш с шепите си вода бистра като чешмяната; вглеждаш се в синевата є (амфорите от Родос, счупени напряко, векове да ги заливат вълни, полузаровени на някой бряг); съзерцаваш я от брега (заливът на Халки същинска хидриа3, лагуната в Линдос гърлото є), и синевата вече е наситена; накрая поглеждаш от палубата на кораб - мастило. Защото морето на Гърция наистина е Бяло - бистро, и наистина е синьо - много пластове от бистрота. Децата не се учудват на това, те винаги рисуват прозорците на къщите сини. Художниците не се стъписват от факта, че само бялото няма своето тъмно и светло, че тъмното на бялото е неговото синьо, а светлото - светлината. Те виждат как кристалът синее и го наричат Божия цвят.
Когато го видях и аз, този път от самолета, разбрах - беше като лист хартия от онези с втъкани власинки - хиляди малки вълнички (зайчета им викаме) и петна от мастило отгоре - островите, ала всичко в негатив. Един от тях приличаше на фараон с всмукан корем (мумифициран вече), конусовидна корона и устни, напукани от южния вятър. Взех го за Крит, понеже от изток дойде цивилизацията - Шумер, Мохенджо Даро, Египет, Минос.
И попивам всички назовими и неназовими от мен острови, които обитават тази бистрота - пъстърви. Те дори приличат на тях - целите на точки туфи върху голите им тела. Целите на черти длан, която те милва или ти подава, лабиринт от артерии отгоре й, линии отдолу. Напомняше иконата на "Богородица страдалша" от църквата в Йалисос - едната є ръка върху гърдите на Сина, другата под гърба, очите є в очите Му. Любовта, която за гърците винаги е една - те нямат отделни думи в езика за еротика и любов. Дори в смъртта намират `e rwtaV4 Нямат фрагментарно мислене - език, при който произходът на словото от звука на Вселената и връщането му към нея е кодиран в "с"-то на думите; език, който носи не само звука на вдишването и издишването в себе си, звука чист шум (без намесата на гласовите органи на човека), но и пътя, който извървява (маршрута му), със сигурност би оставил същия отпечатък и в мисленето на хората - да свързват нещата.
Гърция започва от север в основата на дланта, при дъното на амфората, и разливайки се на юг в острови пръски, си остава единосъщна; като капки живак се привличат земите є една към друга, към цялото. Затова, когато запитах Анатоли, моя приятелка от Родос, какво предпочита - златото или среброто, тя ми отвърна съвсем естествено - платината. Дори името є (цялото и "галеното") съдържаше двете противоположности на речта сляти - поетиката на изгрева5 с простонародното Лица6. Сплав от бяло и злато. Пъзелът, който се събира навсякъде в Гърция. В платинените листа на маслините, в бръснача на морето - сутрин нов, вечер ръждив, в оросените клепачи на западния бряг на Халки (отвесни скали и между тях морето синьо око),в обърнатите овчи кожи върху оградите на къщите (островът с форма на руно), в жената от корабчето, формите є досущ скали с израстъци бенки по лицето, във водораслите броеници, в плитките (архитектурен детайл от Стария град в Родос), тежки вихри от вълни, в многобройните острови и техните спътници (една малка Вселена).
Всичко в тази страна е изградено от онези частици пъзел, които са безгранични, въпреки своите очертания (външни и вътрешни) и когато ги напаснеш, времето сякаш спира. Такова е безвремието на Линдос, на Халки, на Йалисос. Безвремието застиналото нажежено пладне на лагуната в Линдос, безвремието спрелият часовник и петлето му, което не спира да се върти (часовниковата кула в Халки), безвремието колонадата от кипариси, между които вървиш под песнопенията на щурците (пътят към кръста на Филеримос). Безвремието е и в камъните като корали на Родоската крепост - сякаш не времето ги е надупчило, а морето (това нестихващо сега). Всъщност и тези две константи при гърците са едно - те измерват времето с ритъма на морето. Провлачен, плавен, смирен - вълни, които се надигат от дълбокото и към края все повече се снишават. Постоянни като махалото на часовник, на метроном. Мярата, хармонията, ритъмът на нещата в синхрон с космическия са най-характерното за Гърция.
Една земя, пипната само наполовина от човешката ръка, за да прозира пипнатото от Бога. Разголени дрехи, под които прозира истинската материя, не създадена от човека. Вечно открехната врата, заради котката (толкова много котки в Гърция!). Наполовина отворена, наполовина затворена е тя, подобно на пъзел или лабиринт от успоредни и пречнати една на друга прави. Опростена тетрагонична фигура с колони - множество коридори и изходи. Така зад всяка порта на Стария град в Родос, макар да се изправя стена, има излаз. Всеки акропол, партенон, храм, всяко място е ъгъл на някой камък - заоблен и прав едновременно. Като онези детски приказки, чиито герои и пейзажи бяха разположени пространствено един зад друг и можеш да ги местиш с ръце. Като химикалките с ваденки, които плуват, когато ги обръщаш. Корабите на сдрачаване, погледнати отвисоко - горните редове на Родос7 - напомняха японски театър на сенките.
И докато бялото в Гърция няма своето тъмно и светло, то прозрачното на деня ги има - сред въжетата на мелниците и яхтите (едни срещу други - пак този синхрон) опънати, като че току-що е минала Ариадна, сред падащото слънце между широките листа на платаните (струва ти се, че си под водата и гледаш стотици лилии откъм долната им страна), в музикалния диск на паячето от Долината на пеперудите, което се движи подобно на грамофонна игличка - светлини и сенки, отблясъци и мат. Падащи в сепиа като през цветни прозорци на църква - едно снишаване, което можеше да означава и смърт, и безсмъртие.
В Гърция най-живи са малките неща. Титаните още стоят оковани. В Древния Камирос единствените змии са корените на дърветата, излезли от дупките си в търсене на вода. А на пристанището скалите са мастодонтите с набраздени кожи и напукани пети. В Долината на пеперудите8 най-страшните зверове са рачетата в дупките на скалите, а пеперудите приличат на тигри, шарките им досущ на бенгалски, разтворят ли криле - василевси с червени мантии, обхождащи палата си. Дори костенурките изглеждат чудовища в страна, където плодовете на "най-висшите" дървета - кипарисите, наподобяват техните умалени черупки.
Пъзелът се завършва, но винаги в размер (мащаб) и грапав (от ръбовете при пасването на частиците). Такива са и всички онези камъчета, обърнати на чомп пред праговете на къщите, в канавките на улиците, по подовете на църквите и в парковете. Естествени рогозки. Мисля си, дали ги редяха така, защото имаха камъни в изобилие (напречното редене винаги отнемаше повече материал), или защото и тук гонеха онзи синхрон - не просто на успоредните линии на менеандъра, но и на одухотворяването на всичко сътворено, или на онова, което би могло да бъде. Гърците одухотворяват дори "неживата природа" и я предпочитат пред тази, създадена от хората. Защо им са килимите, когато имат камък, защо им са музикалните дискове, когато имат мрежите на паяците и дзидзикас9, защо им са злато или сребро, когато имат маслините, изгревите и залезите на островите. Те само боядисват къщите в синьо заради морето, в жълто заради слънцето, в бяло заради небето и гребена на вълните (или заради пяната от витлата на корабите - солта от докосването на морето с тялото на съда), в охра заради червената пръст на Гърция и делвите є, и многото рисунки отгоре им. Полагат варови мазилки, вграждайки шума на морето в стените10 като млада невеста в основите, за да са яки. Правят отново от материалното идея. Съживяват. Една люлка, в чийто краища сме седнали и поддържаме равновесието є с тежестта на телата си, а в средата пак тази мяра-теглилка. Мяра между живата и неживата природа, живата - в одухотворяването на идеи от човека или въздигането до Бога; неживата - в одухотворяването є в идеи от човека или въплъщаването на Божиите идеи. Защото за гърците боговете и хората винаги са били равни.
Така, всяко последващо нещо в тази страна е свързано с първото, можеш и на него да гледаш като на първо. Йерархията е изместена от естествеността на нещата - истинската Божия йерархия. Тъй както Иисус миеше нозете на своите ученици. Тъй както не можеш да обясниш дали крепостта на Халки е изградена със същия камък, от който са скалите, или пък скалите са руини от крепостта. И за двете обаче е видно, че изхождат едно от друго - подобно на къпещата се Афродита - косите є накъдрени от вълните, тялото изгладено от тях. Едно взаимно изграждане на противоположностите, едно напасване, тъй както лудостта на лабиринта се смирява в разума на менеандъра в благодатната и търпелива игра - редене на домино или пъзел. Винаги в белите точки, винаги в бялото на небето - светлината.