В село Извоареле се влиза от път, който минава покрай невероятно красива и разчупена сграда. Най-напред виждаш нея, ахваш и занемяваш. Не може да не спреш. Оказва се, че е хотел, към който има и кафене, ресторант, дискотека, в която се събират местните младежи... Любопитното е търсенето на пълното, подобие на мечтан дом от дълго гледания по телевизията сериал "Далас". Какво ли ще да е в селото, се питам, чието име в превод от румънски означава “извор”.
В Извоареле има около 900 къщи, в които живеят 4500 души. Почти всички с изключение на кмета са българи. Смята се, че предците им са се преселили от България преди около 200 години, според други - около 300, че са дошли от плевенски села и че са заживели тук заедно с бесарабски българи. Най-близкият град (на 22 км) е Александрия, където някога е учителствал Хр. Ботев. Букурещ е на 100 км по права линия, а на 20-ина километра северно отвъд Дунав е Свищов.
"Тук сме дошли още по турско време, защото предците ни са бягали от зверствата", усмихва ми се Гергина Йонеску, по баща Ценова. Тя е народна певица в държавния ансамбъл "Рапсоди Румъна". Опитва се да ме въведе в гостоприемството на дедите ни. И успява, изпявайки ми 2 стари български песни. Едната от тях, баладата "Димитре, мамо, Димитре", звучи тъжно. Като съдбата на банатските българи, пояснява ми Гергина, която трудно намира думи за разговор. Родена е тук, но от дълги години живее в Букурещ. "Нормално е - усмихва се тя, - като няма с кого да си кажеш една орта (дума), забравяш езика..."
Наоколо няколко човека са се втренчили в телевизор. Оказва се, че гледат "Канал 1" на БНТ. Не след дълго ме изненадва от включено радио осведомителният бюлетин на БНР, чийто пратеник съм тук. Чувствам се като в късче от България...
Седим на маса във въпросния хотел, който се нарича "Едма" и струва на притежателя си около 1,2 млн. марки. Впрочем всички се гордеят с това архитектурно за селото чудо. Покрай което от време навреме изтрополява някоя и друга каруца. По впрегнатото отпред добиче можеш с точност до 100% да разпознаеш какъв е притежателят му. Румънците обичат конете, българите - магаретата. Причините не са ясни. Може, разбира се, да се търсят прилики с работохолизъм, с товарене, с инат и упоритост... Но добичетата са си сигурен белег за националност. Поне в тази част на Румъния... Където земята в последните години на демократичните промени е върната на собствениците є и се обработва в кооперации или индивидуално. Стряскаща на пръв поглед е цифрата на притежаваните в селото трактори. Над 500!
От зашеметяващата сграда на входа на селото пътят води право към мегдана. Който буквално ме потопява във времето на Възраждането. На продълговата пейка, сложена така, че да гледа към шосето, седят седмина старци. Кой от кой по-странен и опърпан. Чичовци! От Вазов. Седят на припек, премятат броеници, гледат с любопитство напред, пийват по нещо и коментират оживено каквото и да било и каквото им се мерне. Усмихвам им се, поздравявам ги и получавам красивото и архаично "Дал Бог добро!"... Препитваме се за поздравите. И сме доволни, че всички останали са еднакви - добро утро, добър ден, добър вечер... Обясняват ми с гордост, че бащите им, дядовците назад във времето, та и до ден-днешен са били чудесни градинари и овчари. И че когато в Румъния стане дума за хубав арпаджик и лук, се знае, че е оттук.
Жега е, а събеседниците ми до един са с шапки на главите. Майтапя ги, дори се чудя на един от тях, защо си е сложил ушанка. Отговарят ми, че това са калпаци. Съгласявам се с тази българска обобщаваща дума и разпитвам за имената. Оказва се, че е изчезнала наставката -ов от фамилното. И се е получила странната комбинация от две лични имена, в случая лично и фамилно - Симеон Йордан, Върбан Марин, Мито Илия, Марин Руси, Стойне Николай... Чичовците пред мен обаче "попържат" добре и в тази си находчивост от време на време заразително се смеят. От сърце.
Гледам ги с удивление и се възхищавам на тематичния им кръгозор и на чувството им за хумор - коментират Европейския съюз и НАТО. Питам ги, защо искат да бъдем приети там. Отговарят ми дружно: "За да ядем по-добре"...Един от тях решава да ме препита: "А бе ние ли ще влезем в НАТО или те ще влязат у нас, а?"... Аз се замислям, а той започва да се смее гръмогласно и сам си отговаря, че май те са влезли у нивата му! Моето недоумение е повече от видно, а той хитряшки ми подсказва отговора. "Напълниха ми къра със стъклянки, иди да видиш..." Оказва се, че стъклянка означава и шише, и пластмасова бутилка. За него бутилките от кока-кола, фанта, пепси-кола и т. н. си бяха олицетворение на този военен съюз. Който по един оригинален начин е нахлул в частната му собственост, изпреварвайки политическото решение!... Със смях се разделяме...
Българите в с. Извоареле са православни християни. Съвсем в центъра на селото е и църквата, която се казва "Св. Николай". Необичайна е гледката наоколо, тъй като в единия край на двора е гробището... Вървя по тясна, добре оформена и чиста пътека и намирам в храма двайсетина възрастни жени. Сънародничките ни са до една със забрадки, мълчат със скръстени на скута ръце и очакват службата. Вярващи са. И не си позволяват да я пропуснат...
Възрастна около 70-годишна жена ми се усмихва, спира до мен и е повече от ясно, че търси общуване. Разпитвам Елена Митоа за годините на църквата, за нея самата... "Коджа ми ти години са, мама", започва тя майчински, и бавно ми нарежда парченцата от нерадостния си живот. Починал е мъжът є, няма деца, от години не е "доавдала" нейна близка да я види... Самота. "Одъртях, мамо...". Тук думата "дърта" е с ударение на "а" и означава старец, старица... От събеседничката ми чувам и архаичните "чиляк", също и "чуляк" (човек), "сегинка", "тогиванка"... Въпреки мъката си Елена решава да ми изпее 2 стари български песни. Слушам с удоволствие "Йоган (огън) гори на планина" и "Снощи горски ми дойдоя"... Разделяме се с обещанието да се срещнем в края на деня на мегдана.
В Извоареле никога не е имало българско училище. Не се изучава български и в местното румънско. Има обаче завършили в България студенти, които имат желание да преподават тук. Когато това стане възможно. Обясняват ми, че не е трудно. Просто трябва да се заяви по етапния ред, а държавата ще уважи искането на малцинството... Съществува филиал, наречен "Братство", на Българското културно дружество в Румъния. Читалище, по начина, по който го разбирам, също липсва. Има Дом на културата. То е читалището, в което се надяват да получат книги, дарение от майката-родина.
На площадчето отпред по стара традиция в края на този майски ден се провежда т. нар. Празник на хляба. Винаги е съпроводен с конкурс за най-добре изпечен и най-красив хляб, както и с избор на най-хубава стара народна носия. Разбира се, не може и без концерт. За този е поканен да участва Илия Луков.
Любопитството е голямо. Отрано започват да се събират хора, най-напред дечица, по-късно прибралите се от кърската работа сънародници. Жена, на която ми е трудно да определя годините, заедно с друга, по-млада от нея, ме заговарят. Посоката на диалога е повече от човешка - за деца, за внуци, за възпитание, за радости... "Вечер внучето ми ме прегръщаше и казваше: Майко, много те обичам! Ама вече порасна и не го казва..." отронва с въздишка Петра Констанца и ме изпраща с "Да ти дава Дядо Боже здраве!"...
На Празника на хляба в Извоареле не се копае, не се ходи на лозе. И въобще не трябва да се работи. Разбира се, това си е по-скоро пожелание, отколкото практика. И се вижда, че с прибирането на стоката мегданът постепенно се изпълва с хора, както и почти цялото село. Усмихнати моми, пременени в красиви носии, показват творенията си - пресни погачи с изящни орнаменти. Трудно е да кажеш кой от тези изваяни хлябове трябва да спечели конкурса... Разбира се, избран е победител. Който заедно с традиционната сол ни е предложен за опитване...
Впрочем цялата суетня и церемония около награждаването са предхождани от изпълнения на народни песни - български и румънски. Накрая са и задължителните за всеки българин народни хора, съчетани в случая с певческото изкуство на Илия Луков... "Който може - се хваща. Само бабите, които не могат да ходят - не - усмихва ми се победителката в конкурса Валентина Ра.
Така е и по Великден. Разказват ми за традиции, свързани с честването му тук. От стари времена се знае, че в деня преди Великден всяка мома трябва да си ушие риза със собствените си ръце. Като я крие от чужди погледи до празника, на който я облича за първи път. На втория ден традицията изисква заедно с родителите си да отиде, за да си купи нов костюм. А на третия - облича най-хубавото от гардероба си. Тогава се говори и за женитби, кой кого е забелязал, с кого ще се сродява... Според народната памет - момата подарява на бъдещата си свекърва престилка, но и получава изработена от нея. На хорото трябва да се хванат една до друга, за да ги видят и поздравят всички. Гащите на свекървата трябва преди сватбата да се изгорят! Ритуалното им последно разхождане се прави на дърво, носено не от кой да е, а от младоженеца...
Един възрастен човек ми разказва и за подробностите, свързани с избирането от двата рода на дарове за кръстника и кръстницата; за бръсненето на момъка; за гласенето на булката от кръстницата є; за това, че й се "туря вуна", че я крадат, за да я откупи момчето є...
Когато се роди дете, ако е момче, до навършване на втората му година, то не бива да бъде подстригвано. Това гласи неписаната традиция тук. След което до навършване на третата му година, е задължително да се спази ритуалът стрижба.
Обичаят стрижба се отнася само за момчета, пояснява ми Тодор Ангел, на чието дете Христо предстои ритуално подстригване. То се извършва от кръстника трикратно. А косата от момчето се съхранява от близките му, докато не навърши 18 години. Тогава му я подаряват. Смята се за скъп спомен за цял живот, който трябва да се пази. Защото и смисълът на стрижбата е в това - за здраве и успех в живота. Ритуалът събира и двата рода, канят се музиканти, играят се хора, пеят се песни. Всички пият предимно гроздова ракия, ядат и се веселят. Всеки от селото може да се чувства поканен и да почете по-чествания от сватба празник.
"Искаме да пазим българските традиции. Така и България ще е по-близо до нас, и ние - до нея." Протяга ми ръката си за довиждане Тодор Ангел, според когото хората от Извоареле са своеобразен хубав мост между Румъния и България. 4500 души - лоялни граждани на северната ни съседка. Българи.