ВЯРА бр.5, стр.17, година IX 2002г.

ПАПА ЙОАН ПАВЕЛ II
Личност, побрала колективната съдба
на човечеството

Нели Раданова

Не мисля, че всички в България са проумели с разума си значението на посещението на папа Йоан Павел II у нас, но съм убедена, че всеки, който го е следил дори и малко, е почувствал със сърцето си величието на Светия отец и на неговата мисия. Първата в историята визита на главата на Католическата църква в България бе оценявана от различни гледни точки, изприказва се много за политическото є значение за нашата страна, за "измиването" на петното от "българската следа", за добрата воля за сближаване на църквите, за почитта, отдадена на българския народ с избора за посещение на празника на светите братя Кирил и Методий, за това, че за четири дни България бе на екраните на телевизорите в целия свят, благодарение на екипите на 55 телевизионни канала от 25 страни. Станаха и две "открития": светът откри България, а България откри, че тук има католическа общност, макар към нея да принадлежат едва 1% от българите. И все пак мисля, че големият духовен смисъл на това посещение е най-точно изразен в думите на монсеньор Хр. Пройков, председател на Епископската конференция на Католическата църква в България: "Всичко е възможно, когато човек иска и когато това, което иска, е подкрепено от силата на неговия дух. Това видяхме в лицето на Светия отец."
Свикнали сме да виждаме по телевизията посещенията на папа Йоан Павел II по целия свят и да ги приемаме за нещо напълно естествено. Който познава историята на Римската църква, обаче знае, че изборът на папата-славянин да отива при вярващите, а не да чака те да дойдат на поклонение в Рим, е нещо твърде непривично, твърде смело, предизвикало обрат във виждането за мисията на Светия отец. Според вековната традиция папата стои в Рим като наместник на престола на Свети Петър. Първият папа, който напуска светия престол, за да предприеме апостолическо пътуване, е Йоан ХХIII, известен още като "българския папа" - апостолически нунций в България цели 10 години. Тази практика е подета и разширена от папа Павел VI, а при сегашния папа тя е начин на служене на църквата, израз на дълбокото убеждение, че мисията на папата е да "отведе" църквата до вярващите. Визитите се осъществяват по различен начин - папата пътува, поканен като глава на Католическата църква или като държавен глава на Ватикана. Съобщението, че пристига в България от Азербайджан, където има само 125 католици, предизвика различни коментари, но истината е, че папата е бил в Азербайджан именно заради тези 125 католици, защото не бройката е важна. Може би Светият отец вижда смисъла на мисията си и задачата на църквата в това да защитава чрез вярата човешкото достойнство и човешките права както на хората в целия свят, така и на всеки отделен човек.
Нормално е да си зададем въпроса защо именно този папа променя така рязко една традиция, продължила почти две хилядолетия и дали е случайно това, че именно нему се падна да въведе църквата в третото хилядолетие. Едва ли можем да отговорим на втория въпрос, но отговорът на първия се съдържа отчасти в една книга, излязла в България дни преди посещението му - "Историята на Карол" (изд. "Монтеки Едиторе", превод на български език Нели Раданова). Автор е Джан Франко Свидеркоски, италиански журналист и публицист от полски произход, който от години пише за дейността на Йоан Павел II. На Свидеркоски принадлежи идеята, че за да бъде разбран начинът, по който настоящият папа служи на църквата, е необходимо да се познава историята на неговия живот до момента, в който той бива избран да заеме престола на Свети Петър. "Историята на Карол" не е само биография на една голяма личност, тя е и много ценно описание на събитията в Полша и в Европа за един дълъг и трагичен период - времето на двата тоталитарни режима на двадесетото столетие. Дори само сухите исторически данни за националсоциализма и социализма биха били достатъчни, за да се разбере колко много си приличат те именно в пълното пренебрежение към достойнството на човешката личност и в стремежа си да я унищожат.
На фона на тези страшни събития е описан животът на Карол Войтила, роден и израснал в малкото полско градче Вадовице. Живот, който му дава много радост и надежди, а после му отнема един след друг най-скъпите хора: когато е на 9 години умира майка му, на 12 години загубва единствения си брат, а на 20 години и баща си. Жестокият вихър на войната поглъща десетки негови близки и приятели, избити в нацистките лагери, загинали сражавайки се, изчезнали безследно... Живот, който следва предначертанието си - преместването в Краков, учението в Ягелонския университет, почти невъзможното оцеляване по време на нацистката окупация, увлечението по театъра, особения начин на борба срещу нашествениците, решението да стане свещеник, ръкополагането му, преследванията по време на комунистическия режим и службата му от обикновен свещеник до архиепископ на Краков. Ако използваме думите на автора на книгата, "би могло да се каже, че във Войтила, в неговата личност е събрана колективната съдба на човечеството на двадесети век".

С ръченица и македонска песен
във ВАТИКАНА

Илия Пехливанов

Годината е 1993. Младежки танцов състав към читалище "Д-р Петър Берон" - София, получава покана от Ватикана за турне в областта Умбрия, където се намира духовното средище Асизи. Там е била венчавката на цар Борис III, там е погребана и царица Йоана Савойска. Домакини са католиците от Ордена на пасионистите (чието седалище у нас е в Русе).
В поредната августовска сряда танцьорите присъстват на аудиенция при папа Йоан Павел II във Ватикана. Залата побира шест хиляди поклонници от цял свят. След като свършва молитвата, папата отива лично при българите. На чист български език, без акцент, което удивлява всички, той говори за славянските братя Кирил и Методий, които с нарочна енциклика в самото начало на своя понтификат обявява за небесни покровители на цяла Европа, редом със Св. Бенедикт Нурийски. Пита дали са се поклонили пред гроба на Св. Кирил в базиликата "Сан Клементе". Накрая благославя: "Нека Христос бъде с вас - с него ще намерите чист живот и истинско спасение!"
От съображения за сигурност в залата обикновено не се разрешават никакви движения. За българските танцьори обаче е направено изключение. Те играят ръченица и изпяват македонската песен "Кинчице, Кинчице, буйна лобода". Топлото посрещане от страна на Светия отец подготвя неговото бъдещо посещение в България.