В Охрид се пристига по няколко начина: през Солун (Тесалоники) - Битоля, през Дуръс (Драч/Дурахион), през София-Скопие и Белград-Скопие. А най-добре е (най-бързо и най-удобно) - със самолет, директно в града. Малкият древен град разполага със собствено летище.

Охрид, вътре в крепостните стени и вън от тях е град на брега на едноименното елипсовидно езеро. А самото езеро - "Море захвърлено в планини": най-голямото на Балканите (дълго 32 и широко 16 км) и едно от най-дълбоките (318 м) и най-прозрачните (16 м) в света. Възрастта на езерото е 2 милиона години. По подземен карстов път от съседното Преспанско езеро водата минава в Охридското. Този воден път се е пробил в основите на стръмно издигащата се планина Галичица (2100 м), която разделя двете езера. Преспанското езеро е на 835 м, а Охридското - на 695 м надморска височина.

От Охридското езеро, съдържащо 23 уникални вида риба, излиза реката Черни Дрим (това е древният Дрилон), която се влива в Адриатическо море. По този воден път, който продължава още по-нататък през Йонийско море и Отранска врата, Средиземно море, през Гибралтар, в центъра на Атлантическия океан, където се намира т. нар. Саргасово море (една голяма повърхност в океана с водорасли) всяка година се отправят охридските змиорки - ягулите. В Саргасово море те се развъждат и умират. Когато пораснат до определена възраст, малките змиорки потеглят обратно по същия път, който са изминали техните родители, към Охридското езеро. Как се ориентират по пътя и в едната, и в другата посока - това е една от най-големите тайни на Великата майка-природа.

Митът

С охридската змиорка - ягулата, се свързва един от античните митове, онзи за финикиеца Кадмо и неговата любима Хармония. Морският пират (основното занимание на финикийците) Кадмо е нападнал и превзел двата бригийски града в Беотия - Теба (Тива) и Танагра. Имената и на двата града се свързват с двете древни бригийски божества Табити и Денгри. Седмобожиянските бриги се опитали да си върнат Теба ("Седемте срещу Тива"), но - безуспешно. Кадмо е "служил осем години" на бога Арес, т. е. толкова години е воювал, докато не е получил неговата дъщеря Хармония за жена. Всъщност той е отвоювал средището на древната бригийска държава: Корчанско (Девол) и Охридско-Преспанския басейн. Или, според по-късната терминология, "Долната и Горната земя Охридска". Така през VIII в. пр. н. е. са сложили ръка чуждите завоеватели върху пътната артерия Виа Кандавия, по-късно част от комуникацията Виа Егнатиа. Според древния елинизиран мит, Кадмо е получил "дъщерята на Арес", пазена от дракона, с благословията на Зевс. След като е минало известно време, Хармония умира и Кадмо от жал по нея скача от високите скали, издигащи се над Лихнидското (Охридското) езеро. Но той не умира, а просто се превръща в змиорка. Хиляди години са минали оттогава, а Кадмо все още търси душата на Хармония. Затова периодично тръгва на път да я търси чак до мястото на потъналата Атлантида, днес Саргасово море. Ненамирайки я, Змиорката Кадмо с десетки хиляди други змиорки се завръща обратно в Охридското езеро.

Историческа древност

Легендата за Кадмо и Хармония всъщност говори за изгонването на старите бриги ("най-стария народ на света" според Херодот) от Охридското-Преспанския и Корчанския регион и заселването на илирийското племе дасарети, родствени с феаките, които пък, на свой ред, са родствени с древните морски пирати - финикийците. Един народ, който е построил градове-крепости по целия средиземноморски бряг, както и по бреговете на Йонийско и Адриатическо море. Навлизайки по течението на реките Дрилон (Дрин), Шкумбин и Семени (Девол), те създават няколко селища с крепости и във вътрешността на Илирик, достигайки до днешните Охрид и Корча. А точно там е била родината на древните бриги, дали на човечеството всички големи открития на стария свят: житото, колелото, числата, писмото, топенето на метали, парите... Така поне свидетелстват античните писатели: неможейки да устоят на натиска на пиратския народ, бригите са изтласкани на север и изток. Защо, говорейки за Охрид, обръщаме толкова внимание на тези древни времена и народи?

Историкът д-р Ганчо Ценов намира, че днешните българи са потомци на древните бриги. В подкрепа взима засвидетелстваното до наши дни племенно название бръсяци за славяно-българите в Охрид и Охридско. Археологията доказва присъствието на този древен и загадъчен народ в Охридско-Корчанския край за периода от 6500 г. пр. н. е. до IV в. пр. н. е. Една част от бригите се изселва в Мала Азия и там са известни като фриги (фръзи). Другата част се е оттеглила на север и изток до Дунава и оттатък него. Там са били известни под названието мизи. Всичко това съвсем накратко, ала прецизно, го е отбелязал архиепископът на Охрид и на "цяла България" Димитър Хоматиян (1216-1234): "Европейските мизи, които народът знае като българи... били изселени в старо време от военната сила на Александър Велики (?) към Северния океан и към Мъртво море. А след като минало много време, със страшна войска преминали Дунава и завзели Панония и Далмация, Тракия и Илирик и голяма част от Македония и Тесалия." Кога е било това завръщане на старите бръги (фръзи, мизи) сега вече под ново наименование: блъгари (бръгари) (техните съответствия в гръцките летописи са вургарои/вулгарои)?

Отговорът на този въпрос намираме в Манасиевия летопис, който се пази във Ватиканската библиотека. В него четем: "При Анастасий цар начаше блъгаре поемати земя сия, пришедше у Бъдин. И прежде начашя подемати Долная земя Охридска и потом сия земя вся." А византийският император Анастасий владеел я от 491 до 517 година. Значи от края V в. н. е. Охрид е град, в който мнозинството население е българско. Такъв е и днес.

През ХI в. византийски летописци наричат Охридския край "Палеа Вулгария", което ще рече "Стара България", това явно не се дължи на късното присъединяване към "Мизийска България" по време на княз Борис, а на нейното ранно заселване с българи. Когато под ударите на Византия започва да се разпада християнизирана България, Охрид е последната столица на държавата и седалище на Българската патриаршия. Византийският летописец Йоан Скилица свидетелства: "Охрид бил главен град на цяла България ("пасис Вулгариас"), там се издигат дворците на царете на България и се съхраняват богатствата им..."

Настояще

Освен красотата Охрид е запазил и част от нетленните богатства. За това е под защитата на ЮНЕСКО. Ако пътувате с автобус от Скопие, след три часа път из планините изведнъж пред очите ви ще изплува синята черта на езерото. Вдясно е град Струга (от там са стружките братя Миладинови, дали живота си за българското духовно възраждане), а вляво зад един хълм се показва малко възвишение, веднага до езерото с крепост на върха. Това е ГРАДЪТ! Наближавайки към него, сякаш цялото съзнание олеква. Освен от емоциите за предстоящата среща, вероятно и от разредения, прозрачен планински въздух. Полъх на отминали епохи.

В центъра на града има хралупа на огромен кух чинар - вековен свидетел на исторически премеждия. Наблизо е градският пазар. Зеленчуци, плодове и сергии с екзотични стоки. Като се тръгне от чинара нагоре по хълма (Калето) и се мине черквата "Св. Богородица Камненска", стига се до Горната порта: един от двата входа на някога добре охранявания град. Тази стара част от града е известна като Вароша. Долу е сиромашкият квартал Воска, където живеят турци, цигани, власи и българи, пришълци от селата. Вляво са местностите Табана и Месокастро. Търговската улица (Чаршията) под тях излиза на малко пристанище, построено от сърбите, които окупират града и цяла Вардарска Македония, и я владеят в периода 1918-1941 г.

Когато се влезе през Горната порта, веднага се показват недовършени разкопки на елинистко-римски амфитеатър. Вдясно, по-нагоре е внушителният вход на Самуиловата крепост. Вляво е "Св. Богородица Перивлепта", която народът знае като черква "Св. Климент Охридски". Названието идва от факта, че в нея са запазени части от ръката на светеца. Когато се слиза от тази най-висока част на калето към езерото, се срещат малки, древни черкви ("Св. Никола Болнички", "Св. Богородица Болничка", "Св. св. Козма и Дамян", "Св. св. Константин и Елена"). Съвсем наблизо до езерото е и катедралната черква "Св. София", построена по времето на Климент Охридски, "първия епископ на българския език" в Охрид, ръкоположен на Народния събор, проведен през 893 г. в Преслав. Този църковен и просветен деец, по-късно провъзгласен за светец, е останал тук до 916 г., когато починал. Бил е погребан в черквата "Св. Пантелеймон", построена от самия него. Същата черква е разрушена от завоевателите турци в края на ХV в. и на нейното място е построена джамията, известна като Имарет, а катедралната черква "Св. София" е превърната в джамия. Съвсем накратко за нея: когато княз Борис I е "опасал цялата си подвластна България със седем съборни храма", както свидетелства Теофилакт Охридски, Климент, подозрително отнасяйки се към числото седем (свещено число в предхристиянската българска религия), е поискал от княза, самият той, в Охрид да построи осмия съборен храм "числото осем е свещено в християнската религия". Така осмият катедрален храм в тогавашна България, като корона за победилото християнство, е построен в Охрид и това е упоменатата "Св. София". За щастие под мазилката, която е нанесена по времето на нейното преобръщане в джамия, се показват остатъци от фрески на прекрасните "ангели от "Св. София".

След благополучно проведения Преспански църковно-народен събор (893 г.) за служба в Охрид се отправя и Наум Преславски-Охридски. Той е поел ръководството на книжовната школа в Охрид, която дотогава е ръководил Климент. Последните години от своя живот (починал е през 910 г.), той прекарва в манастира на другия край на Охридското езеро, днес носещ неговото име, където е и погребан. По-късно е канонизиран за светец. Наблизо до неговия манастир са несравнимите по красота Извори на Черни Дрим и местността, известна от старите текстове като Ливание Деволско.

Веднага над великолепната "Св. София" е "Долни Сарай" - място на владетелски дворци във всички времена. Съвсем наблизо - родната къща на българския поет Григор Пърличев, написал най-хубавите си произведения на гръцки език. За тях в Атина е получил лавров венец и ласкавата титла "Дефтерос Омирос" ("Вторият Омир"). "Автобиографията" на Пърличев е български шедьовър в жанра си.

Ако туристът се изкачи до Самуиловата крепост, има възможност да хвърли поглед върху Охридското и Стружкото поле, както и върху непрекъснато променящата цветовете си повърхност на езерото. В далечината са Ябланица, Мокра, Галичица и Петрина. Наблизо като нос на някакъв кораб, заплувал в езерото, една стена, върху която е кацнала малката прекрасна черква "Св. Йоан Канео". И на източния (Охридския), и на западния,(Стружкия) бряг на езерото са построени хотели, някои и от по-висока категория ("Десарет", "Метропол", "Силекс", "Бисер", "Дрим").

Денем посетителят на града може да влезе в Галерията за икони или да се разхожда из града и да си купи, примерно, накити от охридски бисер. Този характерен бисер е произвеждан по уникална технология, пазена в тайна, от люспите на рибата плашица. Нощем пък, в някое от малките кафенета, може да чуе типично охридските любовни песни за Фросина и Деспина или песента за падането на Охридската патриаршия: "Хиляда и седемстотин шейсет и второ лето". Ако пък чуе песента "Биляна платно белеше", може да поиска да види и самото място Билянини извори, съвсем близко до града. За съжаление, на много места ще чуе и сръбски турбо-фолк: една сплав от истерия и простащина с циганско-арабски аранжимент - доказателство, че тази наситена с духовност българска част е била обект на насилствена акултурация. Била е сръбска политическа и духовна колония (в титовски вариант на сталинизма), в която се полагали много грижи за обезбългаряване на населението и насаждане на българофобия. Рецидивите на този сръбски политически инфантилизъм са все още налице. Градът преживя и византийско, и турско политическо и духовно робство. Ще надживее с хилядолетията и отвратителния сърбокомунистически епизод. Един 70-годишен тормоз, живот със страх, при който, ако искаше човек да напредва, трябваше да псува и да плюе по всичко българско. В обратния случай рискуваше затвор, малтретиране или публично беше заклеймяван като ненормален.

Градът, макар и бавно, все пак пулсира в един нов ритъм. Градът живее. Посетителят освен стаеното минало усеща и всекидневни подготовки за бъдещето. "Охрид, Охрид - хубав, мил!" - така започва една песен, изпята навремето от охридчани, политически емигранти.