Тези страници принадлежат на Иван Спасов (1934 - 1996 г.), един от най-големите български композитори от съвременността. Дядо му по майка е Иван Кюлев, композитор и събирач на музикално народотворчество, когото след Илинденското въстание турците осъждат на сто и една години заточение. Ала той скоро бива освободен и доживява в Неврокоп позора българи да разбългаряват българи, на което старият поборник се противопоставя. От своя дядо бъдещият диригент, професор и ректор на пловдивската Академия за музика, танци и изкуства наследява не само името и прабългарската кръв, но и силната любов към родината и нейната култура. Освен ярко по качество и внушително по обем композиторско творчество, Иван Спасов ни остави и свои книги: "Небесно синьо утро, пладне и път след пладнето" (1989, есента), "Животът ми" (1993, биография), "Симфониите на Константин Илиев" (студия) и "Иван Спасов - 60 стъпки по пътя към Храма" (1994, в съавторство с Ангел Ангелов). Те разкриват проникновения за музикалното изкуство, една лична трагедия (Спасов надживява единственото си дете Йоана) и най-чиста, най-пламенна обич към България.

Румен СТОЯНОВ

1.

Родословното ми дърво. Какъв цинизъм! Днес е 29 юни, пет месеца от смъртта на Йони и четири дни след несъстоялия се неин двадесет и седми рожден ден. Какъв цинизъм. Но какво да правя? Хамлет казваше: "Останалото е мълчание". За мен останалото е епилог и затова бързам да фиксирам това, което мога, преди да е дошло мълчанието.

Родовата памет на българина е къса - стига най-често до дядото или прадядото. Назад е мрак. Чувствувам се като престъпник: нямам наследници, затрих рода си. Може би кръвта на славни и достойни прадеди застива в жилите ми. Обръщам се назад и виждам очи, изпълнени с укор: "Какво направи с нашата кръв? Къде са твоите и нашите деца, чрез които и ти, и ние щяхме да живеем?" Безмилостни въпроси.

- Пресвети деди, не мога да ви отговоря. Исках да съм баща на много деца и да отгледам много внуци. Всичко свърши. Съдете ме. Така реши съдбата, затова - простете и прощавайте.

2.

По майчина линия произхождам от Кюлевия род. Коренът му е в Южния Пирин, с. Обидим, Неврокопско. Селото е разположено в източните склонове на планината, където в долината тече р. Места, а до самия Неврокоп са двадесетина километра. До гръцката граница остават доста по-малко. Макар наоколо да има много българомохамедански села, Обидим е чисто българско селище. Бих казал прабългарско, защото прадядо ми все още е ходил с обръсната глава и плитка отзад - типична прическа за далечните ни предци. Оттам и характерният външен вид и на дядо, и на мен (вече по-смекчен) - изпъкнали скули, малко скосени очи и пр. Винаги съм се радвал, че в кръвта ми преобладава прабългарското, а не славянското начало. Впрочем, баща ми е от Шоплука и, както казват историците, там са се заселили доста кумани и печенеги, т. е. "братовчеди" на прабългарите. Следователно у мен в по-голяма степен е заложено "азиатското" начало.

3.

Макар и роден в Шоплука, кръвта ми е македонска, аз се чувствам македонец, което ще рече най-чист българин. Свята земя е македонската - та тя е втората люлка на българщината! И не знаят ли великите сили, че всяка подялба на един народ само засилва обединителните стремежи. А може би това е целта - до могат, когато бурята избухне отново, да се намесят като "арбитри"?! И отново да спечелят? От кого? От нас, от Сърбия и Гърция? Та ние сме достатъчно бедни и патили от "великите сили".

Някъде скоро след 9 септември имаше прекрояване (тогава ние живеехме в Неврокоп). Властта агитираше: всички да се пишат македонци. Партията нареждаше, това е интернационализъм! Естествено, македонци сме, живеем в този регион, но когато става въпрос за графата "националност", може да се впише само едно - БЪЛГАРИН. Дядо Иван, за когото писах, че не се интересуваше от политика, ни събра, т.е. децата си, майките и бащите ни, и каза само няколко думи (тогава гласът на старейшината се чуваше): "Ние сме македонци, но тук се крият тъмни сделки - властта иска да каже, че македонец не значи българин. Всеки ще впише, че е българин". Аз също се самоопределих. Дядо (а дали неистина не разбираше от политика) беше участвал в Илинден. Баба Ана също. В доста спомени от онези времена се описват подвизите на учителката Ана Николчева. Заради Илинден дядо е заточен на 101 (сто и една) години в Анадола. Спасява го руският посланик: като дипломиран в Русия са го считали за руски поданик. През Балканската война той и семейството му (значи и майка ми) са на косъм от смъртта - с последната каруца преминават границата. По-късно ще изостави поста си на главен инспектор в Министерството на просветата, за да отиде в Неврокоп (!), в Македония, за да открива български училища. И защо ли в Неврокоп, в Битоля и Охрид, в Струмица са търсели български учители?!

4.

Отделенията завърших "преди Девети" - тръгнах на училище на около шест и половина години (на 17 г. бях вече студент). Винаги съм твърдял, че "тогава" училището беше на доста по-високо ниво, даваше доста по-солидно образование и особено възпитание. Завършилият гимназия беше подготвен да заема най-различни длъжности в администрацията и обществения живот. Училището формираше една ДОСТАТЪЧНА компетенция. Поради това малцина се стремяха към университетите и академиите. И изискванията бяха по-големи, особено по отношение на езика, на правоговора и правописа. Днес мнозина говорят един условен български, пълен с диалектни интонации, с неправилни граматически построения на мисълта. Защо да убеждавам - наслушахме се на толкова речи във Великото народно събрание. И още. Обучението беше сякаш по-близо до живота, до практиката. Учителят имаше по-голяма свобода за лично отношение към предмета си, към начина на преподаване, подхода. Дядо ми беше директор на гимназията, баба ми, майка ми и лелите - учителки - е, не си спомням да са получавали непрекъснато "указания" от министерството. По някое и друго време пристигаше инспектор, но той не следваше урока по учебника, а се интересуваше от личността на преподавателя, от личното му отношение към дисциплината.

Мой учител в отделенията беше Георги Анастасов, междувпрочем от цигански произход. Притежаваше цветист език, свиреше на цигулка (действието се развиваше в Неврокоп!), а историята ни преподаваше с такова увлечение, с такъв патриотичен патос, че и да искаш... не може да не обикнеш България и славното й минало. Обичаше хумора. Помня следната случка. Преподаваше ни урок по размножаване при животните и моят съученик, с когото стояхме на един чин (Никола Янев - Барона, също циганин, а по-късно учител), изведнъж извика: "Аз знам как се размножават кучетата, г-н учителю" - "Кажи, Колю" - "Заклещюват се, г-н учителю". Класът се залива от смях. - "Правилно, Колю, само че се казва заклещват се". Георги Атанасов беше "нередовен" учител в затънтено провинциално градче, но както посочих, свиреше на цигулка, участваше в квартети, изнасяше сказки, беше ИНТЕЛЕКТУАЛЕЦ. Не искам да правя никакви сравнения.

5.

В училище след Девети учехме и "македонски" език, преподаван ни от учители от Скопие. Същността на предмета беше да говориш на развален, нелитературен български. Самите учители говореха български така, както всички нас - бяха завършили в български училища, или просто говореха езика на семействата си, на родния език. Единствените ми познания по "македонски" са следните: имахме учителка по този "език" с голям задник. Когато минаваше по улицата, казвахме: "Каков го врати" - беше млада и си въртеше задните части. Може би без да иска. А после Тито нещо сбърка (след като си оплете кошницата) и изгонихме и учителката, и книжарите. Доста от тях бяха от тайните служби.

Девети септември, общо взето, бе посрещнат с надежди. Седмици преди това партизани се разхождаха спокойно из градската градина. Това не попречи на 5 септември да "избягат" в гората още младежи. Струва ми се, че те бяха най-агресивните след това. Още на другия ден бяха арестувани всички от ВМРО - 30 ли, 40 ли души - ще излъжа. Включително и бащите на няколко войничета. Бяха избити. Помня и "Народния" съд. Арестуваните - отново лидери на македонското движение, "михайловисти", административни служители на бившата власт и пр. В съда се явяваха оковани с тежки вериги. Преди това ги прекарваха през целия град. В киното, където заседаваше съдът, за тях нямаше столове, седяха на земята, така както са оковани, като навързан за клане добитък. Повечето присъди естествено бяха "смърт"! Помня, когато ги изкараха след последното заседание. Тротоарите бяха препълнени с хора. Изведнъж един от осъдените, бай Ангел, съгледа жена си и децата си. Улицата се раздра от вик: "Довиждане, жено, отивам си млад и невинен." Мнозина се разплакаха. Вечерта майка настойчиво ни молеше да си легнем със сестра ми по-рано - очакваше се разстрелът. Не можехме да заспим - чухме ли, така ли ни се стори, но около два през нощта се чуха откоси на шмайзери откъм деретата към село Делчево. Не знам дали се знаят гробовете им. После последваха изселванията им. Къщите на съседите ни се обезлюдиха. Прощавахме се с приятелчетата, с които бяхме играли дълги години. Появи се "горянинът" Давко, имаше престрелка в Манастирчето, а малко по-късно в полето започнаха да кацат самолети - пренасяха ранени гръцки партизани след боевете при Грамос и Вичи, но ние, децата, бяхме там и виждахме всичко. Заговори се за първите бегълци през границата. Комшията ми Петко Тилков (видяхме го наскоро по телевизията) беше осъден на смърт по някакъв военен процес. Разправяха, че успял да избяга през прозореца на клозета на казармата в Разлог. Писано му било да живее. А после се преместихме в София. След години един от учениците, които живееха у нас и когото дядо ми неведнъж бе спасявал от изключване от гимназията и арестуване, вече като офицер от вътрешни войски среща леля ми: "Какво правят Лилето и Ванчо?" пита. "Студенти са" - отвръща леля ми. "Съжалявам, че ви загубих дирите в София, щях да ги пратя на полето да работят" - заключава Петрето.

6.

Пред детето, пред младия човек е всичко и изглежда винаги прекрасно и вълнуващо. Зад гърба си нямаш още спомени - и да се обърнеш - какво ще видиш? С времето везните започват да се балансират, човек все по-често назад обръща поглед, постепенно се извръща, додето един ден забележи, че погледът е устремен към това, което вече е БИЛО, към спомените - сенки, които ту разчувстващи, ту изтръгващи проклятие. Бъдещето става безинтересно, а и има ли такова? Движението е машинално, побутвано от инерцията на годините. Човек се движи с гръб напред, затова и всеки миг може да падне. Някои родители, очевидно водени от желанието да "подготвят" децата си за "живота", ги водят навсякъде със себе си, да слушат възрастните, да се "учат", та като встъпят в живота... Но какви са нашите разговори, не са ли пълни със скептицизъм, не говорим ли за разни подлости и гаври, на които сме били подлагани, не говорим ли за прекършени вери и надежди. И престъплението е извършено. Детето е лишено от мечти, детето знае вече какво го чака. Детето, което встъпва в живота без мечти, без най-светли, розови мечти, е обречено. Никой никого не е научил на ЖИВОТ! Животът се изучава, като се живее! Родители, втълпявайте на децата си, че животът е прекрасен, учете ги на труд като гаранция, че ще реализират всичките си мечти, лъжете ги, ако искате, че вие сте постигнали това, към което сте се стремили. Да, лъжете ги, но не ги лишавайте от вяра! Има време - животът постепенно ще ги научи. Ако мислите, че ще им разкриете как да различават подлия от честния - лъжете се; ако мислите, че ще им спестите някои от мъките, които вие сте изживели - лъжете се. Повтарям - никой никого не е научил на живот. Децата могат и трябва да се учат на добродетели - нищо, че в живота те не се срещат толкова често; децата трябва да се научат да бъдат възпитани - нищо, че животът гъмжи от простаци; децата трябва да се научат да имат идеали, към които чрез труд да се стремят.

7.

Казват, че политиката принадлежи едва ли не към сферата на изкуствата. Нещо подобно счита и Хегел. Ако действително е така, тогава все пак е изкуство от малко по-друг род. Първото изискване, което художественият творец си поставя, е да бъде искрен и честен. Ако един политик си позволи това, за 24 часа той ще бъде свършен. Самата материя може би принуждава държавните мъже да лавират, да маневрират, често издигайки фалшиви лозунги, от които със същата лекота само миг след това се отказват, да демагогствуват. Сигурно обстоятелствата ги принуждават, но народът, и то не само нашият, казва, че политиката е мръсна работа. Навремето Станиславски съветваше: обичай изкуството в себе си, а не себе си в изкуството. Почти не виждам съвременен политик, който да изповядва това верую: всеки е загрижен как лично той стои на сцената, как изглежда на телевизионния екран, възхищава ли се обществото от последните му маньоври, колко и как го акламира. Пресуетни мъже! И нищо чудно, че рейтингът им постоянно пада. Печалният референдум за монархията! Чак след като го обявиха, се сетиха, че всички, дори най-върлите републиканци, ще гласуват за царя, защото им писна от техните политикобалетни пируети.

Господа политици, поле за дейност в България за всекиго ще се намери. Е, ако не в първата, то във втората или третата редица. Когато се служи на България, редицата е без значение. Не разбирам много от политика (звучи ми като политпросвета), но считам, че при всички тактики моралът трябва да се спазва. И още нещо - препоръчвам при нови избори кандидатите да преминават тест и по български език - цял народ ги слуша и някой ще си помисли, че е попаднал на сборище от мутирали дечица, които имат доста големи проблеми с езика и правоговора. Да не говоря за граматиката.

8.

Големите творци често могат да бъдат безинтересни в живота, да им липсва това, което наричаме обаяние, чар, дори интелигентност. Това е обяснимо, макар че публиката, обществото изискват от своите любимци (?!) да бъдат навсякъде такива, каквито изглеждат на сцената под светлините на прожекторите, да бъдат подобни на образа, който всеки поотделно, чрез творчеството им, си е създал за тях. Никой не може, не иска да си представи, че творецът, големият творец в живота е като тях, един от тях - нито по-интересен, нито по-добър, нито по-лош от другите, че природата го е белязала САМО в една тясно определена област, че там той действително е НЯКОЙ.

Едновременно с това, и то е странното, същото това общество не може да прости на същите тези хора, когато се открояват със своите малки странности, със своя по-особен поглед върху света и нещата, със своите често пъти малки, човешки пороци.

Познавам хора, които не искат да повярват, че в писмата на Моцарт и Шопен се промъкват и нецензурни изрази, че Бах в частния си живот не е блестял с особени специални качества, че Бетховен е пийвал. Е, добре, пийвал е - и какво от това. Малко ли хора пият. Значи - бил е светец, който пие. Но това ли е най-важното, което ни интересува в случая Бетховен? Това, че е обичал хазарта ли, ни интересува в случая Достоевски?

Вярно, това може да са по-големи или по-малки пороци, но кой от смъртните ги няма в една или друга степен, явни или грижовно прикривани. Защо искаме да стоварим на плещите на тези хора бремето на всички добродетели?