ЖАН КОКТО
принцът на деветте изкуства

Огнян СТАМБОЛИЕВ

Наричаха го "принцът на деветте изкуства", защото бе и поет, и белетрист, драматург и есеист, киносценарист, музикант, живописец и график, архитект и дори хореограф! В деветте изкуства "ужасното дете на френската култура" остави голямо и оригинално творчество - все още ненапълно изследвано и оценено. Самият той вярваше, че едно произведение на изкуството, за да е автентично, трябва да "кореспондира с всички музи". Девизът му гласеше: "Бъди истински, жив човек, чак след това творец. Творец могат да те нарекат и след смъртта." Кокто притежаваше неспокойния дух на Ариел. Природата му го принуди да премине през или по-точно да кокетира с дадаизма и кубизма, с традиционализма и сюрреализма. През целия си живот той искаше да бъде харесван, да забавлява, да изненадва, да шокира. В поезията измисли нови категории: "поезия на романа" ("Тома Самозванеца", "Ужасните деца"), "критическа поезия" ("Есета върху критиката"), "поезия на театъра" ("Пишещата машина", "Човешкият глас"), "графична поезия" (рисунките му, цикълът "Тайните на Жан"); да не говорим за многобройните му драматизации, адаптации и режисьорски постановки - някои прекалено новаторски за времето, като "Рюи Блас" по Юго. През 1929 г. Кокто заявява с апломб пред своите приятели - това е целият интелектуален Париж, че следващата му голяма работа ще бъде авторски филм. И само след година парижани аплодират "Душата на поета". За цял живот се заразява от бацила на седмото изкуство и започва да прави филм след филм: "Красавицата и звярът", "Вечното завръщане", "Завещанието на Орфей", "Ужасните родители". През 30-те години открива и своето голямо пристрастие - актьора от театъра и киното Жан Маре.
В киното, както и в театъра, Кокто отначало е калфа под "палката" на прочути майстори, но скоро сам се утвърждава като такъв. А преди това се е утвърдил като литератор и е заслужил адмирациите на Марсел Пруст, Льометр, Едмон Ростан, на Анна дьо Ноай. На голямата френска поетеса и аристократка от румънско-български произход (потомка на Софроний Врачански) той посвещава благочестивата си книга "Контеса дьо Ноай. Да или не". Когато през октомври 1955 г. му връчват по най-тържествен начин сабята на френски академик, неговият бележит колега Андре Мороа възкликва: "О, Господи, ако можеше да поставиш огледало пред духа на този мъж, колко младост и сила би отразило то!"
А Кокто е вече на 66 години...
Влизането на поета в кръга на "Безсмъртните" съвпада с апогея на блестящата му кариера, чиито върхове според тогавашната критика са сборниците с поезия: "Лампата на Аладин", "Разпятие", "Опера", "Седмата цифра", "Светлосянка"... Но изненадва фактът, че въпреки славата и признанието накрая до известна степен Кокто е забравен. Тогава изгряват звездите на по-младите от него Анри Мишо, Рьоне Шар, Пиер Еманюел, които чувствително обогатяват френския поетичен език през ХХ век.
През 1985 г. критикът Филип дьо Миомандр написва великолепна монография, представяща в нова светлина този странен и легендарен артист. Наскоро "Галимар" издаде неговия "Дневник" (1942-1945) от времето на окупацията и освобождението, редактиран и коментиран от Жан Тузо - един от истинските му изследователи, който изяснява нови страни от "случая Кокто".
Интересен е фактът, че Кокто се е родил в Мезон Лафит, недалеч от Версай (на 5 юли 1899 г., под знака на Рака, силно повлиян от непостоянната и загадъчна Луна), в буржоазно-аристократично семейство и че първото му име е Клеман (милосърден). То съвсем не му подхожда, нали? Представете си: Клеман Кокто.