"Те нищо ново не са научили и нищо старо не са забравили" - с такава горчива тъга посреща тогавашен съвременник завръщащата се от емиграция френска аристокрация след разгрома на Наполеон през 1815 г. Предполагам, че нещо подобно е казано и за пристигащите през Ламанша английски лордове през 1660 г., когато труповете на кралеубийците Кромуел и Айртън са изкопани и публично обесени. И все пак, въпреки първоначалната кратка вакханалия, въпреки отмъстителната реабилитация на "стария режим", става ясно, че нито Англия, нито Франция не са същите общества. Нещо повече. В Англия ще дойде още една революция през 1688 г., а във Франция - още три - през 1830, 1848 и 1871 г. Пътят към стабилната демокрация минава през кръв, пролята в две революции и в САЩ през 1776-1783 г. и 1861-1865 г. Какво е това? Рецидив, възпроизвеждане, императивна конюнктурна неумолимост, неосмислен урок на историята или просто потвърждение на един банален шлагер в световната история, че онези, които не разбират пораженията от миналото си, са обречени да ги преживеят отново! "Довиждане след двадесет години" - казва мастит участник в Парижката мирна конференция през 1919 г. Той се оказва поразително прав - точно след толкова време един мир, сключен "за да сложи край на всички войни отново" (израз на британския премиер), е нарушен приблизително по същия начин и със същите военно-политически цели! Те са традиционни за Германия след Бисмарк по същност, необходимост и предназначение, въпреки душегубките и концлагерите, погнусили света! Има ли по-показателен и угнетителен рецидив от този?

Като историческа терминология рецидивите стоят най-близо до понятието "реставрация". Това са режимите в Англия и Франция след съответните революции през 1642 и 1789 г. Стюардите и Бурбоните останали още съвсем малко на историческата сцена. Но истински реставрации практически няма, защото колкото и да триумфира завърналият се политически режим, просто не може всичко да бъде възстановено, защото е исторически отречено. Това логически означава, че няма напълно идентични рецидиви. Защото една историческа ситуация е уникална и невъзпроизводима, въпреки всички сходности и паралели. Дори Тойнби и Шпренгър, които отричат историческата периодизация, а пишат само за тип и модели общества, не приемат една идентичност, при която само механично и циклично се повтарят, "връщат" определени културно-исторически явления. Ние не можем да гадаем как биха се проявили едни исторически личности и политически сили при други обстоятелства, дори ако бяха запазили своите добродетели, мъжество и мъдрост. Ако следва да разграничим и систематизираме случаите на условни рецидиви в историята, можем да ги типологизираме като актив и пасив в две направления - едното е възпроизвеждане на културно-исторически феномени със съзидателни функции и второто като повторения с разрушителни последствия. Нима не е пагубен рецидив етнорелигиозната вражда на Балканите, която има историческа основа? Защо все още обясняваме кланетата в Босна със събития и процеси от ХV век, докато по улиците на Париж не се възпроизвеждат тогава по-страшните жестокости от Вартоломеевата нощ или защо разликата между Севера и Юга в САЩ отдавна е въпрос на акцент? Значи зловещите рецидиви лежат върху особена среда и събитийна канава, която държи в плен на историята етноси и народи, не по-малко цивилизовани от онези, които са се отървали от кошмарите и предразсъдъците на миналото. Но не означава ли рецидивизъм и една последователност, толкова губително рязка в нашето външнополитическо поведение? Не можем ли да назовем Стефан Стамболов, наред с другите епитети и категоризации и политик-рецидивист в най-позитивния смисъл на тази всеприложима дума? Негавата политика в Македония и Одринско също може да се окачестви като рецидив от възрожденската практика на предварителна консолидация на българите там преди каквато и да е друга политическа акция, която, докато не бе изоставена, носеше блестящи и трайни резултати. Ключ във вникването на тази енигма е изживяването на илюзии, които, ако не са отстранени и забравени, могат много лесно да възпламенят неосъществими исторически пориви, да поведат по отдавна затворени пътища и да създадат гибелно впечатление за лекотата при изпълнение на възобновена историческа задача. Нима не е рецидив от Първата световна война военната кампания на Третия райх, който се опитваше да победи целия свят, след като още от времената на Ото фон Бисмарк бе непрекъснато напомняно, че Германия не може да воюва на два фронта? Нима не е рецидив положението на България на 8 септември 1944 г., която бе във война с целия свят, без неутралните държави, след като поради забележителна глупост през 1913 г. бе във война с Турция, Сърбия, Черна гора и Румъния. Последната просто се поразходи от Дунав до Стара планина! Нима не бе ясно, че България нямаше икономика, въпреки наличието на изискан политически елит, за да изпълни онези големи задачи, които историята й поставяше на Балканите в края на миналия век? Защо следва да мислим, че днес, при значително по-неблагоприятни обстоятелства, можем да направим това, което не можахме, когато бяхме по-силни и по-уверени? Нима не е илюзия мирното съществуване на полирелигиозни общества в една и съща държава, след като виждаме, че дори и цивилизованото управление на Кипър от англичаните след 1878 г. не можа да заличи рецидивите на натрупана историческа враждебност? А въпреки това подобни варианти на държавно устройство и то с цел стабилизация на мира и реда в перспектива се опитват дори и днес в западната част на Балканския полуостров! Обратно - всепризнатият индийски пацифизъм, свързан още с благородните принципи на древния Ашока, бе реализиран чрез Ганди и Неру след едно продължително и търпеливо преодоляване на варианта за въоръжена съпротива, често съпроводено със страдания. За разлика от ирландците, които по време на Първата световна война установиха контакти с Германия като враг на Англия, за да получат независимост, индийците не се поддадоха на изкушението да обмислят съюз с Хитлер, само защото той воюва с колониалния угнетител на Индия. Дори и на 8 август 1942 г., когато англичаните арестуваха цялото ръководство на създадения още през 1885 г. Индийски национален конгрес, М. Ганди казва още същата вечер: "Ние трябва да гледаме лицето на света със спокойни и ясни очи, въпреки че очите на света днес са налети с кръв". Тази фраза, чута от Неру, който тогава е в затвора, често е цитирана при по-нататъшното развитие на Индия. Но все пак кръвопролитията не бяха избегнати, а разделението между Индия и Пакистан ограничи, но не предотврати и рецидивните изблици на вековна враждебност.

В пряк политически смисл реализацията на европейската идея може да се определи и като списък на романтични заблуди и рецидиви от проекта на Пиер Дюбоа през 1300 г., през всевъзможните проекти за "вечен мир" през ХVII век до речта на Чърчил в Цюрих през 1946 г. за създаването на "Съединени щати на Европа" - всеки внася в това определение различно съдържание. Дори самият термин не принадлежи на Чърчил. Първата употреба на понятието Европа като географска област принадлежи на Хезиод - поет и учен от VIII век преди новата ера. Той има предвид континенталния Пелонопес и егейските гръцки острови! Това не означава само географски обхват, а преди всичко отношението към Европа. Тя е историческа идея и то не от вчера. Френският историк Дюросел твърди, че през античността Европа е само географско понятие, лишено от политически смисъл. Древните се разпространяват към Средиземноморието повече, отколкото в същинска Европа. Така Диоген измисля понятието "космополит", което означава преди всичко гражданин на Европа в културен смисъл. Но все пак не "европолит", нали? Елинизмът обаче не кореспондира само с Европа. Представите за европейската общност се изменят в различните епохи. Кой е дръзнал да каже в Англия по време на Първата световна война, че тевтонците са предшественици на европейците? През ХVII-ХIХ век се говори за европейско равновесие, а не за обща Европа. Основна предпоставка за европеизма са културно-историческите рецидиви на античното наследство, а не географията. С обща Европа в ново време спекулира най-напред Наполеон.

През 1913 г. край Лайпциг е издигнат най-големият паметник за историческа битка. Става дума за "битката на народите" през 1831 г. - началото на края на Наполеонова Франция. Още през 1814 г. се е родила идеята този паметник да не бъде посветен на победени и победители, а да напомня на поколенията, че войната не трябва повече да бъде рецидив в европейската история. Каква ирония! Година след това започва Всесветската война! Тук илюзия, надежда и рецидив вървят ръка за ръка. Тогава какво е Европа и какво е идентичност, която се различава от другите? Нима не е ясно, че най-значимите общоевропейски стойности имат фактически неевропейски произход? Има ли разлика между национализма като модерен продукт на европейското Просвещение и социалнополитическите революции и "европеизма" като рецидив от космополитния характер на Ренесанса? Има ли европейско съзнание, различно от националното и докъде стига то. Кой може да отрече, че европейските стойности са и общочовешки. Пацифизмът на споменатия Ашока е повече исторически устойчив, отколкото миролюбието на европейските интелектуалци. Дали Ашока не е повече "европеец" от онези интелектуалци, които по време на войните пригласяха на другите, че "права или не, аз съм на страната на своята Родина"? Какво може да се случи, ако интеграцията продължава? Несъмнено ще имаме по-добър свят, но дали е възможно всичко да бъде напълно забравено, да бъде пометено от модерните времена на модерната съвременност. Мнозина преди нас не само са мечтали, а твърдо са вярвали в това. Но после е настъпвало горчивото разочарование. Разочарованието също е рецидив, не по-малко значим от оптимистичните надежди!

Християнството доминира Европа, а все пак се създават държави, чието право на съществуване е изведено по религиозен, нехристиянски принцип. Това не може ли да се приеме също за рецидив от късното Средновековие, въпреки съвременната толерантност, която не се спазва в еднаква степен навсякъде? Езиковата политика на новите държави, знамената по стадиони и сватби не са ли също рецидив от по-далечни неспокойни времена? Рецидив, който изглежда дори приятен - преди да е пуснат в политическа употреба.

Английският език не е така културно неутрален както латинският в миналото - той благородно транспортира и трансплантира англосаксонската култура, което не може да не предизвика съпротива тогава, когато степените на това явление се разпространяват твърде дълбоко в локалните културни традиции. Как да приемем, освен като рецидиви от миналото, че границите на Свещената римска империя или очертанията на "двата лагера" от близкото минало доста плътно съвпадат с вековното културно-историческо разделение, където Финландия, Чехия и Полша са изключения, само потвърждаващи правилото! И все пак всички значими исторически промени идват в идеологически план в два парадоксално изключващи се, но в същото време паралелно действащи потока - като отрицание на миналото, като израз на модерност, значи скъсване с традиция и в същото време като своеобразен рецидив на "извикване" на модели, идеали и победи от миналото. В това се изразява дълбоката противоречива природа на историческия смисъл на културно-политическите рецидиви, които никога не са еднозначни дори и когато имат отрицателно историческо предназначение. Само така можем да обясним алогичната, но не маловажна носталгия по Франко и Салазар, Сталин и Тодор Живков, по "кралете-мъченици" в Англия и Франция преди. Зрелите, пречистени от изпитания модерни общества днес възприемат рецидивите като традиция, запазена за прогреса. Онези, които формално и външно имитират модерност, съхраняват рецидивите от миналото като онази лошо скрита бомба, внезапно възпламеняваща конфликти, която тайно застрашава или обезличава тяхното равностойно приобщаване и траен просперитет. Напомням това, защото обединението на Европа в институционен смисъл върви много по-бързо от практическата и равностойна културна и политическа интеграция. Само глобализирането на икономиката се движи със същото бързо темпо, но това още не е достатъчна гаранция! Така че истински обединена Европа може да има само когато в нея няма водачи, няма униформеност и няма аутсайдери! Тогава няма да има и опасности от завръщането на "лошите" исторически рецидиви!