ДОСИЕ, бр.6,
стр.7, година VII 2000г.
|
КРАЯТ НА БЪЛГАРСКОТО
ХИЛЯДОЛЕТИЕ
Въпреки високите технологии,
си оставаме само едни цивилизовани варвари
Валентина РАДИНСКА
Макар и
на хиляди години, човечеството е дете - с пищни празненства и радостни викове
побърза да изпрати поредното хилядолетие, преди още то да си е отишло. Посрещна
2000-та година като начало на новото столетие, но със своята злокобност и
апокалиптичност тя набързо опроверга ентусиастите. Мътните реки на XX век,
ужасяващите, неразвързани кървави възли на второто хилядолетие разтърсиха
земята и хората; изригваха вулкани, редуваха се лунни и слънчеви затъмнения,
пожарите бяха следвани от наводнения, самолетите падаха от небето като простреляни
птици, автомобилите се блъскаха един друг като в луна-парк, хора измираха
като на шега, от няма нищо, страните се раздираха от социални и обществени
трусове, връхлитаха внезапни бури, изпепеляваха ни жеги, чийто пламтящ полъх
напомняше диханието на пъкъла...И последните капки от тази черна река още
се изцеждат.
Но колкото и повсеместен да изглеждаше апокалипсисът, той имаше своите национални
белези и детайли. Както и своите особени последствия. Нашият, българският
завършек на века и на хилядолетието едва ли прилича на който и да било друг,
макар че сигурно напомня по нещо за събитията в страни със сходна на нашата
съдба. Нека се взрем обаче по-внимателно в детайлите и подробностите на нашенския
пейзаж - не само обществен и политически, но и духовен. Защото общественото
и политическото е преходно, а духовното е вечно, и трусовете на ежедневието
му се отразяват по особен начин.
Станал ли е по-добър човекът въобще и в частност българинът през изминалите
хиляда години или поне през последните сто? Помогнаха ли му техническият прогрес
и плодовете на цивилизацията да превъзмогне ниското и пагубното в себе си,
да бъде наистина Човек - представителят на Бог на земята, защото носи божествената
искра в себе си? За жалост отговорът едва ли може да бъде положителен. Разполагайки
със свръхмощни компютри, човекът си остава просто един цивилизован варварин.
Доказват го нарастващата престъпност, пропастта между богатството и бедността,
катастрофичното разпадане на човешките взаимоотношения. И българинът е хванат
на това мрачно хоро, и той като другите е затънал в дебрите на собствената
си безпомощност пред могъщото течение на събитията. А границата между две
хилядолетия е ветровито място.
Ако слушате всевъзможните европейски организации и техните наблюдатели, които
чевръсто и набързо гастролират в държавата ни, ако чуете и какво пишат после
в докладите си за успехите на татковината ни, ще ви е трудно да повярвате,
че
СТАВА
ДУМА ЗА СЪЩАТА ТАЗИ СТРАНА
в която живеете.
Впрочем, такова чувство може да изпитате и когато някои от управляващите говорят
за успехите на партията и правителството. За повечето хора обаче тези приказки
нямат никакво значение - обезсмисля ги мизерното ежедневие, броенето на стотинките,
студените радиатори, неплатените сметки, празните хладилници. Хората все по-малко
вярват на приказките - на по-голямата част от българския народ вече му е все
едно кой ще го управлява - въпросът е животът му да се подобри. Овехтелите
лозунги не топлят къща, нито пълнят хладилник. Особено когато пред очите ти
тези, които бодрячески те приканват да затегнеш още малко колана, очевидно
и очевадно разпускат своя колан, и то не малко. Ако депутатите и министрите
не забогатяваха не според доходите си пред народните очи, може би тъй нареченият
преход щеше да е по-поносим. Верно е, народът ни е изключително търпелив,
но понякога и на него му идва до гуша. Особено пък когато му отнемат жизненоважни
неща, а в замяна му предлагат несигурност.
ЕМБЛЕМАТА
НА ХАОСА
безспорно е така наречената здравна реформа, същата, която правителството
отчете като най-сериозния успех на своето управление. Пишещата тези редове
я е изпитала на гърба си, така че говори от собствен опит.
В една септемврийска вечер със съпруга ми трябваше да откараме тежко болното
ни дете в болница, тъй като състоянието му рязко се влошаваше въпреки антибиотика
- висока температура, повръщане, задушаване... Разбрах, че няма да мога да
се справя в къщи. Минаваше седем, и в районната поликлиника, където е личната
лекарка на сина ни, вече нямаше никого. Дежурният ни съобщи, че нощем работата
се поема от частния медицински център "Лора". Натоварихме се на
колата и тръгнахме към "Лора" за направление. От там ни изпратиха
в "Пирогов" - детето дишаше тежко и пъшкаше със затворени очи, дъхът
му миришше на ацетон от обезводняването. В "Пирогов" се оказа, че
нямат детско вътрешно отделение за спешни случаи, а само "Хирургия"
и "Травматология". Изпратиха ни в Първа градска болница, където
е районът ни. В Първа градска не знаеха какво да правят. Дълго ровиха за някакви
постановления, питаха се един друг - как беше и какво беше, докато накрая
ни изпратиха в Детската учебна болница на Медицинска академия. Междувременно
бяха минали два часа. Докато дежурната лекарка попълни новите документи и
зададе всичките безумни въпроси (например - "Къде и какво работи бащата?"),
вписани в тях, мина още половин час. Накрая бяхме настанени в стая с едно
легло и на сина ми беше включена система. Това, че прекарах нощта на табуретка,
беше без значение.
Представете си обаче, че нямахме кола? Представете си, че човек с много по-тежък
проблем се мотае два часа и половина от болница на болница? За два часа и
половина може да се умре няколко пъти.
Личната лекарка на сина ми от 1 юли е в стрес. На няколко пъти ми казва, че
няма кога да лекува, защото през цялото време трябва да пише. Напоследък споменава,
че ще се откаже от лекарската професия, защото не е учила за писар, а как
да лекува деца, но не є остава време да го прави.
Междувпрочем, една от грубите грешки на днес управляващите е отношението към
децата и майчинството. При невероятния демографски срив, при изчерпването
на всякакви разумни аргументи и стимули, които могат да накарат едно семейство
да има повече от едно дете, летаргията на правителството и законодателния
орган, какъвто е парламентът, е просто изумителна. Спомня ли си някой от колко
години вече детските надбавки са 8 (осем!) лева и 55 стотинки?! И наясно ли
са тези, които определят въпросната сума, какво точно може да се купи с нея?
И колко струва издръжката на едно дете на месец? И колко струват детските
дрехи, учебниците (ако детето е ученик) и храната, което това дете трябва
да приема, за да расте здраво?
Особено драстични стават въпросите, когато се стигне до групите в неравностойно
социално положение, защото са налице всички признаци за
ГЕНОЦИД
НАД СЕМЕЙСТВАТА С ИНВАЛИДИ
Ако едно семейство има дете инвалид, получава...двойни детски надбавки - сиреч
17 лв.и 11 ст. месечно! От няколко години към тази сума се добавят и 36 процента
от минималната работна заплата. Към днешния ноември на 2000-a година това
означава 28 лв. и 44 ст. Съберете двете цифри и ще получите 45,55 лв. Каква
зашеметяваща щедрост от страна на законодателя и правителството, каква нечувана
грижа за децата-инвалиди! Дали някой от тези господа знае колко струва всъщност
на едно семейство отглеждането в домашни условия на едно дете с двигателни
и психически проблеми? Ако родителите са били достатъчно глупави и не са захвърлили
детето си в някой от държавните домове-гробници, където тъй ще се грижат за
него, че то едва ли ще преживее първата зима, ако е по-крехко - то тогава
тежко на тези родители! Защото ако решат да гледат болното си детенце добре,
да наемат медицински сестри да се грижат за него, да викат два пъти в седмицата
рехабилитатор, да го хранят с качествена храна и да му купуват витамини и
лекарства, а също така и памперси, вместо да му залепват шише (както правят
тези, които не могат да си позволят памперси!) - колко мислите, че струва
всичко това. Ще ви кажа - пак от личен опит. Около 600 лева на месец. Срещу
това държавата отпуска 45! Нужно ли е да добавям, че в областта на облекчаването
на живота на инвалидите неправителствените организации правят несравнимо повече
от правителствените?!
Ех, защо инвалидите не бяха досиета - първи щяха да получат закон за решаване
на проблемите си!
Въобще - ако проблемите на народа имаха приоритет пред партийните игри, днес
българинът щеше да живее далеч по-добре.
Впрочем, за
ПАРТИЙНИТЕ
ИГРИ
на управляващото все още мнозинство. В края на века и хилядолетието ние можем
отново да се похвалим с политическа върхушка, която все повече прилага на
дело похватите на откровения тоталитарен модел, тъй добре познат ни от близкото
минало. Казвам това с болка. От тъмносинята ми боя остана през годините скромен
синкав оттенък, който все повече напомня синина, получена от силен удар. Наистина
ударът беше силен. Какво направихме? И какво направиха с доверието ни, с ентусиазма,
с вдъхновението и вярата, напразно - както се видя - разпилявани по площади
и митинги? За какво беше всичко? За да живеем днес по-бедно от всякога? За
да могат нечленоразделни субекти да се возят в скъпи лимузини, да носят костюми,
струващи колкото годишната им заплата, и да дебелеят безсрамно пред очите
на гладуващите си избиратели? Един слабеещ премиер-вегетарианец не може да
уравновеси тлъстините, обвили синята партия отвсякъде, и най-вече отвътре.
Затлъстяващите и оглушаващи за звуците на действителността "народни избранници"
прехвърлиха всякави граници и отидоха твърде далеч. Писателят Иван Радоев
казваше, че няма нищо по-страшно от онова, което става постепенно - защото
не го забелязваш веднага, а когато го забележиш - вече е късно. Е, в тази
клопка попадна и СДС. Прекалено заети със собственото си облагодетелстване
от властта, бившите площадни опозиционери не забелязаха как тя, същата тази
власт, лека-полека им се изплъзва. И панически се хванаха за края є, като
че ли е селска черга, и я задърпаха. Но тя започна да се нищи в ръцете им.
Управляващите допуснаха много грешки. Някои - по-незначителни, други - по-груби,
с тежки последствия. Някои грешки бяха допуснати от невежество и недалновидност,
други - от суета, трети от некадърност. Най-много грешки се допускат от властолюбие.
Алчността за все повече и повече власт, която да съсредоточиш в ръцете си,
е неизлечима болест. Защото тогава преставаш да се вслушваш в мнението на
другите, не желаеш да чуеш никакъв критичен глас, а слухът ти улавя само славословията
и осанните. Ето откъде дойде и
ПРЕНЕБРЕЖИТЕЛНОТО ОТНОШЕНИЕ КЪМ ХОРАТА НА ДУХА
Знайно е, че творците винаги са опозиция на всяка власт, независимо каква
е. Те принципно са против нея. И я критикуват, защото публичността на техните
личности им позволява да го правят ефективно. Не винаги я критикуват справедливо,
но често са прави. И ако гласът им не достигаше тъй рядко до ушите, за които
е предназначен, може би немалко от грешките можеха да бъдат избегнати.
Но обзети от маниакалното чувство, че правят историята и че съдбините на човечеството
зависят от тях, управниците демонстративно загърбиха проблемите на културата
и на онези, които я създават.
Обаче идват избори. И този път хората, които владеят публичното пространство,
и чиито гласове се чуват в него, едва ли ще пеят осанните отпреди четири години.
Точно обратното - днес едва ли има по-критично настроени към властта от създателите
на българската култура. Просто защото те мислят. Е, намират се някои, които
ще продължат да лижат ръката, която ги храни - това е вън от съмнение. Безмозъчните
камикадзета са неизменна част от антуража на всяка власт - изобилстват и около
тази.
Нищетата, в която живеят по-голямата част от българските творци, щетите -
морални и психически, които тази нищета им нанася, не са нещо, което може
да бъде поправено. Писателят или художникът не са фабрики, та да ги ремонтираш.
Не са добитък, та да ги натириш в гората. Тях не можеш нито да ги реституираш,
нито да ги приватизираш, нито да ги дадеш под аренда. Неудобно нещо са писателите
и художниците, пък и останалите от тяхната черга. Бодливо нещо са, неприспособимо,
неопитомяемо, и най-вече - неуправляемо. Ето защо управляващите са се отказали
да се занимават с тях. И ще си платят цената за това. Ще си платят за глухотата,
за надменността, за това, че се взеха твърде насериозно. А и за играта на
месии ще си платят - най-вече за нея.
А второто хилядолетие си отива - този път наистина. Отива си и двадесети век
- може би най-кървавият век на хилядолетието. В скромната ни българска торбичка,
която сме нарамили, заставайки в подножието на новия век и новото хилядолетие,
няма кой знае какво, но все нещичко е останало, все нещичко сме опазили. И
именно то е, с което можем да изненадаме света, а и да го обогатим. Всеки
от нас може да го нарича с различни имена, но от това същността му няма да
се промени. Сещате ли се какво е ?