Kонституцията на БЪЛГАРИЯ декларира ясно: “Печатът е свободен”
Доц. Нели Огнянова
Aко сложим зелен стикер върху всеки поръчков материал, за който е платено, целият брой заприличва на елха - над 70% от съдържанието е платено, казва журналист от "Комсомольская правда" пред американски колеги. Само двама-трима журналисти са ни останали, всички други в редакцията са рекламни агенти. Да се отпечата материал или да не се отпечата? Достатъчно е само едно: пари. Парите работят и в двете посоки: и когато трябва нещо да се публикува, и когато трябва определена публикация да се спре.* Звучи познато. Звучи по български. Това ли е свободата на печата?
Конституцията на България декларира ясно: "Печатът е свободен." Свободата на словото е конституционен принцип, но дълъг и противоречив е пътят на превръщането на принципа в обществени стандарти и устойчива практика. Основните рискове за независима журналистика: зависимост от мощни икономически субекти или обвързаност с властта.
За различните видове медии (електронни медии - печат) реалните измерения на свободата са различни. Най-много правомощия държавата запазва по отношение на електронните медии, използващи радиочестотен спектър. През 1969 г. с единодушно решение на Върховния съд на САЩ по делото Red Lion vs. FCC е постановено, че държавата трябва да контролира лицензирането на радио- и телевизионни станции поради ограничеността на честотния ресурс. Българският Конституционен съд в решение от 1996 г. потвърди позицията, че конституционният статус на медиите не е еднакъв и държавната намеса по отношение на печата може да се изрази единствено в общите конституционни ограничения спрямо правото на свободно изразяване на мнение, докато при разпределението на радиочестотния спектър, ползван от електронните медии, намесата на държавата е неизбежна. Противно на възгледа, че правната регулация на електронните медии ще се разширява аналогично и по отношение на печата, има основания за обратното предположение: развитието на информационните технологии ще позволи на законодателя да се освободи от някои базови за днешното медийно регулиране предпоставки (парадигмата на ограничения ресурс) и да либерализира режима на всички видове медии, като акцентите се поставят все повече върху функциите на медиите за реализиране правото на информация. И наистина в България не е имало сериозна заявка за изготвяне на законопроект за печата.
Формулата "Печатът е свободен" подлежи на интерпретация от гледна точка на баланса между правата и задълженията на печатните издания. Като забранява всяка намеса в журналистиката и в творческия авторски процес, обществото чрез закона охранява свободата на медиите, интерпретира най-често като правото да си свободен. Но отношението "медии - общество" има и обратна страна. Упражнявайки своите права, медиите изпълняват важни обществени функции: служат като форум за публичен обмен на мнения и дебати, създават обществено мнение, грижат се за по-пълно осъществяване на правото на информация на гражданите. Доверието на гражданското общество към медиите се определя и от начина, по който те се отнасят към своята осъзната обществена отговорност, към задължението да си свободен. Балансът права - задължения се реализира според конкретните разбирания на конкретните издатели и журналистически екипи, поради което свободата и независимостта не са еднакво относими към целия медиен сектор. Те имат конкретните си измерения за отделните медии.
Факти и позиции
Частните печатни издания могат да имат своя политическа ориентация, без законът да изисква от тях политически и социален плурализъм на информацията.
Политическата ангажираност е позната на различните печатни издания. Пресата е напускала терена на безпристрастността и в различни периоди е играла както за властта, така и против нея. За четвъртата власт по дефиниция е отредена критичната позиция по отношение на властта, но в основата на всяка позиция следва да са фактите. Подготовката на критичните публикации и журналистическите разследвания се подчинява на професионалните права на журналистиката. Информацията следва да се потвърждава поне от два независими източника. Фактите следва ясно да се разграничават от коментара. Засегнатите от недостоверна информация имат право на отговор веднага и в подходящ обем, без редакторска намеса. Особено стриктно професионалните права трябва да се следват при ситуации или процеси, вълнуващи цялата нация - например делото на българските медици в Либия, кадровите промени във висшата администрация и др. Не е задължително източниците да се обявяват - тайната на източниците на информация е основополагащ принцип в модерната журналистика, потвърден и от европейската съдебна практика. Но изнасянето на непроверени данни, дори придружено с бележката "по непроверени данни", работи срещу доверието на читателите.
Изискването за прецизна работа с фактите и достоверност на информацията не следва да се схваща като апел за ограничаване на критичния патос или богатството от гледни точки. Понякога общественото мнение е шокирано от възгледи или позиции, изразени в печата. И в страни с утвърдени демократични традиции има реакции срещу медии, журналисти или граждански прояви, които защитават непопулярни, даже екстравагантни идеи. Въпреки решението на Върховния съд на САЩ от 1989 г., с което призна правото на гражданите да изгарят националното знаме като израз на свободата на словото, днес 84% от американците възразяват срещу такъв акт. Макар че според Върховния съд правото да се изразяват непопулярни мнения и провокативни идеи е основна ценност на американската демокрация.* Сложността на медиите е да се провежда границата между изразяване на шокираща или непопулярна идея (проява на свободата на словото, охранявана от конституцията) и невярно твърдение за факт, с което се засяга доброто име на другиго (престъпление по Наказателния кодекс).
Правото на отговор е инструмент, предвиден за гарантиране на достоверността и истинността на информацията. Днес право на отговор се използва в две основни хипотези. Първата е свързана с технологията на работа във всекидневниците и липсата на време за изясняване на всички детайли в материала. Общата тоналност на реакциите срещу такива грешки е доброжелателна ("На всекиго може да се случи, но все пак внимавайте"). Втората хипотеза, водеща към упражняване на правото на отговор, повдига по-сериозни проблеми. Става дума за отговори на цели вестникарски кампании, напоследък главно относно корупция или незаконосъобразни приватизационни сделки. Често отговорът е така добре аргументиран с факти, че видимо информацията по темата е събрана и поднесена едностранчиво. Ярък пример за едностранчивост и радикализация на журналистическите тези беше безадресното огромно заглавие "Убийци!" на първата страница на тиражен всекидневник в деня на убийството на дете през пролетта на тази година. Излишно е да се обяснява несъвместимостта на радикализираните и поради това неверни вестникарски публикации с принципите на модерната журналистика. Безадресността, както в случая, прави правото на отговор невъзможно. В други случаи засегнатите не получават достъп до страниците на изданията за изясняване на случая.
Откровените PR-кампании са друга практика на небалансирано отразяване на публични фигури и институции. Подемът на това явление съвпада с предизборните изяви на политиците, когато свободният печат има възможност да избере позицията на изданието без специални законови ограничения. Частните медии се възползват от мощта си да формират общественото мнение. Тук единствено средство за защита остава съдебният ред, макар да е бавен и сложен. Но много негативни публикации не могат да бъдат обхванати от този вид средства за защита. Как би могъл да се защити кандидат за президент от големите заглавия "Той се уплаши и се скри"? Има ли смисъл да се използва правото на отговор на ниското равнище на спекулацията? И ако очевидният отговор е не, проблемът за защитата на гражданите от свободата на словото, разбирана като безотговорност, ще става все по-актуален.
Проблемът не е национален, той е формулиран както в Европейския съюз, така и извън него в страни на различна степен на развитие на демократичните процеси. Последното национално изследване в Русия показва, че 12% от журналистите редовно произвеждат поръчкови материали, 18% - нередовно, а 37% - повече от един път (септември 2001 г.). В основата на явлението 47% от тях посочват финансови причини.
Влиянието на рекламодателите върху съдържанието също е характерна причина за отклонение от безпристрастността на медиите. Тъй като това е тема за отделен анализ, задължително следва поне да се отбележи, че неотменно правило на съвременната журналистика, често в законова форма, е разграничаването на съдържанието от рекламата, ясното обозначаване на платените съобщения (спонсорираното предаване при електронните медии), забраната за намеса на рекламодатели и спонсори в съдържанието на изданието. Задължението да си свободен е несъвместимо с представянето на едно рекламно съобщение като информационен факт.
Достъп до информация
Достигането до актуална, пълна и достоверна информация не е въпрос само на едностранно желание или на лични усилия от страна на журналистите. С цел гарантиране на публичността преди близо година беше приет Закон за достъпа до обществената информация, но практика по неговото прилагане все още липсва. Налагането на стил на прозрачност и публичност в работата на институциите ще се окаже продължителен процес. Журналистите се налага да бъдат едновременно агресивни и предпазливи, защото както свободата на словото, така и правото на информация на гражданите не са абсолютни. Сравнителният преглед доказва, че конституционният законодател като правило въвежда ограничения при реализацията на тези права. Моята свобода не може да води до засягане правната сфера на другите, които също имат своите предвидени от закона права. Моето право на информация се противопоставя на правото на лична неприкосновеност на другите. Моето гарантирано от закона право на лична тайна се противопоставя на правото на информация на другите. Свободата на словото не може да води до нарушаване на гарантираното от закона право на лично достойнство на другите, нито до засягане на авторските им права, нито да нарушава забраната за разпространяване на предвидени от закона тайни. Така очертаното множество сложни баланси рамкира територията, на която всекидневно се вземат решения какво е законосъобразно и правилно да се публикува и какво - не. В условията на други национални правни системи е натрупана много повече журналистическа, а и съдебна практика, която служи като ориентир на оперативната журналистика. У нас този процес все още предстои, поради което особено ценни са правилата на професионалното саморегулиране в областта на журналистиката.
Колизията между правото на информация на гражданите, което е основна ценност за медиите, и правото на лична неприкосновеност е основа за ред казуси. Действа конституционната норма, според която никой не може да бъде следен, заснеман, филмиран, записван без съгласието му или въпреки изричното му възражение. Предстои приемането на закон за защита на личната информация, въвеждащ стандартите на общностното законодателство и у нас, но със сигурност и след това ще продължават да възникват спорни казуси. Основна зона на конфликти е частният живот на публичните личности. Конституционният съд зае позиция, че с включването на една личност в процеса на вземането на решения за широк кръг хора тя доброволно се съгласява на по-нисък праг на защита на личната си неприкосновеност, доколкото съществува публичен интерес хората да бъдат информирани кой ги управлява. Но критерият следва да бъде именно този: частният живот на публичните личности да е видим само в степента, в която това допринася за по-точната оценка на качествата на публичните личности, а не въобще и не самоцелно.
Използването на записи на разговори, включително на телефонни разговори, без всеки от участниците да е предупреден и да е дал съгласие за записа, е разпространена практика на медиите в противоречие с конституционната норма за защита на личната неприкосновеност. Следва да е ясно, че не е допустимо журналист да запише и предостави за публикуване свой телефонен разговор с друго лице, без изрично да предупреди другия участник преди началото на записа и без да получи изричното му съгласие.* Следваща спорна практика са папарашките снимки, по отношение на които винаги стои въпросът дали нарушаването на личната неприкосновеност на публичната личност наистина е обосновано. В Западна Европа публичните личности осъществяват строг контрол върху използването на техните снимки, видеоизображения и др. Съдилищата в САЩ присъждат обезщетения за публичните личности, когато техни снимки са използвани без съгласието им с идея за търговска реклама (на автомобилни компании, дизайнери и др.).* Особено деликатна е темата за отразяването на мъртвите (казусът Луканов в "Дневен труд"). През май 2001 г. законодателният орган на щата Флорида (известен с щатско законодателство в полза на прозрачността) изрично изключи от сферата на публичните документи снимки на мъртви по време на аутопсия.* Доколкото у нас няма изрични законови забрани, остава възможността да се прилага посоченият по-горе критерий и изданието винаги да е в състояние да обоснове в името на какъв висш публичен интерес е прекрачен прагът на личната сфера на засегнатите.
Обсъждането на предвидените в наказателното законодателство състави за обида и клевета продължава с нестихваща сила. Като се обърнем от конкретните казуси към самия проблем за отговорността, констатираме двойното отношение на обществеността към публикуване на недостоверна информация за определено лице, която е негативна, или му приписва престъпление. От една страна, ясно е, че медиите нямат задължение да доказват извършване на престъпление или вина. Те просто изнасят данни, които представляват основание за компетентните органи да предприемат съответни действия по разследване и санкциониране. Определени предположения и хипотези могат да бъдат маркирани, без да са доказани в журналистическите разследвания. Същевременно обаче, като се вземат предвид именно тези обстоятелства - недоказаност, непълнота на информацията, възможна деформация и едностранчивост на картината при работа по сигнали и т. н. - при критичните публикации не е допустимо да се използват квалификации, предположенията не е допустимо да се представят като доказани факти, а твърденията на една засегната страна да се излагат като единствено възможната позиция. Дори ако на едната везна са търсенето на истината или подпомагането на борбата с престъпността, следва да се помни, че на друга везна е не по-малка ценност - защита на правата и доброто име на гражданите.
Днес в България вестниците са частни, при гарантирана от конституцията редакционна независимост. В такива условия и в отсъствието на специален закон обществените очаквания към журналистиката са за повишено внимание към правата на всяка отделна личност и за повишена отговорност. Тук има място за журналистическа солидарност, но и за солидарност на всички нас, читателите: от нас зависи създаването на обществена нетърпимост към проявите на поръчкова платена журналистика като недопустима злоупотреба със свободата на словото.