РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО
и българската духовност

Горан БЛАГОЕВ

Преди две хиляди години една скромна пещера край Витлеем стана родното място на Божествения младенец Иисус Христос; едно кътче от света, презряно и неугледно, прие самия Бог! Оттогава Рождество Христово е великият празник на надеждата, че Бог може да се роди в душата на всеки човек и да я озари с Божествена светлина, да осени духовността на всеки народ по земята, за да може и тук, както и на небето, да възтържествува неговото царство на мира и на правдата, на всепроникващия и съзиждащ Божий Дух.
Като събитие Рождество Христово се свързва с голямото начало в духовната история на човечеството - Божият син се ражда, за да възстанови хармонията между небето и земята, изгубена след грехопадението на първите хора. Според учението на църквата след изгонването на Адам и Ева от Рая свещената връзка между твореца и творението била прекъсната - изгаснала благодатната райска светлина, която одухотворявала човека и го превръщала в образ и подобие на Бога. Наследниците на първите хора изгубили представата за истинския Бог и изпаднали в духовна нищета и невежество. Но през цялото това време Създателят не забравил създаденото от него човечество - с опрощението и милостта на любещ баща Бог непрестанно търсел заблуденото човечество, за да му посочи пътя на спасението и вечния живот. В този смисъл християнството е единствената религия, в която не само човек търси Бога, но и Бог търси човека. Точно преди две хиляди години Бог изпрати своя Син, който слезе от небето и се въплъти в образа на обикновен човек, за да ни покаже чрез своя живот и страданията си пътя на избавлението, който отвежда при изгубената райска благодат. Затова именно от витлеемската пещера тръгва дългият, но сигурен път на човешкото завръщане при Бога. През изминалите 2000 години божията промисъл е извеждал на този път различни племена и народи, за да бъдат озарени от благодатния дух на християнството.
Близо девет века и половина след Раждането на Христа българският народ също стъпи уверено на този спасителен път. С приемането на християнството от св. цар Борис благодатната витлеемска светлина озари и нашите земи, макар пътуването към този преломен момент да бе дълго и несигурно. Сред първите, които преди 2000 години небето удостои да се поклонят пред новородения божествен младенец, бяха и трима влъхви - източни мъдреци и звездобройци, чиито астрономически познания им бяха позволили да изчислят важното световно събитие - раждането на Царя на Царете, и да го открият по пътеводната светлина на Витлеемската звезда. Свещеното предание разказва, че тримата мъдреци не са познавали единобожието. Но божията промисъл отрежда именно те, които не са били отдадени на вярата в единния Бог, да го видят и познаят в образа на Младенеца, да му се поклонят като пред Небесен цар и да възвестят идването му на целия свят. Ако погледнем на нашата духовна история с мистичните очи на вярата, ще открием, че подобно на тримата влъхви и прабългарите тръгват от далечните източни земи на Памир и Тяншан на запад, за да достигнат - след дълго пътуване през времена и идеи - до Христовото учение. Подобно на тези влъхви и нашите прадеди-езичници са носители на дълбока мъдрост и знание, създатели на развита цивилизация в евразийското пространство, чиито духовни параметри науката тепърва ще уточнява. Но и те като влъхвите не познават истинския Бог, не са озарени от благодатната светлина на богопознанието. Някои нови исторически тези разглеждат култа към върховния бог Тангра като проява на някакво прабългарско единобожие, но това още не е вяра в единния Бог в християнския смисъл на понятието. Подобно на старозаветните пророци, само неколцина просветени мъже измежду прабългарите носят в себе си усещането за преобразяващия и облагородяващ дух на християнството. За първия от тях - хан Кубрат, бащата на Аспарух - се предполага, че приема християнството в младежка възраст и остава християнин до края на живота си, макар да е прабългарски владетел. Вторият просветен - св. княз Боян-Енравота, син на Омуртаг, макар и член на ханската династия, приема Христос в сърцето си и загива мъченически, защото отказва да се отрече от него. Преди да бъде посечен край стените на Плиска по заповед на брат си хан Маламир през 833 г., мъченикът съзира във видение благодатната светлина, която ще озари българите, и изрича дивно пророчество: "Тази вяра, заради която аз сега умирам, ще се преумножи на българската земя. Напразно се надявате да я възпрете вие с моята смърт. Кръстният знак ще бъде побит навсякъде. Ще се въздигнат храмове на истинския Бог и чисти свещеници чисто ще служат на чистия Бог!" И ето че пророчеството се сбъдва - през 865 година България приема християнството. Св. цар Борис извежда своя народ на пътя на богопознанието и го превръща в "народ Божий". Българите стават част от лоното на Авраам и Исаак - същото онова лоно, което Бог подготви, за да приеме Сина Човешки. Така Христос се ражда в душата на нашия народ, който чрез покръстването изживява своето ново, духовно раждане. Довчерашният езически закон "Зъб за зъб, око за око" е преобразен от Христовата повеля - "Възлюби ближния си, като самия себе си!". Както каменните стени на пещерата и простите пастирски ясли приеха изпратения от небето живот, така и христовото учение роди от коравия и непокорен български народ люде духовни и отдадени на Бога.
Приемането на християнството преражда езическата душа на българина и запалва в нея онзи божествен Дух, който оживотвори и одухотвори първите хора. Именно затова изпитанията, които връхлитат земите ни в различни драматични исторически периоди, не могат да угасят запаления през IX век светилник на българската вяра и духовност - защото неговата светлина, подобно на Витлеемската звезда, гори с богоозарения и неръкотворен огън на Светия Дух. През всичките тези епохи, особено през вековете на робство, православните храмове и манастири - в горите, далеч от света на поробителя - са онази мистична Витлеемска пещера, която подобно на родилия се Богомладенец приютява българите от бурите на историята. Както земната твърд даде в мрачната и негостоприемна нощ подслон на Богородица и малкия Иисус, така в каменните монашески обители Божественото слово намира своята духовна закрила и е пазено, за да дочака спасителното утро на свободата.

Две хиляди години след раждането на Христа едва ли осъзнаваме какъв велик и мистичен символ е пещерата в нашата духовна традиция. Именно в една пещера в Рила планина, далеч от света се извършва духовното раждане на великия български светец Иван Рилски. В нея отшелникът се посвети на Христа и доказа на света, че човек може и трябва да живее по Божиите повели. В тази пещера се роди и заветът му към българите - да носят православната вяра в душата си, да се пазят от "змията на сребролюбието", да не ламтят за власт. Така от своята скромна природна обител светецът показа на своя народ, че роденият в яслите Младенец има нужда не от скъпоценни подаръци - злато, ливан и смирна, а от даровете на нашия живот - вяра, любов, скромност и милосърдие. Божият промисъл не позволи природните стихии да разрушат тази пещера и подобно на благословеното витлеемско кътче я запази за поколенията. За да им напомня как в нейната тъмнина един обикновен отшелник се прероди в земен ангел и небесен човек, за да остане до последните дни молитвен застъпник и покровител на цял един народ.
В един дървен храм, също толкова безпризорен и неугледен както Витлеемската пещера, 19 столетия след раждането на Христа се ражда отново и българската църковна независимост. Това става в скромната дървена църква "Свети Стефан" край Златния рог - единствената, която по това време имат българите в Цариград. Няколко десетилетия тя дава духовен приют в османската столица на дошлите на гурбет от всички български краища наши прадеди. Именно в този неприветлив на външен вид храм Божията промисъл отреди да се осъществи повторното рождество на българската църква - унищожена след падането на Търново под Османско робство. Тук през 60-те и 70-те години на XIX век стават събития, които довеждат до отхвърлянето на духовната зависимост на Вселенската патриаршия и създаването на Българската екзархия. Това е един от върховете на националното ни възраждане - чрез Екзархията българите са признати за отделна народност в рамките на Османската империя в трите ни исторически области - Мизия, Тракия и Македония. В този смисъл Екзархията олицетворява зараждащата се по това време българска нация, а създаването й като институция символизира новото, духовно раждане на българите - десетилетия наред именно тя покровителства българските църкви и училища по целия Балкански полуостров и поддържа жив националния ни дух. Както някога през IV век царица Елена издигна великолепен храм във Витлеем над пещерата на Рождество Христово, така и българският народ през 1899 г. съгради на мястото на дървената църква, величествен Божий дом от желязо, за да напомня за един от съдбовните моменти в най-новата ни история. На централно място в този исторически храм нашите прадеди са поставят една уникална икона - пред седящата на трон Богородица с божествения Младенец в ръце се покланят не пастирите и влъхвите, а славянобългарските първопросветители. Пред Божия Син светите Кирил и Методий полагат като драгоценен дар най-голямото духовно съкровище, което хората могат да поднесат на своя Бог - нашата азбука. Боговдъхновените славянобългарски букви, книгите на роден език, песнопенията, великолепно украсените храмове, в които нашият народ въплъти чистата си и искрена вяра, се превръщат в българското злато и благоухания, положени пред Христовите ясли. Поставяйки тази икона в железния храм "Св. Стефан", нашите прадеди съзнават, че православната култура, която в продължение на няколко века е създал обновеният чрез покръстването български дух, е най-голямото богатство - непреходно и безценно - което народът ни е поднесъл като дар на Божествения младенец.
Подобно на богоизбрания еврейски народ, в който се роди Христос, Бог избира българите, за да ги превърне във първите вестители на Христовото слово за славянския род. От нашите земи тръгват първите духовни и мъдри мъже, които разнасят Христовото учение из славянските предели на Европа - като ангелите, първи донесли на света Благата вест за раждането на Сина Божий.
Божият промисъл, за който няма нищо случайно, отрежда в края на XX век този народ да има само три храма, посветени на Христовото Рождество - по един във всяка българска историческа област. Най-старият от тях е от XVII в., съграден в богатото някога Арбанаси от българи, преселници от Южна Албания. Тази църква напомня за онова далечно време, когато от височините край Търново тогавашните българи са гледали руините на някогашната си столица и единственото нещо, което ги е правело истински свободни, е била вярата и молитвата към Бога. Второто българско "Рождество Христово" се намира в Пирот - съграден през 1834 г., храмът е един от главните центрове на Нишавската епархия, унищожена през 1877-а, когато сърбите завладяват града и изгонват българския екзархийски митрополит Иларион. Пиротското "Рождество Христово" е било един от символите на възраждащия се български дух в западните ни земи - както и в други райони, така и тук Екзархията е пазела местните българи от чужда асимилация - национална и духовна. Макар днес в храма да се служи на сръбски език, по иконите още се четат българските имена на старите пиротчани, дарили средства за построяването му. Третата и най-нова българска църква, посветена на рождението на Божия Син, е храм-паметникът в с. Шипка. Осветен през 1902 г., той е посветен на Освобождението ни от турско робство, което направи възможно окончателното ново раждане на българската нация. Българите се връщат към свободата, така както човечеството се завърна при Бога с раждането на Христа - защото Синът Божий дойде на земята, за да дари на хората мир и свобода. Храмът край с. Шипка напомня за милостта и правдата, която Бог прояви към нашия народ, дарявайки му най-висшето земно благо - свободата и мира, които олицетворяват хармонията и съвършенството на небесното царство.
За нас, българите, чрез тези три храма Рождество Христово освен символ на надеждата е и символ на единството - Синът Божий дойде сред нас, за да ни научи, че пред Бога всички сме равни, защото сме негови чеда и сме братя. Именно великото Христово учение можа да обедини в едно траки, славяни и прабългари и да ги превърне в някога най-многочисления народ на Балканите - с една вяра и един език. За днешните поколения българи две хиляди години след Христа остава надеждата, че въпреки земните граници и превратностите на историята това единство остава нерушимо в българската държава на духа. Тя е онзи благословен и непреходен духовен градеж, който издигнаха благодатните лъчи на Христовото слово, озарили като Витлеемска звезда българските земи, за да създадат мистичната връзка на цял един народ с царството Божие.