Мария САВОВА е родена на 24 март 1947 г. в София. Дипломира се в Художествената гимназия през 1967 г., а след това завършава специалността "Текстил" при проф. Марин Върбанов и Димо Балев в Художествената академия. Омъжена е за живописеца Сава Савов. Започва работа като илюстратор и едва години по-късно случайността я насочва към куклите.

Въпросите зададе Йоланта ПОПОВА

- Г-жо Савова, как започнахте да правите кукли и защо?

- Още от съвсем малка майсторях различни парцалени кукли от разнородни парченца плат и материали. Когато завършвах, половината ми дипломна работа беше на тема кукли. Но после така и не продължих, а започнах да се занимавам с детска илюстрация. Рисувала съм много детски филмчета към "Аудио визия". Много се гордея със стенописите, които съм правила в различни училища и детски градини. Но през 1990 г. започнаха да се закриват много редакции, преснимаше се наготово чужда литература и аз оставих илюстрацията. Тогава отново се сетих за старото си влечение - куклите, и започнах плахо. Към Съюза на художниците се сформира дружество "Уникат" и в него аз бях една от първите, заедно с няколко колеги. Най-напред ги излагахме в "Ню Отани", където имаше малко магазинче на същото това сдружение "Уникат", после - по изложби и художествени галерии. И така в момента може да се каже, че постоянната ми работа се върти около създаването на кукли.

- Каква е философията на играчката според вас?

- Играчката трябва да е добра, да е весела, да носи щастие и радост на хората, които я виждат. Самата аз, когато правя куклата, имам чувството, че й вдъхвам част от моята душа, че й подарявам част от самата мен. Целувам си всички кукли и ми е много мъчно, когато трябва да се разделя с тях, да ги дам на чужди хора. Но пък нали и затова ги правя, за хората.

- Не се ли страхувате за съдбата на своите кукли, след като напуснат вашия дом?

- Да, това беше моята идея. Всъщност, напускайки ме, моите кукли попадат на различни места, при добри или лоши хора. Сякаш от мен се откъсва живо същество, дете, чиято бъдеща съдба е неизвестна и това понякога ме плаши. Представям си как ще я разкъсат след два дена. Боли ме, защото излизат изпод моите ръце, треперя над тях. Пазя ги. С това никога не се свиква. Но пък има хора, които ми се обаждат след години, за да ми кажат, че моите кукли са още живи и непроменени от времето.

- В днешно време е голям героизъм човек да се занимава с изкуство, това е част от самата професия. Вие как се справяте с тази страна на работата си?

- Вижте, аз правя кукли от 1982 г. насам. Процесът на създаването им е трудоемък, но ми доставя голямо удоволствие. После ги нося в няколко галерии, но и в някои малки магазинчета, които се водят за галерии. И е много трудно. И спънките не идват от самите галеристи, защото аз вече ви казах, че в началото започнах да работя само с "Ню Отани". Галеристите гледат един от друг и сами започнаха да ми предлагат да им нося кукли. Давам ги на консигнация, но почти на безценица. Продавам своите любими кукли почти без пари. Но пък иначе се харесват. Търсят ме и искат непрекъснато да правя и да им нося. Явно са по-особени. Когато ходя по галериите, виждам, че точно такива кукли като моите няма. Аз сама си ги измислям, вдъхвам им живот. Никога не съм учила специално, макар че има такава специалност в техникума за приложни изкуства. Там колегите малко стилизират куклата, правят я стереотипна, шаблонна. Всяка моя кукла излиза от мен самата.

- С какво ви помага да оцелеете в днешно време фактът, че правите кукли?

- Знаете ли, те ми доставят много голяма радост. Правя ги с въодушевление и любов, а не само защото трябва да взема пари. Това ми помага, защото аз вече споменах, че е много трудно. Шия ги много бавно. Понякога ми се обаждат от галерия и искат да направя серия от кукли и ми говорят за 50-100 бройки. Как може да стане това? Една кукла се шие няколко дни, после се рисува, украсява. Това не е просто конвейер.

- Как ви идва идеята за самата кукла? Виждате ли я, сънувате ли я?

- Колкото и да е странно понякога дори ги сънувам. Едно време си сънувах илюстрациите, сега куклите. Идеите ми идват спонтанно, виждам я, започвам да я правя и ето ти някакво образче на кукличка. Изведнъж нещо в главата ти казва "щрак" и се появява идеята, която постепенно узрява и аз я дообмислям, дообмислям.

- Интересно ли е в общество като днешното, в което има много кукли на конци и марионетки, да се правят кукли?

- Интересен въпрос. Моите кукли обаче не са кукли марионетки. Те имат свой характер и лице и никой не ги управлява с конци. Те всички притежават своя индивидуалност. В нашия свят има много кукли на конци, без своя физиономия и изпълняващи постановки, спуснати от кукловод. Аз не създавам марионетки.

- А пазарните условия как се отразяват на един майстор на кукли, на художника въобще?

- От една страна, пазарните условия са добре дошли за мен, защото си освободен да правиш това, което искаш. Не минаваш през куп излишни комисии. Но пък ето го и парадокса на изкуството, защото е безкрайно трудно да се бориш сам, когато си свикнал цялата организация да минава под шапката на Съюза на художниците. Помощта беше голяма по-рано.

- Имате ли друго хоби?

- Не. Куклите са ми и професия, и хоби. Не мога да живея без тях. Ставам сутрин и започвам да ги правя. От сутрин до вечер съм в техния свят. И не ми омръзва, което е най-важното, защото ако ми омръзне, няма да го правя.

- И все пак една хубава книга не ви ли съблазнява?

- Не, просто нямам време. Може би рисуването. Но то е съвсем поизместено от новата ми работа. Понякога наистина ми идва да грабна четките и боите, но бързо ми минава.

- Имате ли представа колко кукли сте направили досега?

- О, много кукли съм направила. Не съм ги броила, но някой ден искам да седна (поставила съм си го за цел) и да си преброя какво съм направила. Дори малкият ми син се пошегува и каза: "Мамо, представяш ли си всички кукли, които си направила, да оживеят и тръгнат." Представете си наистина.

- А какви кукли най-често правите?

- Аз не създавам нещо и после да го тиражирам. Днес правя едно, утре друго, създавам си разнообразие. Е, понякога има прилики, защото все пак ги правят едни ръце, един човек. Винаги ще има нещо характерно, по което ще се познава кой е авторът. Нещо като подпис, като собствено Аз.

- Значи, ако добре съм ви разбрала," по куклите ще я познаете". Куклите са емблемата на Мария Савова?

- Да, хората вече познават моите кукли. Явно носят моя печат.

- Как си представяте лошата кукла?

- Ами, не знам. Не съм правила досега лоша кукла. Не мога да си я представя.

- А не ви ли провокира да направите?

- Не. Може би характерът ми е такъв, че не мога да направя лоша кукла. Каква ли може да бъде лошата кукла? Знаете ли, правила съм дяволче, но и то не беше лошо. Личицето му излъчваше доброта, усмивка и хитрина. Но не и лошотия. Знаете ли, куклата според мен първоначално си е добричка. Кукла, разбирате ли? Тя трябва да създава радост, да носи доброта.

- Това означава ли, че в самата кукла е заложено това противоречие? Куклата е кукла, защото е добра?

- Да, разбира се. Това е философия.

- А правили ли сте досега кукла за куклен театър?

- Не, не съм. Никога не съм влизала в контакт с такива хора. Но с удоволствие бих създала някои образи.

- А за каква пиеса бихте работили ?

- Обичам объркани истории. Класиката е малко по-трудна, а и не ме провокира особено, защото там всеки образ малко или много е с известна физиономия. Там визията е ясна. Пепеляшка си е Пепеляшка, Червената шапчица също. Не можеш да излезеш извън тези образи. Прави ми се нещо ново, модерно, объркано.

- Професията ви е изключително рядка. Какви са парадоксите, произлизащи от нея при сблъсъка й с реалния свят?

- Аз съм извън реалността. Живея в един собствен куклен свят. И той почти не е съвместим с реалния свят извън стените на моя дом. Аз правя и създавам любими неща, без да мисля дали ще се продадат, просто за едното удоволствие. А навън, навън е принудата да оцелееш, да се храниш. Това е сблъсък.

- Отразяват ли се огорченията и обидите ви върху куклите?

- Разбира се. Когато съм наранена, огорчена, стоя далеч от куклите. Гледам да не работя. И с рисуването е така. Може би и затова не правя лоши кукли.

- Тези добри кукли, които правите, дали носят някакво послание извън вашия дом?

- Да. Аз вдъхвам на куклите си добри неща и мисля, че те носят това послание със себе си. Сигурна съм, че радват много деца, но пък децата са различни. Радват се на всичко. Надявам се да внасят доброта и в домовете на не добрите хора. Аз правя своите кукли както за децата, така и за възрастните. Това е едно намигане, закачка, усмивка към света на големите.

- Какво е нужно, за да се правят днес кукли, само ръце ли?

- На прага на XXI век за да създадеш нещо такова, се изискват нерви, търпение, средства. Да загърбиш лошото и да направиш нещо весело изисква изключително самообладание. Имала съм моменти, в които ми е много тежко, но знам, че трябва да седна и да работя. Трябва.

- Разкажете ми малко за това, как точно правите куклите си? Какви материали използвате?

- Техническият процес е безинтересен за страничните хора. Най-важен е подборът на материите. Използвам трико в ярки цветове. Това е много важно за моите кукли. Желателно е материята да може добре да се оформя, да се моделира, защото аз влагам и пластика в тази кукла. Не само я ушивам, а я и моделирам. Най-напред опитах с различни памучни материи, но те много скоро сами отпаднаха, защото не бяха удачни. Употребявам и много разноцветни и пъстри копчета. Вата и конци довършват необходимия ми набор от материали. Честно да ви кажа, работя с каквото ми попадне, понякога събирам дори малките парцалчета. От всичко интересно и ярко с фантазия може да се сглоби една кукла. Но това е нещо, което идва отвътре. От куп различни неща да сътвориш каквото и да било, това е призванието. То няма обяснение. Хармонията на цветовете е основното, да грабне окото на човека в мига, в който я забележи. Да му проговори. Много често влизам в магазини с преоценени неща и там откривам по нещичко от това, което ми трябва. Тогава усещам погледите на продавачките, които ме смятат за странна.

- Имате ли кукли, към които изпитвате особени чувства?

- Имам си един Коко, палячо, който винаги си го изписвам като Коко сладура. Към него изпитвам огромно влечение. Имам и любимо куче, кокершпаньол. Смешно, голямо и дебело, а и почти не прилича на породата си. Врабчето Васко. Много са куклите, към които изпитвам особен сантимент.

- На езика ми е да ви попитам как съжителстват двама творци под един покрив?

- Трудно. Понякога различният творчески натюрел не е от полза. Друг път точно това помага.

- А синовете ви последваха ли ви във вашите професии?

- Да, малкият син Ясен в момента е студент четвърта година в Художествената академия, специалност "Стенопис", а големият, Явор, завърши Художествената гимназия.

- Видях ви, че през цялото време прегръщате кучето си Люси. Тя ли е слабостта на семейство Савови?

- Знаете ли, това е една много интересна история. Синът ми я донесе в един студен зимен ден вкъщи. Току-що се бяхме разделили с друго куче и аз не исках дори и да чуя за животно. Но в мига, в който животното вдигна жалните си очи и ме погледна, разтопи сърцето ми.