2001-ва - хронология на едно начало или светът
между безумието и надеждата
Стефан Кисьов
Краят на ХХ век и началото на ХХI беше задружно посрещан и изпращан от кажи-речи цялото човечество, и то неведнъж, а цели два пъти - в края на 1999 и на 2000 година. На всички нас ни изглеждаше, че светът ни влиза в новото хилядолетие помъдрял от суровите уроци на миналото, укрепнал като цяло финансово и политически, начело на една ООН, призвана да изпълнява благородната задача на парламент и правителство на цялото човечество. Но тази красива надежда се оказа все още трудноосъществима. На 11 септември в САЩ група фанатизирани терористи-самоубийци извършиха безпрецедентни по рода и мащабите си актове на насилие, при които не само загинаха повече от шест хиляди невинни и мирни граждани, между които много жени и деца, а бяха заплашени финансовото и икономическото статукво на планетата. На практика сякаш беше заплашен да бъде разрушен целият дотогава изграждан световен ред. И дори колкото и злокобно да звучи, според някои 11 септември беше всъщност истинският рожден ден на новото хилядолетие, датата, на която то настъпи този път не хронологически, а фактически за цялото човечество.
* * *
Всъщност разминаването между историческо и астрономическо време като че не е прецедент, а по-скоро правило в човешката история. Така както например истинският ХIХ век настъпва не в 1801, а още през 1789 година с избухването на Френската революция и създаването на първата република в Европа, а модерният ХХ век - не в 1900 година, а в 1914, след убийството в Сараево, с обявяването на Първата световна война.
Но все пак ХХI век не настъпи на кървавия нюйоркски 11 септември 2001 г.
А малко по-рано.
* * *
Светът беше постигнал свободата, благоденствието и цивилизацията си благодарение на този прост и работил повече от две столетия модел на партийни управления. За разлика от тоталитарните и диктаторски фашистки и комунистически общества, просъществували от двайсет до не повече от шейсетина години, след което всички те се бяха сгромолясали с гръм и трясък от сцената на историята.
Дали новото хилядолетие нямаше да ни донесе нов тип обществени отношения, с каквито беше характерно настъпването на всяко едно ново време в историята?
Ако погледнем историята на човечеството, то ще се уверим, че всички тия обществени промени, които са преобръщали с главата надолу представите на учени и политици, са настъпвали винаги с появата на нови средства за производство. Робовладелството, феодализмът, капитализмът, диктатурите - всички те са настъпвали вследствие на някое глобално нововъведение, което е предизвиквало някакъв вид кризи и е променяло из основи човешкото мислене и дотогавашното поведение.
Такова нововъведение, което промени човешкото мислене на нашето време, бяха високите технологии, които не само позволиха да улесним живота си по дотогава неподозиран начин, но и поставиха нови правила в играта. След свободния пазар на капитали, стоки и услуги компютрите, Интернет и мобилните комуникации бяха предпоставки за настъпване на истинска глобализация на икономиката на отделните държави и по-скоро механичното, отколкото органичното им свързване в един общ цивилизационен организъм. Това беше толкова неочаквано за човечеството, че то изобщо не знаеше как да реагира - дали да се радва, или да се тревожи. Подобно на разрушаването на патриархалния порядък от капитализма и неговите пазарни принципи, сега информационното общество и глобализацията разрушиха капитализма в дотогавашния му вид. Пред очите ни само за няколко години се създаде един непознат и плашещ с уязвимостта си свят, който сякаш промени представите ни за близко и далече, добро и зло. Този свят вкара всички ни в едно непознато русло, където се движехме с непозната за досегашните ни представи скорост на информацията и всички произтичащи от възможностите є рискове, които не всички можеха да понесат. И в крайна сметка най-общо погледнато светът се раздели на привърженици и противници на глобалните тенденции. Като за това беше неговата незрялост и преждевременното му техническо развитие като цяло, което беше както винаги изпреварило развитието на обикновените му представители - хората. И те се бяха оказали неподготвени за него. Появи се нов тип конфликт, който не беше сам по себе си непознат в историята - конфликтът между старото и новото, прогреса и традицията. Борба между цивилизациите. Но новите технологии и уязвимостта на този тип общество, което човечеството беше изградило, се оказа толкова по-уязвимо, колкото повече се беше развило.
Но злият дух вече беше изкаран от бутилката и нищо не можеше да го спре или върне обратно. Това беше духът на новото хилядолетие, което тропаше на вратата ни още пет-шест години, преди хронологично то да бъде обявено за родено.
* * *
Много социолози, политици, икономисти, философи и всякакъв род интелигентни хора, а дори и аз, опитвахме да дадем обяснение на ситуацията, в която се озова светът след 11 септември. Преобладаващата дума, с която ние дефинирахме всичко свързано с въпросния атентат, беше думата "ново". Всички ние бяхме готови да се обединим около тази дума, колкото и да се различавахме по отношение на останалото.
Но има ли наистина нещо ново в човешкото безумие?
Не е ли то по-старо от самите нас и вечните ни опити да го овладеем?
И наистина ли има рецепта срещу него?
* * *
След първите за новото хилядолетие парламентарни избори пред българското общество се разкри с голяма сила въпросът за неговата цялостна модернизация. Освен всички последствия, които тези избори щяха да имат за икономиката, политическата ситуация и съдбата на дотогавашната политическа класа, неизмеримо по-големи щяха да бъдат последствията за процеса на мислене на цялото ни общество. Изненадата, с която не само у нас, но и в света реагираха на изборния резултат, показа в най-голяма степен неспособността му да започне да борави с новите стойности и предизвикателства. Анализът на онова, което се случи у нас, в никакъв случай не омаловажава връзката му със ставащото в света. Подобна беше изненадата на света с крайно дясното правителство в Австрия, дошло с гръм и трясък съвсем наскоро, и въпреки че както изглеждаше нямаше връзка между двете, двата случая ужасно много си приличаха. Слава Богу, имаше и различия. Но това в никакъв случай не омаловажава факта за все по-изплъзващото се от контрол политическо развитие на света, част от който сме и ние. Факт е, че благодарение на медиите, глобализацията и свободата сега демократичният ред и сигурността на човечеството са заплашени повече отвсякога.
За щастие все пак в България не се появи силна неофашистка партия или движение, които да са в състояние да извършат това. Здравият разум на българския народ би попречил на подобно явление и в едно евентуално бъдеще. От друга страна, монархичната самодисциплина на бившия цар, вековните традиции, в духа на които беше възпитан, и династическите интереси на неговото семейство го направиха по-скоро подходящ балансьор на всякакъв вид екстремизъм, а и поради генетичната обремененост с историята той беше обречен да бъде привърженик на новия начин на мислене, като се опита да поправи грешките на историята. Най-напред, за да отхвърли обвиненията в изостаналост към себе си, за да оцелее чрез него. А после - заради осъзнатото му значение за собствения му политически успех. Спиралата на развитието подсказваше, че вечните неща никога не се променят и че вземането и задържането на властта, като едно от тях е също изкуство, в което освен традицията и рискът на експеримента също има своето голямо значение.
* * *
След като светът като че най-после застана обединен срещу една от новите думи на хилядолетието - тероризма, изборът на България къде да заеме своето място в този двубой беше като че предопределен. Веднага след ужасяващата новина от Ню Йорк нашата държава чрез своите институции изрази готовност да поеме всички рискове на едно бъдещо сътрудничество с демократичния свят в усилията му да унищожи силите на новото безумие. България въпреки трудното си икономическо състояние не се поколеба да застане открито срещу терора и безумието рамо до рамо с демократичните страни от цял свят и да даде своя скромен принос в очертаващата се нелека битка за бъдещето на цивилизацията. Българското общество беше в преобладаващата си част единно в стремежа си да бъде част от своите мечти - и готово да пожертва и малкото, което беше съхранило и създало, за високите идеали на свободата. Не само правителството, всички политически партии и всевъзможните организации подкрепиха това решение, но този път то беше приветствано от всички българи и по този начин всички те за пореден път доказаха висотата на своята отговорност и доверието, което заслужават.
България беше наистина обединена срещу злото и това за известно време є послужи за поредния истински нравствен катарзис.
А нашият древен народ показа на света своя разум и вроден интелект да се ориентира безпогрешно в лабиринтите на международните дела.
И на нашето място в тях.
* * *
В крайна сметка в България, както и в света през първата година на ХХI век започнаха да текат с голяма интензивност два взаимноизключващи се процеса - на обединение и разделение между старите принципи и новите стойности, между цивилизации и култури, между идеологии и личности. Изкуството както на политиците, така и на хората, които формират общественото мнение, е в това да намират баланса между двете и по този начин да осигурят безпроблемното му развитие в посоката на прогреса.
* * *
Отминаващата 2001-ва, първата година на новото хилядолетие, успя да роди и да сложи край на много страхове и надежди. България, както и светът разбраха, че новото хилядолетие идва не само с добро, но и с много нови, непознати беди, трагедии и опасности. Но и хората научиха първия си за новия век урок - че въпреки високите технологии, Интернет, компютрите и глобализацията вечните стойности на цивилизацията са останали все така непроменени, че любовта между хората, солидарността, търпимостта, вярата в справедливостта и морала и в новото хилядолетие ще са все така важни и необходими както за човечеството, така и за всички нас. А от прилагането им във всекидневния човешки живот, политиката и изкуството ще зависи дали нашето голямо, но и тъй малко човешко семейство ще оцелее.
А България да стане негов достоен гражданин, както е било. И да пребъде.