Обичам снеговете - вече цял живот.

От дете снегът ме омагьосва, сутрин първо отмествах пердето на прозореца да проверя какво е валяло. Днес това го правят синовете ми. В най-драматичните години на младостта ми, като съм бил подгонен, оскърбен, потиснат - снегът лекуваше душата ми. Когато дни и седмици я мъчеха обида и горчивина, когато се набираха терзания и грижа - някоя нощ снегът идваше и тя се събуждаше измита и безгрижна. В такива периоди го очаквах напрегнато и жадно, имам чувството, че съм изстрадал всеки сняг. В едно стихотворение от онова време съм възкликнал: "А утре - сняг, световно облекчение!" Снегът бе обратното на мрака, мръсотията, на номерата гадни на живота. Едно от малкото места, където съм поисквал да остана, бе земята на дълбоките тунгуски снегове: помечтах си огън край еленовия път и канче силен чай. (Странно защо тогава съм написал нещо съвсем различно: че падащият сняг полека увеличава тежестта по раменете на човека и раменете на света.) Снегът е като пауза в отвратата и грозотата на всекидневието. Събуждаш се като в детството и някой е почистил калта и рововете, посипал е следите на бездомните кучета, покрил е буренака и съборетините в прокълнатата "Младост-2". Заличил е бедност, неправда и безработица, попил е сълзи и въздишки. Превързал е раните снегът: на земята, на града, на човека. Белите му бинтове са скрили болките и страховете. И всеки път вярваме, че напролет, след снега, светът ще се покаже излекуван, без белези дори. И всеки път се залъгваме, че е затрупал за малко и нашите мъчителни въпроси, че някъде под него вече ни чака отговорът, на който отдавна не се надяваме.

Но и в тази първа утринна белота тъмнеят капаците на боклукчийските кофи: някой е съборил снега, някой вече е потърсил залък в тях.

Ех...

I.

Аз съм човекът, който веднъж изпрати на всичките си приятели новогодишна честитка със спонтанното, но, както се оказа, съвсем не намясто прозвучало изречение: "Желая ви здраве и повече илюзии!" Някои от получателите на тази картичка се засегнаха, други задълго запазиха напрегнато мълчание. Но това е отделен проблем. След всичко, което се случи с нас, не престанах да мисля, че илюзиите си остават подходящо и екологично гориво за човешките дела. Особено за почтените, особено за безкористните, особено за красивите дела. Както и за героичните. Човекът се изгражда и от своите заблуди и нерядко тъкмо заблудите му го правят милостив, порядъчен, всеотдаен. Дори във времена на стремителна загуба на илюзии, каквото бездруго е днешното време, той се изхитря да спаси по някоя от тях. И може би най-неунищожима се оказва илюзията му за избор.

И тези редове си имат повод, разбира се, този повод е мъчителният, драматичен избор на хиляди българи в зората на промените, когато всеки трябваше да определи предмета на бъдещия си живот. Мнозинството от нас бяха мощно, безсънно изкушавани от внезапната възможност за бизнес, за политическа кариера. Които прегърнаха тази възможност, гледаха шанса си в очите. Онези, които я отхвърлиха, избраха поредното разочарование.

В момента на избора всичко изглеждаше тъй просто: доброволният отказ от бизнес гарантира свободата на духа, добрия сън, духовността на съществованието. Та нали бизнесът - това са комбинации и сделки, преследване на печалбата, непрекъснато обсебено от мисълта за пари съзнание, обвързаност с конюнктурата, зависимост от курса на валутите, от капризите на пазара, от цените, от данъците, от прищевките на съдбата. Който се отдаде на бизнеса, просто трябва да смени самоличността си, да се откаже от попрището си, от плановете и намеренията в досегашния си път. Ясно, необоримо, прегледно.

А отказът - това са творческата и житейска независимост, посвещаване на истинските ценности, време за размисъл и художество, свободен душевен капацитет за чувства, за вълнения, за съвършенство.

Всички, които предпочетохме тази свобода, получихме добър (защо да е добър, като нищо добро няма в него, но нали така се казва!) урок. Днес, без да имаме бизнес, над който да треперим, ние сме потънали в... свързването на двата края. На него сме се посветили и то отнема от съществото на всекиго от нас същите сто процента, които бизнесът отнема на бизнесмена. Нуждата и бедността поглъщат и унищожават духа също тъй безжалостно, както (чувал съм да казват) и охолството, както и богатството. Малките пари се изкарват много по-трудно и много по-драматично, отколкото големите пари. Кошмарът на цените, данъците, валутните курсове преследва и насън. В борбата за насъщния, за залъка (буквално), за някоя дреха, за парното и за наема животът изпепелява илюзията, която съвсем неотдавна породи този избор: за истинските ценности, за независимост и за тъй ревниво отбранявания душевен капацитет.

Тъй ще бъде опроверган и подигран и отказът от политическа кариера - на онези, които избраха този отказ. Това беше отказ от демагогията, от компромисите, от залагането и загубването на личната чест. Това беше избор за отстояване на личността, на собствения морален кодекс, на съкровени възгледи за живота. В българската история е разгледана трагичната несъстоятелност и на този избор. В българското настояще тя се долавя все по-отчетливо. Дискредитирането, грубото опозоряване, което политиците периодически спретват на нацията - било с военна авантюра, било с възродителна - пада върху всеки от нас. И независимо от личната си нравствена изрядност милиони българи плащаме безотговорността, продажността, вероломството, а често и глупостта на политици, военни и дипломати. С живота си, с благосъстоянието, със свободата си, с честта.

Излиза, че изборът не е елемент от българския комфорт.

Но илюзията за избор прави живота ни малко по-комфортен.

Както навсякъде по света - и тук комфортът се плаща скъпо.

Така ни остава (поне!) илюзията, че човек е толкова по-голям, колкото по-голяма цена е платил, за да остане човек.

II.

Снегът всеки път идва като знамение на доброто. Подсеща ни, че можем начисто, върху гладката му пелена, да подновим занемарения си размисъл за Доброто и Злото. Това, разбира се, е личен въпрос. И все пак, дано безсмъртната тема за борбата между Доброто и Злото някой ден зазвучи отново и в българската душа. Не че е изчезнала нагласата на националния дух и съвест да я разискват, а защото само такова размишление може да приближи един подмятан, изтерзан от обрати народ към отдавна въжделената хармония. По начало човечеството борави с тези категории предимно чрез изкуството и точно чрез изкуството си всяка нация заявява и защитава своя възглед, своята зрялост в диалектиката на световния морал. Всъщност, май само този принос има значение за участието на един народ в човечеството. Другото е дим...

Националната съдба задълго е отхвърлила българите от участие в тази световна беседа. Поради куп банални (на Балканите) обстоятелства ние сме принудени от много столетия динамично - и винаги в цайтнот! - да практикуваме историята, вместо да я осмисляме. Това е една импровизация на оцеляването, в която е вложена (но и изчерпана също) всичката ни сила и мъдрост. Намек за тая хаотичност намираме у поета: "Погледът мрачен, умът не види добро ли, зло ли насреща иде"... В напреженията на оцеляването изкуството придобива неизбежната приложност, която стеснява и величествените категории на Доброто и Злото. Добро е това, което помага за оцеляването. Зло е другото - което вреди. Творците също добиват тясно предназначение. Те отдават вдъхновението и костите си на националните проблеми.

И последните десетилетия не отпуснаха душата за подобен размисъл. Така е с всяка официална идеология: след като изхвърли религиозните нравствени правила, тя блокира и нравствените амбиции на изкуството. Едни отменя, други подменя, останалите просто забатачва. Създава заместители: например "социалистически хуманизъм". Боравенето с понятията Добро и Зло се посрещаше с предупредително мълчание. С безброй уговорки бе разрешено да се изобразява борба между Доброто и По-доброто.

Днес поредната треска на оцеляването диктува поредните правила на живота. Вместо критериите за Добро и Зло властват мерките за "добре" и "зле". Или за по-добре и по-зле. Онези, които от черните волги седнаха в черни мерцедеси и беемвета, определено го намират за по-добре. Какво мислят другите, които сега са по-зле, никой не се интересува. Но страшното е друго - че точно тази приложност се очертава като продължителна и безпросветна. Няма значение, че Злото в тази комбинация по-често добрува, а Доброто задължително пати. Мръсното е, че добре-то и зле-то узаконяват всичко това. Подмяната на Доброто с Добре е точно изчислена: Доброто е неподвластно на силата, докато добре-то е и й се покорява. Единствено отказът на изкуството да участва в тази подмяна може да го спаси за неговата роля. За жалост, проявите на колаборационизъм са многобройни.

Дълбокото размишление за Доброто и Злото е привилегия на свободния човек. Не само никое изкуство - никой народ не може да се приобщи в света, ако е закъснял в разбирането си за Добро и Зло. И излиза, че за да присъстваме в човечеството, сега се нуждаем повече от прозренията, отколкото от практиката на душата...

III.

В борбата между Доброто и Злото се ражда Истината.

Ето че и заинтригувана читателка ми писа с грижа за истината. Няма рицари на истината, тревожи се тя, какви рицари - най-банални кавалери не се намират. След това писмо се улових, че и аз гледам на истината като на дама, която няма кой да я заведе на бал.

Инак нещата са си както винаги...

Ако човек иска да каже истината без последствия, ако иска да извика кой има кози уши, може да го стори дори в някой вестник. И там като в живота истината се изгубва в скромната си дреха и никой няма да я забележи.

От дългото вдишване на лъжа съвременникът е станал нечувствителен към житейската правда. От истината му става зле, както от чистия въздух прилошава на пушача. Той бърза да се върне в кръчмата.

От друга страна - истините са скучни, може би и защото са вечни. В лъжата винаги има повече чар и блясък, дори ако щете - свежест. Нищо, че е късокрака - харесва се. Тя е която разширява ноздрите на обществото, възбужда го или просто го занимава. Не истината, лъжата държи повечето от днешните герои на фокус. Предпочитат я за танци и коктейли.

А истината си остава дама, неудобна във всяко отношение.

Най-тържествено лъжат недосегаемите. Персоните грата изпомпват от себе си неистини в количества, опасни дори за световния океан. Изобличенията не полепват по тях, опроверженията се представят като опит за репресия и разчистване на сметки. Понякога подло контраатакуват с обвинения за уронване престижа на институциите. Институциите в България нямат престиж, но дори най-мощните медии избягват да се забъркват в подобна каша.

Отучват ги една по една.

Тъжното е, че дори победилата истина има съдба на просекиня. Кандидатите за ръката й стават все по-малобройни. Във времената на бракове по сметка истината няма дори чеиз. А и трудна е съдбата на онзи, който се венчае за нея.

Днес можеш отново да чуеш въпроса, който слушахме цял живот: на кого служи такава истина? И всеки път се оказва, че служи на врага.

Малцина, между тях и закоравели автори на частни случаи, упорстват да ходатайстват за дамата.

Остава ни утехата, че и без да бъде повторена хиляди пъти, истината някой ден все пак се превръща в истина.

IV.

Една друга дама отдавна е намерила тъй мъчния отговор на повечето наши въпроси. Тази дама е баба Славянка.

Баба Славянка е една от измъчените обитателки на горепоменатия квартал "Младост-2". Мъчи я самият квартал, мъчат я още артрит, гастрит и остеопороза. Рядко ще я видиш без нещо счупено или пукнато по нея. Трудовия си стаж баба Славянка е открила като слугинче в къщата на тютюнотърговците Ч., а го е закрила като "лелка" в детска градина. "Бях вече баба, а работех лелка" - обича да се шегува тя след толкова години. Синът й Ангел е кондуктор в железниците и нощува в къщи през ден. Всеки път, когато Ангел ще спи у дома, майка му тръгва да му купи две бири за вечеря.

В блока на баба Славянка има две магазинчета, едното дори е само за напитки. Но тя предприема цяло пътешествие до отдалечен и изолиран трафопост - няколко пъти почива на отиване и на връщане. Това не остава незабелязано от съседки и от безделниците по пейките. Осведомяват се - кога предпазливо, кога безцеремонно - защо влага маса време и ходене в тази дребна покупка. Подмятат й да не броди толкова, че може пак да си счупи нещо. Или да я нападнат заради пенсионерското й портмоне. Или просто да я изнасилят някъде според днешната мода. Напоследък баба Славянка просто престана да дава изявления: обяснявала е всичко безброй пъти, а пак я гледат като извънземна. Тътри се през рововете и буренаците, а сега и през преспите на "Младост-2" и си мълчи. Но пред мене все пак откри тайнствената си причина. Кучето ми се заумилква в краката й, без малко да я събори, и понеже баба Славянка обича кучета - размекна се. "Магазинчето в трафопоста - каза ми тя - го държи един инвалид с четири деца. Като пазарувам при него, аз го подпомагам."*

Бях виждал инвалида и аз. Но никога не бях се сетил, че мога да си купувам бирата и швепса при сакатия човек. Именно като си разхождам кучето. Или просто като мина да се проветря през пущинака. И тъй да му добавя нещо към оборота.

Такива идеи са прекалено сложни за днешния софиянец. Чужди са му и непостижими.

Но не и ако този човек е баба Славянка.

Добрината и състраданието, милостта и човещината, както и елементарната, почти несъзнателна солидарност са тъй изчегъртани от нашите души, че старата жена бездруго минава за останка от безвъзвратното минало. Бъдещето във всички случаи се свързва с други образи. Например: на бизнесдама. На криминално-кредитна снобарка. Или на някоя силиконова мутреса.

Истината обаче е, че човек от бъдещето е точно баба Славянка.

Защото без онова, което тя притежава, носи и прилага, никакво бъдеще няма да се получи.

Изобщо...

И това ще е валидно дори и като се стопят снеговете...

*Прочее, човещината не всякога е израз на простодушие. Притежавали са я и велики мъже. Ето един бърз превод от френски:

През 1927 година Дьо Гол получава четвъртата си нашивка: става майор. Назначават го командир на 19-и мотопехотен батальон в състава на френските войски, окупирали Рейнската област в Германия. Седалището на батальона е в град Трир. През 1927 година на Мозел настъпила сурова зима. От студовете пострадали прочутите лозя, а във френските войски избухнала епидемия от грип. В Трир умрели повече от 30 войници... В разгара на епидемията умрял войникът Гуро, който нямал нито майка, нито баща и никакви роднини. Поради това командирът на батальона майор Дьо Гол решил сам да носи траур за своя войник...

Voala!