Известно е, че Полша и България следват различни модели на преход и резултатите, които постигат, също се различават съществено. Заедно с това разликите не са толкова радикални (колкото да речем между Словения и България), че да поставят под съмнение правомерността на сравненията. За да се илюстрира тази ситуация, може да се използва динамиката на "Индекса за човешко развитие"1. През 1991 г. по стойностите на своите индекси България и Полша се нареждат съответно на 33-то и 41-во място в света. През следващите 6 години и в двете страни индексът следва обща тенденция - значителен спад, който обаче, е много по-остър за България (която "изпада" до 69-то място в света през 1997), отколкото за Полша (58-мо място през 1997). След 6 години преход България попада на 11 позиции след Полша, макар че в началото на прехода я е изпреварвала с 8 позиции. Така откриваме както обща тенденция, така и различни начини на следване на тази обща тенденция. Това е валидно и за сегашното състояние, и за перспективите на двете страни. България е на първо място по бедност в Европа (средният доход на глава от населението в България сега е с около 20% от средния доход в ЕС и според някои прогнози през 2015 г. ще достигне около 33% от сегашния среден доход в ЕС). Полша е много далеч от това състояние (съответните стойности са поне два пъти по-високи) и перспективи, макар че изостава в сравнение с Чехия и Унгария.
Следователно има основания за сравнения, а това е важно, защото такива сравнения обикновено се възприемат като критика към българския елит - политически и икономически. И сравненията наистина са критика, защото показват, че има по-добри алтернативи на стратегията за трансформация, която той е формулирал и приложил, а по този начин косвено се оценява и "качество". Но можем ли да отидем отвъд критиката към елита и да се запитаме защо неговото "качеството" му е такова, защо той изпълнява лошо своята роля и защо формулира и приложи несполучлива стратегия за социална трансформация. И тук стигаме до другата страна на проблема: за ролята на елита е валидна известната мисъл за "ролята на царя" в театъра - тя се изпълнява повече от обкръжението на царя, отколкото от актьора, играещ тази роля. По отношение на елита може да се каже, че той е такъв, какъвто го формира неговото "обкръжение", т.е. всички останали, околната социална среда. Става въпрос преди всичко за ефективното функциониране на демократичните политически институции, за гражданските структури, за свободната преса. Всички тези "механизми" позволяват да се селектира елитът и да се контролира неговото поведение. Затова може да се каже, че въпросът за “качеството на елита” е въпрос за качеството на околната социална среда и в частност - на посочените механизми.
Това твърдение не бива да се схваща като опит за намаляване отговорността на националните елити и в частност - на българския, за протичането на преходите. Факт е например, че най-успешната социална трансформация протича в Китай, където посочените по-горе механизми за селектиране и контрол върху националния елит едва ли са толкова перфектни. Същото се отнася и за много успешната Словения. Просто самите национални елити се държат по напълно различен начин, дори и когато влиянието на "обкръжението" не е много значимо.
Освен това специфично за нашия, български преход е, че самите елити положиха немалко усилия да ограничат влиянието на околната социална среда (въпросните механизми) върху формулирането и прилагането на стратегиите на трансформация. Така стратегиите и политиките за тяхното прилагане си останаха прерогатив на сравнително тесни елитаристки кръгове.
Сравнителни изследвания на преходите в България и Полша показват, че именно тази специфика на българския преход може да се счита за главен фактор на неговия неуспех и за основно различие между двете трансформации. Затова у нас смените на управляващите елити не водеха до съществени подобрения. В Полша, за разлика от България, процесът на формулиране и прилагане на стратегията на трансформация беше много по-отворен процес и много повече групи в обществото успяха да повлияят върху него. Както ще видим по-нататък полски изследователи считат, че и в Полша са съществували намерения и са правени опити за прилагане на политики, аналогични на тези в България, но тези опити са се натъкнали на сериозно противодействие и прилагането им е било предотвратено, а по този начин са били избегнати и негативните им ефекти.
Още по-интересно е, че в България "затварянето" на формулирането и прилагането на трансформационните стратегии в тесни елитаристки кръгове получи мълчалива, но силна подкрепа от международните финансови институции - МВФ и Световната банка. Политиките на двете институции са обект на доста критики (да напомним за критиките на гостуващия у нас тези дни Джоузеф Стиглиц, който бе водещ икономист на Световната банка). Характерно е, че това бяха предимно икономически критики, отправяни от икономисти. От гледна точка на социолога основната критика към тези институции (и коренът на бедите) е в подкрепата, която те оказваха на "затворената, елитаристка" трансформационна стратегия въпреки очевидно негативните є ефекти. Основанията за такъв критицизъм се подсилват от факта, че двете институции много добре разбират значението на "широкото участие" при формирането на политиките на реструктуриране и трансформация. Именно те развиха т. нар. партисипативен подход при формиране на стратегии за подпомагане на страните и имат собствени публикации по отношение на този подход. Резултатите от прилагането на такъв подход са положителни или поне така ги оценява МВФ. Затова веднага възниква въпросът: защо в България не беше приложен този "партисипативен подход"? Предварително е известен и отговорът, който ще бъде даден на този въпрос: "Напротив, подходът се прилага. Например много неправителствени организации участваха в икономическата и социалната трансформация". По-нататък ще видим доколко това е вярно.
А сега нека се върнем към българо-полските различия при формиране на трансформационните стратегии. Естествено не е възможно да се обсъждат всички причини и "механизми" на "затворените" стратегии, затова тук акцентът е поставен върху централния проблем - гражданствеността и гражданското участие, както и влиянието, което те оказват конкретно върху трансформирането на икономиката. В тези рамки на преден план изпъкват различията между състоянието и поведението на гражданските структури в двете страни. Повечето изследователи считат, че в Полша гражданските структури са се развили много по-мощно през прехода и са били значително по-ефективни от българските си аналози. До голяма степен това развитие на полската гражданственост се свързва с много по-значителната съпротива, която полското общество е оказвало на предишния политически режим, включително и чрез профсъюза "Солидарност". Що се отнася до България, то развитието на гражданския сектор и неговата активност са несравнимо по-слаби. По този въпрос доста се спекулира и спекулациите напуснаха пределите на България (наскоро полски колега, след като прочете резултатите от едно изследване, ме попита защо не е отбелязан избликът на гражданственост в България през януари 1997 г., т.е. при "обсадата" на парламента). Тук няма възможност да се обсъжда цялата теоретична и практическа несъстоятелност на тази теза, но все пак трябва да се напомни, че има важна предпоставка за съществуването на социалнозначима гражданственост: сравнително добре съхранена морална "рамка" на обществото. Затова е сигурно, че в условия на дълбока аномична криза и деморализация не може да се развие ефективна гражданственост, а точно това е характерно за България. В Полша социалната аномия не достигна такива мащаби, а сравнително силната църква играе важна роля на "морален стабилизатор", с което ограничи натиска на аномията. Състоянието и социалната значимост на БПЦ са известни и едва ли може да се сравняват с тези на полската църква.
Само това е достатъчно, за да се съмняваме в изблика на гражданственост през януари 1997 г. Освен това би трябвало да се различават признаците на гражданско неподчинение от тези на обикновен бунт, а двете заедно - от конструктивната роля на високоразвита гражданственост.
Както и да е, по-нататък ще видим, че има и други причини да считаме, че България не успя да развие значима гражданственост, като "инструмент" за участие при формулирането на стратегията за трансформация. Нещо повече, онова което наричаме трети сектор в България, съдържа структури, които влияят крайно негативно върху процеса на трансформация и имат особени заслуги за неуспехите.
Различната "гражданска" картина в Полша се забелязва най-ясно, ако се погледне по-внимателно на ролята, която изиграха две важни граждански структури: "Солидарност" и работническите съвети в предприятията.
Основната разлика се състои в това, че посредством тези структури в полските предприятия беше запазен един по-добър баланс на властта между мениджмънта и работниците в бившите държавни предприятия. Още по-конкретно, чрез своите организации работниците имаха възможността да влияят върху избора на директори на предприятията (дори буквално да ги освобождават) и те използваха без колебание това право, веднага щом директорите правеха опити да действат в ущърб на предприятията. С други думи - въпросните структури не позволиха да се "източват" бившите държавни предприятия по познатите у нас схеми. Освен това както "Солидарност", така и работническите съвети подкрепяха приватизацията, но не бяха съгласни и не допускаха да се прилагат схеми за приватизация, които са неизгодни за предприятието. Те държаха на открита, прозрачна приватизация, чрез която се привличат солидни инвеститори, гарантиращи бъдещото му развитие и заплащащи реалната му пазарна цена. По този начин посочените структури съдействаха за постигането на важни икономически резултати: предприятията не бяха подложени на "източване" и тяхното състояние не беше влошено така драстично; приходите от приватизацията бяха много по-близо до реалната стойност на продадените активи, а чуждестранните инвеститори получиха по-широк достъп и по-добри условия за участие в приватизацията.
В България въпреки шумната рекламна кампания в началото на прехода работниците на практика бяха обезвластени, което намери най-ясен израз в загубеното право да влияят върху назначаването на директорите. Затова директорите на предприятията бяха основните актьори в "източването" на предприятията (прословутото "приватизиране на печалбите и национализиране на загубите"), а работниците често безпомощно наблюдаваха как се съсипват предприятията и работните им места. В такава среда приватизацията бързо се изроди в "раздаване" на материални активи на различни кланове и кръгове, а достъпът на чуждестранните инвеститори се оказа крайно ограничен. Фактът, че синдикатите запазиха известно влияние върху подбора на директорите, не променя съществено тази картина, защото това влияние бе запазено само за синдикалните "върхове", но не и за самите работници. Едновременно с това възможностите за влияние "отдолу нагоре" при синдикалните структури се оказаха твърде слаби. Много по-силни бяха връзките между политическите и синдикалните "върхове". Така синдикатите по-скоро запазиха старата функция на "трансмисия" между управляващи и управлявани, вместо да се превърнат в средство за контрол върху управляващите и средство за участие при формиране на трансформационната стратегия. Затова българските синдикати за разлика от полската "Солидарност" и работническите съвети не бяха в състояние да повлияят позитивно върху икономическата трансформация. Те нито предотвратиха "източването" на предприятията, нито повлияха за пазарна и прозрачна приватизация, нито съдействаха за широко участие на перспективни външни инвеститори. Появилата се напоследък информация показва, че приходите от приватизацията са незначителна част от реалната стойност на "продадените" материални активи. Обобщеният резултат от всичко това е, че българската икономика не само попадна в дълбока криза, но и пое друг път на реструктуриране - опитите за повишаване на ефективността се изразиха главно в намаляването на разходите за труд, което означава намаляване на броя на заетите и на цената на труда. Безработицата и бедността са естествените резултати от следването на тази стратегия на трансформация.
Но ще бъде несправедливо, ако приписваме тези резултати само на синдикатите, защото и други неправителствени организации също изиграха съществена роля за постигането им. Имам предвид една сравнително малка група от неправителствени организации (главно от типа на т. нар. тинк танкове), които взеха особено активно участие в два вида дейности: създаването на новия нормативно-институционален дизайн (реформите) и в оценката (анализите) на пътя, по който е поела страната през прехода. Участието им в създаването на дизайна на практика се оказа механизъм, чрез който реформите бяха подчинени на частногрупови интереси на различни кръгове и кланове, а оценките за промените се състояха главно в създаване на "положителен имидж". Въпросната група от неправителствени организации може да се идентифицира сравнително лесно - достатъчно е да се прегледат проектите на няколко министерства и няколко от основните чуждестранни донори. Тогава лесно ще се установи, че всички те работят предимно с ограничена група "свръхактивни" неправителствени организации. Огромната останала част от "третия сектор" до голяма степен играе ролята на "фон". Но такова проучване би показало и една от язвите на прехода - наличието на порочни мрежи, които свързват три важни страни: "избраните" неправителствени организации; служители от средните (а понякога и високите) нива в държавните институции (главно от министерствата) и членове от българския персонал на международни институции, които подпомагат финансово промените в страната. Зная, че това твърдение звучи драстично и за мнозина ще изглежда неприемливо, но то не е плод на случайно хрумване и може да бъде подкрепено с факти. А ситуацията е такава, че повече не може и не бива да бъде премълчавана. Това е и причината, поради която считам, че МВФ и Световната банка не приложиха "партисипативен подход" при стратегията за подпомагане на страната и затова не може да се приеме мнението, че българският "трети сектор" е бил привлечен в осъществяването на промените. Остава да се надяваме, че оглавяваната от г-н Кошлуков комисия към Народното събрание все пак ще прояви интерес към този огромен проблем.
Ето това са част от онези различия между България и Полша, които определиха и различния им успех по пътя към демокрацията, пазара и Европа.