Едно от най-големите предизвикателствата - а същевременно и една от най-големите изненади на започналите през 1989 г. промени бе религиозният бум сред българското общество.

Девет години по късно проблемите на вярата и по-точно на Църквата са една от малкото теми, които все още вълнуват обръгналото на конфликти от всякакъв вид и обхванато от апатия българско общество. Събитията около и след Всеправославния събор в София и растящото напрежение в БПЦ са нагледно доказателство, че истинската драма в българското православие не завърши, а тепърва предстои.

Една от многото идеологеми на българската историография бе и налагането на християнството по времето на княз Борис I. Доколкото - съгласно историческия материализъм - "надстройката" се определя от състоянието на "базата", то и покръстването на българите бе представяно като израз на засилената феодализация в българското общество, която съответно изисква нова религия, освещаваща класовото разделение и, разбира се, доказваща божествената власт на владетеля. И естествено, и дума не даваше да се издума за ролята на чисто човешкия фактор.

А в историята твърде често нещата опират главно до него. Блестящата мисъл на Оскар Уайлд, че не принципите, а личностите движат историческия процес, намира своето почти класическо потвърждение именно в "първородния грях" - въвеждането на християнството в България през IX век. "Грях", който във висша степен предопределя по-нататъшните отношения на българина с Бога.

В средата на въпросното девето столетие от раждането на Христа феодализацията на българското общество далеч не е в този напреднал стадий, че да изисква налагането на християнството като държавна религия. А и старата прабългарска вяра също утвърждава, че "Ювиги ханът е поставен от Тангра". По-убедително звучи тезата за необходимостта от "спояваща" народа религия. Но дали и това е вярно? Едва ли, като се има предвид яростната съпротива на прабългарската аристокрация срещу новия Бог и срещу Неговите книги. Защото Христос е вече бил Бог на немалко славяни от новоприсъединените към България земи на юг от Хемус. И защото Неговите книги са написани на славянски език. Езическата реставрация при Владимир-Расате е всъщност израз на трагичния сблъсък между двата основни етноса - славянския и тюрко-българския.

Всъщност основната причина за приемането на християнството е именно човешкият фактор. Борис I е просто един слаб пълководец. Той губи всички войни - и с византийци, и със сърби, и с хървати. Като прибавим сушата, скакалците и земетресенията (как тук да не спомним за Мойсей и Фараона!), той просто не е имал друг избор. Освен, разбира се, този между Рим и Константинопол. Именно тази алтернатива и днес кара мнозина българи (включително и политици) да се изкушават да гадаят каква би била историческата ни съдба, ако Ватикана бе надделял над Фенер.

Веднъж наложено насилствено, християнството в България си остава наистина официална религия, тоест чужда за народа. Неслучайно само век след покръстването България ражда поп Богомил и неговата ерес. Ерес, граничеща с нова религия. (Така както след още десет века ще роди Петър Дънов и неговото учение). Следват адамитите, жидовстващите и накрая исихазмът, който се превръща в официална доктрина на Православната църква непосредствено преди падането под турско робство. И всичко това става под безразличните погледи на "благочестивите" и "христолюбиви" български царе, които свикват за цялото ни средновековие цифром и словом два събора против еретиците - при Борил (1211 г.) и при Иван-Александър (1350 г.). Очевидно дори Божиите ни помазаници не са били сигурни как и на кой точно Господ да се кланят...

Колкото и да звучи на пръв поглед абсурдно и предизвикателно като теза, но именно турското робство е това събитие, което спаси християнството в неговия православен български вариант от изчезване. Останал без политически и духовни (в светския смисъл на думата) водачи, народът ни превърна Вярата в своя невидима държава на националния дух. За това способства самата османска политическа система, разделяща съгласно Шерията, покорените народи единствено на правоверни и рая. И тъй като в условията на иноверско владичество султанът като мюсюлманин естествено не може да бъде предишният върховен повелител, какъвто е монархът в православната традиция на цезаропапизма, то църквата става в известен смисъл по-"независима" при османовите потомци, отколкото при българските царе.

Разбира се, българите е трябвало да водят борба за признаване на собствена църква срещу един много по-коварен враг - Константинополската патриаршия, която през миналия век от една средновековна институция все повече се превръща в оръдие на модерния гръцки национализъм. Това отново превръща борбата за независима българска църква в чисто политическа борба. В тази борба нашите възрожденци не се спряха и пред кощунствения за един истински православен човек акт на приемане на уния с Ватикана, извършен от Драган Цанков. Акт, който роди българското униатство, съществуващо и до днес. Така в борбите за оцеляване след Берлинския конгрес българското население в Македония и Тракия разчиташе освен на Екзархията и ВМРО и на въпросната уния, и на протестантските мисионери.

В освободената част от българските земи Православната църква все повече се превръща в придатък на официалните институции. Независимо от новите катедрали и митрополитски резиденции нейната роля в обществения живот си остава скромна чак до 30-те години, когато благодарение на наистина забележителната личност на екзарх Стефан се забелязва определена активност в религиозно-просветната и благотворителната дейност. Но като цяло българинът си остава все същият новопокръстен езичник, който почита битово светиите, измърморва "Отче наш" и пали свещ в неделя. Новите поколения се отдалечаваха от Вярата за разлика от връстниците си - не само тези от католическо-протестантския Запад, но и от балканските си съседи. Но тази липса на религиозност или по-точно на църковност не пречеше на обикновения български селянин да се придържа към нормите на християнския морал много повече, отколкото катехизисирания и и активно участващ в богослуженията европеец.

Всъщност прословутите 45 години на тоталитарно управление нанесоха удар не толкова на Църквата и Вярата, а именно на този дребнобуржоазно патриархален морал. Друг въпрос е подборът на тези, които трябваше да се грижат за душата на българина. От тях се искаше вярност първо към партията, а след това към Бога. Така Православната църква, по принцип зависима от светската власт, се превърна окончателно в това, което американският политолог Ричард Пайпс нарича "слугиня на държавата".

Всички тези неща обясняват днешното нерадостно състояние на БПЦ. Получила на 10 ноември 1989 г. своята политическа свобода, тя не знаеше какво да прави с нея, а и в духа на източната традиция се превърна в обект на политически борби и на опитите за превръщането й отново в инструмент на държавната власт. Но тъй като в условията на демокрация няма царе и генерални секретари, политическият плурализъм на обществото автоматически се пренесе и в Църквата. В желанието си да извърши наистина необходимото обновление на БПЦ част от свещениците и миряните, типично по български, днес отиват в друга крайност. Те предлагат връщане към някакви изначални принципи на ръководство, характерни за първите векове на катакомбите и гоненията, тоест с децентрализирано управление и с преобладаващо участие на миряните в него.

Едно подобно устройство на БПЦ не само няма да сложи край на разкола, но сигурно ще предизвика ново разцепление и вътре в българската православна общност и може наистина да доведе до обявяването от останалите православни църкви на нова схизма и до отпадането на България от общността на православните държави. В резултат на което ще се стигне до създаването на нова църква от някакъв смесен православно-презвитериански тип.

Но може би, както е казано и в Евангелието, "всичко това трябва да стане; ала туй не е още краят" (Мат. 24:6).

Защото търсенето на българския Бог продължава.