ДОСИЕ, бр.6, стр.7, година VII 2000г.


КРАЯТ НА БЪЛГАРСКОТО ХИЛЯДОЛЕТИЕ
Въпреки високите технологии,
си оставаме само едни цивилизовани варвари

Валентина РАДИНСКА

Макар и на хиляди години, човечеството е дете - с пищни празненства и радостни викове побърза да изпрати поредното хилядолетие, преди още то да си е отишло. Посрещна 2000-та година като начало на новото столетие, но със своята злокобност и апокалиптичност тя набързо опроверга ентусиастите. Мътните реки на XX век, ужасяващите, неразвързани кървави възли на второто хилядолетие разтърсиха земята и хората; изригваха вулкани, редуваха се лунни и слънчеви затъмнения, пожарите бяха следвани от наводнения, самолетите падаха от небето като простреляни птици, автомобилите се блъскаха един друг като в луна-парк, хора измираха като на шега, от няма нищо, страните се раздираха от социални и обществени трусове, връхлитаха внезапни бури, изпепеляваха ни жеги, чийто пламтящ полъх напомняше диханието на пъкъла...И последните капки от тази черна река още се изцеждат.
Но колкото и повсеместен да изглеждаше апокалипсисът, той имаше своите национални белези и детайли. Както и своите особени последствия. Нашият, българският завършек на века и на хилядолетието едва ли прилича на който и да било друг, макар че сигурно напомня по нещо за събитията в страни със сходна на нашата съдба. Нека се взрем обаче по-внимателно в детайлите и подробностите на нашенския пейзаж - не само обществен и политически, но и духовен. Защото общественото и политическото е преходно, а духовното е вечно, и трусовете на ежедневието му се отразяват по особен начин.
Станал ли е по-добър човекът въобще и в частност българинът през изминалите хиляда години или поне през последните сто? Помогнаха ли му техническият прогрес и плодовете на цивилизацията да превъзмогне ниското и пагубното в себе си, да бъде наистина Човек - представителят на Бог на земята, защото носи божествената искра в себе си? За жалост отговорът едва ли може да бъде положителен. Разполагайки със свръхмощни компютри, човекът си остава просто един цивилизован варварин. Доказват го нарастващата престъпност, пропастта между богатството и бедността, катастрофичното разпадане на човешките взаимоотношения. И българинът е хванат на това мрачно хоро, и той като другите е затънал в дебрите на собствената си безпомощност пред могъщото течение на събитията. А границата между две хилядолетия е ветровито място.
Ако слушате всевъзможните европейски организации и техните наблюдатели, които чевръсто и набързо гастролират в държавата ни, ако чуете и какво пишат после в докладите си за успехите на татковината ни, ще ви е трудно да повярвате, че

СТАВА ДУМА ЗА СЪЩАТА ТАЗИ СТРАНА
в която живеете.
Впрочем, такова чувство може да изпитате и когато някои от управляващите говорят за успехите на партията и правителството. За повечето хора обаче тези приказки нямат никакво значение - обезсмисля ги мизерното ежедневие, броенето на стотинките, студените радиатори, неплатените сметки, празните хладилници. Хората все по-малко вярват на приказките - на по-голямата част от българския народ вече му е все едно кой ще го управлява - въпросът е животът му да се подобри. Овехтелите лозунги не топлят къща, нито пълнят хладилник. Особено когато пред очите ти тези, които бодрячески те приканват да затегнеш още малко колана, очевидно и очевадно разпускат своя колан, и то не малко. Ако депутатите и министрите не забогатяваха не според доходите си пред народните очи, може би тъй нареченият преход щеше да е по-поносим. Верно е, народът ни е изключително търпелив, но понякога и на него му идва до гуша. Особено пък когато му отнемат жизненоважни неща, а в замяна му предлагат несигурност.

ЕМБЛЕМАТА НА ХАОСА
безспорно е така наречената здравна реформа, същата, която правителството отчете като най-сериозния успех на своето управление. Пишещата тези редове я е изпитала на гърба си, така че говори от собствен опит.
В една септемврийска вечер със съпруга ми трябваше да откараме тежко болното ни дете в болница, тъй като състоянието му рязко се влошаваше въпреки антибиотика - висока температура, повръщане, задушаване... Разбрах, че няма да мога да се справя в къщи. Минаваше седем, и в районната поликлиника, където е личната лекарка на сина ни, вече нямаше никого. Дежурният ни съобщи, че нощем работата се поема от частния медицински център "Лора". Натоварихме се на колата и тръгнахме към "Лора" за направление. От там ни изпратиха в "Пирогов" - детето дишаше тежко и пъшкаше със затворени очи, дъхът му миришше на ацетон от обезводняването. В "Пирогов" се оказа, че нямат детско вътрешно отделение за спешни случаи, а само "Хирургия" и "Травматология". Изпратиха ни в Първа градска болница, където е районът ни. В Първа градска не знаеха какво да правят. Дълго ровиха за някакви постановления, питаха се един друг - как беше и какво беше, докато накрая ни изпратиха в Детската учебна болница на Медицинска академия. Междувременно бяха минали два часа. Докато дежурната лекарка попълни новите документи и зададе всичките безумни въпроси (например - "Къде и какво работи бащата?"), вписани в тях, мина още половин час. Накрая бяхме настанени в стая с едно легло и на сина ми беше включена система. Това, че прекарах нощта на табуретка, беше без значение.
Представете си обаче, че нямахме кола? Представете си, че човек с много по-тежък проблем се мотае два часа и половина от болница на болница? За два часа и половина може да се умре няколко пъти.
Личната лекарка на сина ми от 1 юли е в стрес. На няколко пъти ми казва, че няма кога да лекува, защото през цялото време трябва да пише. Напоследък споменава, че ще се откаже от лекарската професия, защото не е учила за писар, а как да лекува деца, но не є остава време да го прави.
Междувпрочем, една от грубите грешки на днес управляващите е отношението към децата и майчинството. При невероятния демографски срив, при изчерпването на всякакви разумни аргументи и стимули, които могат да накарат едно семейство да има повече от едно дете, летаргията на правителството и законодателния орган, какъвто е парламентът, е просто изумителна. Спомня ли си някой от колко години вече детските надбавки са 8 (осем!) лева и 55 стотинки?! И наясно ли са тези, които определят въпросната сума, какво точно може да се купи с нея? И колко струва издръжката на едно дете на месец? И колко струват детските дрехи, учебниците (ако детето е ученик) и храната, което това дете трябва да приема, за да расте здраво?
Особено драстични стават въпросите, когато се стигне до групите в неравностойно социално положение, защото са налице всички признаци за

ГЕНОЦИД НАД СЕМЕЙСТВАТА С ИНВАЛИДИ
Ако едно семейство има дете инвалид, получава...двойни детски надбавки - сиреч 17 лв.и 11 ст. месечно! От няколко години към тази сума се добавят и 36 процента от минималната работна заплата. Към днешния ноември на 2000-a година това означава 28 лв. и 44 ст. Съберете двете цифри и ще получите 45,55 лв. Каква зашеметяваща щедрост от страна на законодателя и правителството, каква нечувана грижа за децата-инвалиди! Дали някой от тези господа знае колко струва всъщност на едно семейство отглеждането в домашни условия на едно дете с двигателни и психически проблеми? Ако родителите са били достатъчно глупави и не са захвърлили детето си в някой от държавните домове-гробници, където тъй ще се грижат за него, че то едва ли ще преживее първата зима, ако е по-крехко - то тогава тежко на тези родители! Защото ако решат да гледат болното си детенце добре, да наемат медицински сестри да се грижат за него, да викат два пъти в седмицата рехабилитатор, да го хранят с качествена храна и да му купуват витамини и лекарства, а също така и памперси, вместо да му залепват шише (както правят тези, които не могат да си позволят памперси!) - колко мислите, че струва всичко това. Ще ви кажа - пак от личен опит. Около 600 лева на месец. Срещу това държавата отпуска 45! Нужно ли е да добавям, че в областта на облекчаването на живота на инвалидите неправителствените организации правят несравнимо повече от правителствените?!
Ех, защо инвалидите не бяха досиета - първи щяха да получат закон за решаване на проблемите си!
Въобще - ако проблемите на народа имаха приоритет пред партийните игри, днес българинът щеше да живее далеч по-добре.
Впрочем, за

ПАРТИЙНИТЕ ИГРИ
на управляващото все още мнозинство. В края на века и хилядолетието ние можем отново да се похвалим с политическа върхушка, която все повече прилага на дело похватите на откровения тоталитарен модел, тъй добре познат ни от близкото минало. Казвам това с болка. От тъмносинята ми боя остана през годините скромен синкав оттенък, който все повече напомня синина, получена от силен удар. Наистина ударът беше силен. Какво направихме? И какво направиха с доверието ни, с ентусиазма, с вдъхновението и вярата, напразно - както се видя - разпилявани по площади и митинги? За какво беше всичко? За да живеем днес по-бедно от всякога? За да могат нечленоразделни субекти да се возят в скъпи лимузини, да носят костюми, струващи колкото годишната им заплата, и да дебелеят безсрамно пред очите на гладуващите си избиратели? Един слабеещ премиер-вегетарианец не може да уравновеси тлъстините, обвили синята партия отвсякъде, и най-вече отвътре. Затлъстяващите и оглушаващи за звуците на действителността "народни избранници" прехвърлиха всякави граници и отидоха твърде далеч. Писателят Иван Радоев казваше, че няма нищо по-страшно от онова, което става постепенно - защото не го забелязваш веднага, а когато го забележиш - вече е късно. Е, в тази клопка попадна и СДС. Прекалено заети със собственото си облагодетелстване от властта, бившите площадни опозиционери не забелязаха как тя, същата тази власт, лека-полека им се изплъзва. И панически се хванаха за края є, като че ли е селска черга, и я задърпаха. Но тя започна да се нищи в ръцете им.
Управляващите допуснаха много грешки. Някои - по-незначителни, други - по-груби, с тежки последствия. Някои грешки бяха допуснати от невежество и недалновидност, други - от суета, трети от некадърност. Най-много грешки се допускат от властолюбие. Алчността за все повече и повече власт, която да съсредоточиш в ръцете си, е неизлечима болест. Защото тогава преставаш да се вслушваш в мнението на другите, не желаеш да чуеш никакъв критичен глас, а слухът ти улавя само славословията и осанните. Ето откъде дойде и


ПРЕНЕБРЕЖИТЕЛНОТО ОТНОШЕНИЕ КЪМ ХОРАТА НА ДУХА
Знайно е, че творците винаги са опозиция на всяка власт, независимо каква е. Те принципно са против нея. И я критикуват, защото публичността на техните личности им позволява да го правят ефективно. Не винаги я критикуват справедливо, но често са прави. И ако гласът им не достигаше тъй рядко до ушите, за които е предназначен, може би немалко от грешките можеха да бъдат избегнати.
Но обзети от маниакалното чувство, че правят историята и че съдбините на човечеството зависят от тях, управниците демонстративно загърбиха проблемите на културата и на онези, които я създават.
Обаче идват избори. И този път хората, които владеят публичното пространство, и чиито гласове се чуват в него, едва ли ще пеят осанните отпреди четири години. Точно обратното - днес едва ли има по-критично настроени към властта от създателите на българската култура. Просто защото те мислят. Е, намират се някои, които ще продължат да лижат ръката, която ги храни - това е вън от съмнение. Безмозъчните камикадзета са неизменна част от антуража на всяка власт - изобилстват и около тази.
Нищетата, в която живеят по-голямата част от българските творци, щетите - морални и психически, които тази нищета им нанася, не са нещо, което може да бъде поправено. Писателят или художникът не са фабрики, та да ги ремонтираш. Не са добитък, та да ги натириш в гората. Тях не можеш нито да ги реституираш, нито да ги приватизираш, нито да ги дадеш под аренда. Неудобно нещо са писателите и художниците, пък и останалите от тяхната черга. Бодливо нещо са, неприспособимо, неопитомяемо, и най-вече - неуправляемо. Ето защо управляващите са се отказали да се занимават с тях. И ще си платят цената за това. Ще си платят за глухотата, за надменността, за това, че се взеха твърде насериозно. А и за играта на месии ще си платят - най-вече за нея.
А второто хилядолетие си отива - този път наистина. Отива си и двадесети век - може би най-кървавият век на хилядолетието. В скромната ни българска торбичка, която сме нарамили, заставайки в подножието на новия век и новото хилядолетие, няма кой знае какво, но все нещичко е останало, все нещичко сме опазили. И именно то е, с което можем да изненадаме света, а и да го обогатим. Всеки от нас може да го нарича с различни имена, но от това същността му няма да се промени. Сещате ли се какво е ?