През последните години не спираме да се питаме: "В Европа ли сме?", "Има ли ни, или ни няма в пределите на Стария свят?". И ако отговорът е доста лесен от географска гледна точка, то в социално измерение дилемата ни наистина има почва. Допреди няма и десет години си мислехме, че отлично сме се ориентирали в условията на световна конспирация. Героите като в доброкачествен бразилски сериал бяха или лоши, или добри. Ние, разбира се, се смятахме за добрите. Или поне се напъвахме да си го вярваме. Загниващата реалност отвъд желязната завеса придобиваше все по-мефистофелски измерения, но всъщност в апокрифното народно творчество героите заемаха по право полагащите им се места. Сюрреалистична километрична опашка за килограм банани и неимоверни усилия за сдобиване с чифт дънки бяха витрината на собственото ни широко афиширано благоденствие. И ако физическото оцеляване бе гарантирано от екзистенциален минимум, то духовната храна пък бе така добре цензурирана, сдъвкана и смляна от смазаната рекламно-пропагандна машина на комунистическата утопия, че не беше кой знае колко трудно да я преглъщаме и асимилираме.

Но ето че ролите, досущ като в добре изпипана кримка на Агата Кристи, се размениха. Героите станаха злодеи, а злодеите - герои. Нещо пак се обърка при разпределянето на персонажите и ние, щем не щем, останахме с репликите на лошите. И ни се падна съответстващото на злодеите морално и физическо наказание. Сменихме дрехите, захвърлихме униформите и лозунгите, променихме пристрастията си към цветовия спектър, засричахме на английски, вместо на руски, обърнахме гръб на доскорошните братушки и се сприятелихме с доскорошните врагове. Отегчителните руски саги бързичко бяха изместени от отегчителни американски и латиноамерикански сериали. Но иначе си останахме същите. Решихме, че сме свободни и самото понятие вече е гаранция за благоденствие. Но за кой ли път в историята благополучието на българския народ бе отложено във времето? Ориентирите изчезнаха като каляските на Пепеляшка, но поне засега нито се е появил принц, нито пантофката има големи шансове да съвпадне. И не на последно място заради вродения у нас нихилизъм. Прехласваме се и издигаме в култ големите крайности, които рядко водят до добро. Трябваше "силно да любим и мразим", без да се усетим, че бурните емоционални изблици може и да са много ефектни в бразилските сериали, но в живота са като да наливаш вода в повредена мелница. С някаква историческа виртуозност успяваме дори и в последния момент да дадем рамо винаги на губещите. После, разбира се, понасяме отрицателните последствия години наред. Обяснение на бедите си търсим в световните конспирации. Убедени сме, че всяко тяхно усилие непременно е насочено към подриване устоите на българщината. И не си даваме сметка, че целият свят е голямо кълбо от комплоти и заговори и ние не сме нищо повече от малка брънка от него. Допада ни сами да си поставяме бананови кори и да зареждаме капани с трайната надежда да се подхлъзнем или да попаднем в клопката, за да можем след това да обвиним чуждите шпиони за собствените си нещастия. Българите, подобно на всички южни народи, не могат да се похвалят, че дипломатичността е сред националните им добродетели. И често си патим за това. Лутаме се в големите крайности, без дори да направим опит да поспрем край златната среда. И това е парадоксално, защото дело номер едно през изминалия половин век бе изравняването, уеднаквяването и стандартизирането на масите. С края на ерата на постулатите заподскачахме като неориентирани молекули. От една страна, прехласнахме се от идеята за своята уникалност и космическа предопределеност. Врачки и специалисти предрекоха, че българският бил един от двата космически езика. В недрата на татковината ни се криели несметни богатства като от приказките за хиляда и една нощ. Под Черно море чакало да бъде източено невиждано нефтено находище. И като връх на всичко - телевизионно-уличният каламбур, че Бог бил българин - не за друго, ами защото стигнахме до четвърто място на световен футболен финал. Странно колко много си приличат всъщност тези "демократични" мечти с описанията за светлото бъдеще на развития социализъм. Гордеем се дори с големите гафове, връщащи България с лъвски скокове назад. Правителството преди няколко години беше обявило на международната общност, че нямало да плаща и цент от външните си дългове. И ние доволно аплодирахме поредния урок, който малка България дава на света, вместо да окачествим подобно хрумване като проява на крайна недалновидност и държавническа некадърност.

Улисани в превъзнасянето си по ефимерни и фантасмагорични герои и случки, загърбихме измеренията, нареждащи ни ако не с гърди напред, то поне наравно с останалия цивилизован свят. "Какво е станало с този народ на великия хан Крум, когато България е била сред трите велики сили на континента?!" Клишето, че всеки народ заслужава съдбата си, е само неуместна шега на Запада, защото всички, които познават тази страна, са единодушни: "България не заслужаваше това", писа пратеникът на испанския всекидневник "АВС" в София миналата година. Освен историята забравихме и ценностите, на които мнозина биха завидели. Не е малко да дадеш на славянския свят азбука. Не е малко цели девет обекта от малката като човешка длан България да са вписани в културната съкровищница на ЮНЕСКО. Вродена или придобита, интелигентността на българина трудно може да бъде оспорена, а усвояването на чужди езици граничи за западния свят с магия. Да не говорим за огромния потенциал на българската култура и изкуство, материализиращ се все по-често извън границите на България. Вместо с тях се прочуваме с престъпниците си и международните си гафове. Пред кралимарковските села предпочетохме байганьовските маниери. Та нали е далеч по-лесно!

И ако доскоро се успокоявахме, че делим тегобата си с побратимите от Източна Европа, не ни остава и тази утеха. Защото доскорошните ни приятели си извоюваха прозвището "източноевропейски тигри", но нас ни няма в европейската фауна. Уж имахме що-годе равен старт, пък все ще сгафим я на старта, я при предаването на щафетата. Резултатът? Неизменно последни във всевъзможни класации и състезания.

Няколко години се чудехме искаме ли да сме в Европа, питахме се там ли сме, или ни няма и се мръщехме на всички, които с лека ръка ни отписваха от атласа на Стария континент. Другите източноевропейци организираха срещи, договаряха се, подписваха споразумения. И когато ние най-после стигнахме до извода, че не можем да сме нито 16-а република, нито 51-и щат, вече другите се бяха наредили на опашката, а и в голямата политика, съвсем като в плод-зеленчука, си има ред и той се спазва. По-добре късно, отколкото още по-късно, смигват любителите на каламбури. Сърдим се, че не ни приемат бързо в Европейския съюз. Но е напълно естествено западните демокрации да ни поискат нещо в замяна, така както си искат помежду си. Сега поне е ясно, че ние искаме Европа и Европа ни иска - колкото и банално да звучи, остава да извървим пътя до мястото на срещата. Но все пак да не забравяме, че Европа може без нас, но ние не можем без нея.

Невероятна по мащаби кампания започна в Западна Европа. "Ти си част от най-голямата демокрация в света", гласи мотото на кампанията, целяща събуждането на чувство за принадлежност към обединена Европа. Въпреки трудностите през последните години европейските страни доказаха на практика, че родените преди близо четири десетилетия идеи за единно европейско пространство не са само илюзия. Старият континент, въпреки технологичния напредък на други региони, си остава люлката на модерната цивилизация. Европа е съкровищница, с която никой не може да се мери. И ние имаме шанса да сме част от нея. Няма идеални общества, но дори и най-революционните теоретици трябва да склонят глава пред факта, че пред прага на новото хилядолетие западните демокрации доказаха, че са първенци по стандарта на живот. А това искаме всички, нали?

За добро или за зло сме в югоизточния край на континента, но все пак здраво сме стъпили на него. Но засега вътре сме само на географските карти. Няма ни сред милионите европейци, които решават на следващия ден да хванат самолета за Лондон, Париж или Мадрид - да разгледат, да живеят или работят там, където намерят за добре. Няма ни сред стипендиантите на обилните европейски фондове, превръщащи западната част от континента в грамадна лаборатория за обмяна на опит и знания. Няма ни сред облагодетелстваните от структурните фондове, които подпомагат изоставащите региони.

Колкото и страшно да звучи, българската националност продължава да бъде невероятно препятствие дори и за най-добрите хърделисти. Почти физическо е усещането, което човек изпитва, когато му става ясно, че неизменно България е тази, която не е подписала спогодба, не е договорила условия и не присъства в списъци, листи, каталози и адреси. Не спира да действа с пълна сила и българският синдром, че някой непременно иска да ни купи и да ни продаде. Та какво по-хубаво в съвременния маркетингов свят от това да се продаваш? Мултинационални компании с трудно проследяеми капитали владеят света. А тези, които са смятани за първенци по жизнен стандарт, най-майсторски умеят да се продават. Французите продават културата и модата си, англичаните - традициите и дворцовите си скандали, испанците - плажовете и катедралите си. А най-умело се продават американците - от дънките, през хамбургерите, та до финикийските си знаци със завидно зелен цвят. Няма какво по-добро да й се случи на България от това да се превърне във висококачествена стока за износ - стока, за която другите да плащат с охота.

И ето че сега България има шанса да се включи в отбора на победителите с произхождащите от това активи и пасиви. В една българска приказка Циндил-Пиндил гледала хората отстрани, защото не смеела сама да си скрои пола, а сестра й Джаста-Праста набързо ушила дрехи и излязла на мегдана - с криви шевове наистина, но кой на хорото обръща внимание на подобни подробности. Дали пък не е време да почистим "задния двор на Европа", както нееднократно наричат България, за да заприлича поне малко на градина. После да бутнем стобора и да забравим, че някога го е имало. Да открием "най-добре пазената тайна на Европа", друго от приписваните ни прозвища. И да си купим еднопосочен билет за Европа - не тази от атласите, а тази на свободата и либералната доктрина, пък бил билетът и за втора класа. И да побързаме, защото, казват, за всеки влак си има пътници, но дали за всеки пътник ще се намери влак? Ако не побързаме, никой няма да ни чака на европейското хоро.

След повече от 13 века България най-после може би ще заеме подобаващо място в четата на най-големите демокрации в света!