ЛИТАРТ бр.5, стр.35, година IX 2002г.

Роман Полански -
различният режисьор

Само преди три-четири месеца именитият 69-годишен режисьор Роман Полански спечели първата си "Златна палма" от Международния кинофестивал в Кан. Донесе му я най-новият филм "Пианистът", за снимките на който той се върна в страната на своето детство след цели 40 години. Въпреки многократните си клетви, че никога няма да го стори. Явно възрастта наистина прави хората по-мъдри. "Пианистът" описва страшните години от живота на полски евреин, музикант от Варшавското гето. Заснет е по едноименната книга на Владислав Шпилман, оцелял след Холокоста и починал преди две години. Главната роля се изпълнява от Ейдриън Броуди. За да напише сценария обаче, Роман Полански се връща в детските си спомени. Той е роден на 18 август 1933 г. в Париж в семейството на полски евреи и израства в Краков. Едва шестгодишен е, когато избухва войната и много скоро с очите си вижда как депортират баща му. Малкият оцелява по чудо, след като Полански-старши го изтласква през дупка в телената ограда. От този миг синът нищо не знае за съдбата на своя баща, а майка му загива в газова камера в Аушвиц. Макар и спасил се, до края на войната Роман живее в страх и самота, преструвайки се, че е поляк и разчитайки на милосърдието на семейството, което го осиновява. С такава биография как да не се върнеш назад и да не заснемеш филм, който "плаче" да бъде награждаван... Особено когато си намерил толкова дълго търсената история, с която да покажеш своята гледна точка за кошмара на войната. Представете си само музиканта Шпилман, който свири "Ноктюрно, акцентирано в до минор", докато германските бомби падат край студиото през 1939 г. - това било последното изпълнение на живо по полското радио. Следващото е след цели шест години война. На пианото пак е Шпилман, а филмирането на неговата автобиография донесе и огромно признание за Роман Полански. Същият Полански, който не даваше и дума да се издума за снимането на филм за годините на детството си. Който отхвърли дори предложението на Спилбърг да режисира "Списъкът на Шиндлер" с думите: "Събитията са прекалено близки до моя живот."
Превърнал се отдавна в космополит, той започва филмовата си кариера още в началото на 60-те години на ХХ век. Завършва киноакадемията в Лодз, но напуска Полша заради комунистическата цензура. С първия му пълнометражен филм "Нож във водата" (1962 г.) се занимава цял един конгрес на ПОРП, спират го, но зад граница е отрупан с награди. Полански заминава за Париж, по-късно се установява в Лондон, а през 1968 година се заселва в Лос Анжелис. Първият му американски филм "Бебето на Розмари" е обявен за шедьовър, а заснетият през 1974 г. там "Китайски квартал" е номиниран за "Оскар" в цели 11 категории. Животът му в САЩ обаче също е белязан с драматични събития. През 1969 г. бременната му съпруга Шарън Тейт е зверски убита от сатанисти, а през 1974-а режисьорът е арестуван и съден за сексуална връзка с 13-годишно момиче. След самопризнанията му и застъпничеството на много негови колеги Полански е депортиран в Европа. Забранено му е да се връща в САЩ. След години омъжената вече майка на две деца, някогашна потърпевша, заявява: "Нямам нищо против това авторът на "Китайски квартал" и "Горчива луна" да се върне в Америка!"
Той обаче предпочита Европа. Той е различният режисьор, за когото Холивуд съвсем не е цел на живота. Женен е за два пъти по-младата актриса Емануел Сенье, обожава Париж и ако има нещо, което обича повече от киното, то е да бъде баща.
Ето и част от негово интервю пред полското списание "Кино", бр. 9 /2002 г.

- Г-н Полански, как се роди "Пианистът"?

- Това е история, която търсех отдавна. Години наред бях окуражаван от свои приятели и колеги да открия материал, който да е свързан с миналото ми. Никога не бях чел толкова вълнуваща история като тази на Владислав Шпилман и почувствах, че трябва да я покажа на големия екран. И правейки филм, да се сблъскам с нощните си кошмари.

- Дълго време обаче не искахте да се връщате в миналото си, дори се бяхте зарекъл да не обръщате поглед към детството си - кое ви помогна да съберете най-сетне кураж?
- През последните години все по-често си задавах въпроса не е ли време вече да го направя, да изровя онова страшно нещо от детските ми години. И все повече осъзнавах, че времето лети, че остават все по-малко стени, все по-малко спомени, все по-малко хора със спомени... И в един миг вече бях убеден, че искам да снимам нещо за този период, за края на войната.

- И се върнахте в Полша - как беше?

- Не можеше да не се върна, това беше мястото и съм благодарен на всички поляци, които ми помогнаха да направя новия си филм. Къде другаде, ако не в Полша, можех да снимам тази история. Там мина детството ми, там загубих родителите си, там оцелях от кошмара на Холокоста...

- Роден сте и от години живеете в Париж - това ли е градът, в който искате да прекарате остатъка от живота си?

- Да. И знаете ли защо? Това е град, в който се пресичат всички пътища. Тук се случват много неща. Хората, които се интересуват от изкуство и култура, не могат да намерят по-подходящо място. Особено за кино.

- А Лос Анжелис, където живяхте известно време?

- Сравнен с Париж, Лос Анжелис е предградие. Предградие в търсене на града. Без кола там дори вестник не можеш да си купиш. Разбира се, градът е невероятно удобен - без да напускаш дома си, можеш да получиш всичко. Взимаш телефона, поръчваш си уиски, лед, почистване на дома... Но от културна гледна точка това място буквално е пустиня. Безплоден е. За да отидеш на кино, трябва да си избереш частна прожекция при някой познат или в студио. Иначе, за да стигнеш до истинско кино, трябва да направиш цяла екскурзия. А тук, в Париж, достатъчно е само да излезеш, да направиш няколко крачки по "Шан-з-Елизе" и да си избереш, каквото ти душа иска.

- Винаги работите в екип със съсценаристи - защо?

- Защото писането на сценарий е нещо като игра на пинг-понг - някой трябва да ти връща топката. Както казват американците: "За танго са нужни двама!"

- Но вие понякога ставате и трима?

- Да, но не работим в тройка. В "Горчива луна" например направих първата версия на сценария на френски език с Жерар Брак. С него най-бързо запълваме всичките тези празни страници. Двамата работим много отдавна, разбираме се светкавично, с лекота измисляме стълбичката, по която ще се катерим. След това работихме на английски с Браунджон. Той е незаменим в английския диалог. От време на време му подавам идеи по някакъв въпрос, а той постепенно ги шлифова.

- Хората извън Франция твърде малко знаят за работата ви през последните години и в театъра, и в операта. А се говори, че преди време дори сте играл в режисирания от вас спектакъл "Промяна" по Кафка в парижкия театър "Gimnaze".
- О, това беше невероятно тежка, физически изтощаваща работа. Но не аз, а Стивън Биркоф беше режисьорът на този спектакъл. Концепцията му включваше конструкция от тръби, нещо като огромна клетка. Аз играех вътре в нея на четири крака. Но това беше по-малката беда. Трябваше да изговарям репликите си със свити рамене, долепен до стената или увиснал от тавана. А спектакълът беше без антракт... Доста мъчително.

- Много ли представления имахте?

- Играхме го половин година. Искаха още толкова, но аз вече нямах сили. Позите, които бе измислил Биркоф, бяха много ефектни, но страшно болезнени. Също като в танца - колкото повече се прекалява, толкова по-добре изглежда. Колкото по-огънати бяха ставите ми, толкова повече приличах на хлебарка. От представление на представление все повече прекалявах. Понякога си казвах: "Е, днес няма толкова да се престаравам, ще го карам по-леко." Но актьорът е като куче, на което са подхвърлили кокал. По време на този спектакъл реакцията на публиката беше повече от непрекъсната. А когато човек чува какво му се подава, иска му се да е по-добър и по-добър. Така в края на краищата слизах от сцената тотално разбит.

- Как така се давате на друг режисьор да ви ръководи?

- Трябва да се дадеш! Трябва да повярваш на режисьора, иначе няма смисъл. Само че си струва да знаеш на кого се даваш. Защото имам много лоши спомени от работата си с друг режисьор, когато играх във "В очакване на Годо". Биркоф обаче е нещо друго - невероятно очарователен човек, който знае какво прави. И има стил.

- Слушам ви и си спомням онова изречение от вашата автобиография, че ако трябва да започнете отново, ще изберете да бъдете актьор. Още ли мислите така?

- Несъмнено. Това ми дава значително по-голямо удовлетворение. Особено в театъра. И трябва да съм актьор, защото режисьорът също е актьор. Най-интересните филми са направени от режисьори, които са били актьори - Орсън Уелс, Чарли Чаплин...

- И операта ли е толкова важна за вас, както и театърът?

- Не, операта по-малко ме вълнува. Но обичам нейния патос. Харесва ми това, че певците идват напълно подготвени, не си учат ролите по време на репетициите, не се лутат с текста в ръка. А онова, което не харесвам в операта, е, че там всичко е преброено - толкова репетиции с оркестър, толкова с пиано, толкова с хора... И когато всичко това се събере накуп, няма никакво време за корекции, все не ти достигат пет-шест дни. И така никога не можеш да получиш ефекта, който си си представял в началото. Това ме разстройва.

- От няколко години върви модата на копродукциите в киното - смятате ли, че при подобен начин на работа всеки може да съхрани своята индивидуалност?

- Разбира се! Какъв е другият изход? Все пак не може непрекъснато и изцяло да се разчита на държавни субсидии. Не казвам, че трябва съвсем да се откажем от тях - културата трябва да се дотира, това не подлежи на никакво съмнение и е въпрос на солидарност от страна на обществото. Но не може товарът на цяла една продукция да легне само върху плещите на данъкоплатеца. Въпрос на избор е. Ако не искаме да правим международно кино днес, когато всичко е международно, то това кино ще се окаже някакъв вид гето. Дори когато всичко е наред и филмът по някаква неведома магия стане, в най-добрия случай би се получило нещо като в Индия - там се произвеждат около 600 филма годишно, ала кой освен индийците ги гледа...

- Зад гърба ви са няколко десетилетия кинокариера и толкова много филми - все така свеж ли се чувствате както в началото или поне доставя ли ви тази работа все същото удоволствие?

- Все още има моменти на екстаз, разбира се. Но няма какво да се лъжем - един ден от своята кариера човек става и започва да търси отново онези първи впечатления. За щастие професията на режисьора дава възможност за толкова много изненадващи обстоятелства, човек се оказва в толкова много непредвидени ситуации... И това ти доставя определена доза свежест. Ето, идването ми в Полша ми даде толкова много емоции, даде ми толкова много свежи сили...

- Отдавна сте признат за майстор в киноизкуството. Как гледате на рутината, на натрупания опит - не пречат ли те понякога?

- Знаете ли какво е за мен опитът? Той е това, което вече не ме кара да се почесвам по главата, когато трябва да реша къде да разположа камерата, хората от екипа, откъде да влизат актьорите... Опитът ми помага да съсредоточа вниманието си върху други неща. И още нещо - когато на моите години отивам на снимачната площадка, вече не се притеснявам. И съжалявам, че вече не се притеснявам..

По материали от чуждия печат
Състави: Виолета Цветкова