"Икономическият растеж е немислим без солидна образователна основа"
Проф. Джоузеф Стиглиц
Роден през 1943 г. в Гари, щата Индиана. Завършил е колежа "Амхърст", Масачузетс, през 1964 г. Защитава докторат в Масачузетския технологичен институт и на 26-годишна възраст е избран за професор. Преподавателската му кариера продължава в престижните университети Оксфорд, Йеил, Принстън, Станфорд и в Колумбийския университет в Ню Йорк. През 1979 г. е награден с медала "Джон Бейтс Кларк", присъждан на учени под 40 години за най-голям принос в областта на икономиката. Избран е за член на Националната академия на науките на САЩ, Американската академия на науките и изкуствата и Иконометричното дружество, чийто член става на 29 годишна възраст. Член-кореспондент е на Британската академия и почетен доктор на университетите в Льовен (Швейцария) и Бен Гурион (Израел). През 2001 г. Шведската централна банка присъжда Нобелова награда за икономика на Джоузеф Стиглиц, Джордж Акерлоф и Майкъл Спенсър за "Анализ на функционирането на пазарите в условията на асиметрична информация". Често се казва, че тримата поставят основите на нов клон на икономическата наука - икономика на информацията.
Световноизвестният носител на Нобелова награда по икономика професор Джоузеф Стиглиц, основавайки се на широката си ерудиция, дава отговор на наболели въпроси предимно от областта на кредитната политика на световните финансови институции. Концепцията му е дискусионна и акцентира на критиката срещу тяхната икономическа стратегия. Като пример ученият посочва помощта, която през деветдесетте години Световната банка и Международният валутен фонд (МВФ) отпускат на слабо-развиващите се страни: "Трябва да различаваме два вида помощи. Изследванията на Световната банка са показали, че в страни с добре функциониращи управленски структури те се усвояват много по-резултатно, като поощряват икономическия растеж и намаляват нивото на бедността. Примери в това отношение са Филипините и Непал, които са увеличили своята производителност, а не по-малко и Колумбия, където проектите в областта на образованието са ограмотили голяма част от подрастващото население." За втория вид помощи икономистът посочва като красноречив пример Аржентина, която Световната банка буквално е засипала с милиарди долари и където съветите, давани в областта на икономиката и условията, свързани с разходването на тези кредити, са имали за последица влошаване на икономическото положение на страната.
Запитан дали критиката му към "Вашингтонското споразумение", което отстоява стратегията на многостранните финансови институции, ориентирани към пазарно стопанство, има фундаментален характер или засяга само вида и начина на неговото трансформиране, мнението на Стиглиц е двупосочно: "От една страна, "Вашингтонското споразумение" се доверява твърде силно на свободния пазар. Мисля, че засилването на пазарното стопанство е важен елемент от всяка стратегия, свързана с отпускане на помощи. Но наред с това смятам, че пазарното стопанство може да функционира правилно само когато държавата заеме съответстващата є роля. Тогава е налице вид баланс, който съставя успеха на страни като САЩ или на някои държави в Източна Азия. Обаче, от друга страна, "Вашингтонското споразумение" дори и не поставя въпроса за принципа на балансиране. То се основава на вид пазарен фундаментализъм, на вярата, че пазарите, щом веднъж са оставени да се развиват свободно, ще решат и всички свои проблеми. Ала дори и в страни с напреднала икономика, каквато е американската, постоянно се натъкваме на усложнения, възникнали поради недостатъчно регулиране на пазарните механизми. Щом свръхмярата от доверие към пазарното стопанство, демонстрирано от страни с високо развити финансови институции, води до подобни сривове, какво остава за държави, където свободните пазари са още в зародиша си."
Запитан какво би станало, ако моделът на "Вашингтонското споразумение" се приложи към САЩ, професорът прогнозира настъпването на истинска катастрофа, като допълва, че дебатите относно подходящото разпределение на ролите между държавата и пазара все още не са приключили. Като пример той отново посочва Щатите, където много успешно се поддържа държавна пенсионна система. Мнозинството от американците се бунтуват и срещу приватизирането на социалното осигуряване. Но въпреки това напълно в духа на "Вашингтонското споразумение", МВФ често не възпрепятства приватизирането на този сектор в страните, които подкрепя. Без да взема под внимание, че капиталовите пазари са все още недостатъчно развити, трансакционните разходи - високи, а образователното ниво на населението - ниско.
На щекотливия въпрос, засягащ известно противоречие в позициите на видния икономист, а именно между възгледа му за защитната роля на държавата и признанието, че поощренията в държавния сектор водят систематично до по-лоши резултати от тези в частния сектор, той дава следното обяснение: "Решаващото според мен е поощренията както в държавния, така и в частния сектор, да бъдат правилно фиксирани, да намерят точното си покритие. Без подходяща законова рамка те действат в погрешна посока и вместо до повишаване на благосъстоянието, водят до неговата разруха. Като причини за провала на социалистическата система виждам не на последно място и неуспешната политика в тази насока."
Твърде критична е оценката на професор Стиглиц и за милиардите долари помощ, оказана от САЩ, тъй като е поощрила безогледното манипулиране на кредити, при това на гърба на западния данъкоплатец. Той смята политиката на президента Буш за въвеждане на международно конкурсно начало в кредитирането за просперираща, тъй като ще даде възможност и на свръхзадължените страни да поемат дъх и да реструктурират своята изчерпана икономика. В подкрепа на тази теза икономистът се опира на всеобщо оформилото се убеждение за провал на големите кредитни пакети, като сочи за пример Корея, Тайван, Индонезия, Русия, Бразилия и накрая Аржентина. "Голямото количество пари служеше само за поддържане на свръхвисоки валутни курсове, като неефикасното изплащане на инвестициите продължи, но за сметка на това се осигури възможност на богатите да изнесат безпрепятствено и при добри условия парите си извън страната. Тази политика доведе до повишена задлъжнялост на тези страни, а след време колабираха и обменните курсове." Същата грешка би била предотвратена например при кризата в Азия, където той напразно е съветвал да се премине към конкурсния подход и да се прекрати временно изплащането на лихвите и на старите дългове.
По въпроса дали конкурсното начало ще се възприеме в интернационален мащаб, Стиглиц е оптимист. През ХIХ век, казва той, британците и французите са изпращали войски в страните, които не си изплащат задълженията. Днес това вече не е така. Всеки кредитор трябва да знае, че когато дава на някого пари на заем, сам носи отговорността за това.
Друг съществен проблем, съществуващ във всички страни, обхванати от МВФ, е опасността от подкопаване на демократичното начало в техните общества. Професор Стиглиц категорично поддържа мнението, че под прикритието на призива за "национален консенсус" се толерират интересите на господстващия в тези страни елит. Често пъти банковите институции са най-големите поръчители на наложената от МВФ политика и негативните последици в случая остават за сметка на работещите. Трябва да се вземе под внимание и една особеност, подчертава той, а именно, че условията и начинът на изплащане на кредитите, отпуснати от МВФ, далеч не съответстват на тези, които биха били определени, например от страна на една търговска банка. В първия случай насрещното плащане много често е свързано с политически решения.
По кардиналния въпрос за глобализацията като съвременно явление с огромен потенциал видният икономист се изказва положително, без обаче да конкретизира границата между своето виждане и позицията на антиглобалистите. Ако глобализацията се осъществява в правилна посока, тя може да се превърне в мощен инструмент за намаляване на бедността. Източноазиатските страни, регистрирали в най-ново време максимални успехи, са извлекли само облаги от пренагласата към експортно ориентирана политика, или казано другояче, от включването им в процеса на глобализация. Тук професор Стиглиц засяга един много важен елемент от глобализацията, а именно за водещата роля на знанието и на образованието. Той настоява земното кълбо да бъде обхванато от широка мрежа на информация, която ще допринесе за повишаване на стандарта на обществото по всички показатели, както и за съхраняване на неговата жизнеспособност и трудоспособност. Така горещо препоръчваният от него растеж в стопанския живот, свързан бездруго с активното включване на националния капитал, върви ръка за ръка и е немислим без солидната образователна основа на отделния индивид. В този смисъл професорът изтъква голямата и отговорна задача, която стои пред публичните институции, които не трябва да скъпят инвестициите си за този сектор. Не по-малко грижи трябва да се полагат и за здравеопазването на гражданите - нещо, което също зависи от политиката на държавата и капиталовложенията є в този ресор. Важно е, добавя професорът, по какъв начин ще се решават проблемите, свързани с осъществяването на глобализацията. Ето опрощаването на дълговете на най-бедните страни в света би било един великолепен пример за успехи в глобализационния процес.
Запитан още дали икономическият растеж е единственото най-ефикасно средство в борбата с бедността, Стиглиц отговаря: "Световната банка си постави за цел да издири на какво се дължат най-често и най-вече страданията на бедните. Установено бе, че проблемът е не само в липсата на доходи, изобщо на средства, а в перманентното чувство на несигурност и безпомощност, в липсата на достатъчно ясно изявено съзнание за собствена идентичност. Следователно, ако искаме наистина да подобрим положението на бедните, трябва да се погрижим за тяхната чуваемост и за онази околна среда, която ще им осигури душевен комфорт и закрила."
От жизненоважния въпрос за човешкия контингент професор Стиглиц отново е подканен да премине към проблема за кредитирането. Дилемата е дали отпусканите в помощ кредити могат да бъдат заменени с безвъзмездни субсидии. Икономистът отхвърля абстрактното дебатиране по този въпрос и по-скоро набляга на начина, по който ще се разходват отпуснатите средства. Част от тях би следвало да бъдат под формата на субсидии. Естествено за една атомна централа помощта трябва да е отпусната във вид на кредит, защото тя е печелившо предприятие. Освен това Стиглиц смята, че по този въпрос правителството на САЩ допуска голяма грешка, като залага само на една институция - Световната банка, докато би могла да държи под око цялата палитра от парични помощи, които изтичат от индустриалните към неразвитите страни. И все пак според него преминаването към субсидии, но не в абсолютна степен, е положителна тенденция.
Особеност, направила силно впечатление на Стиглиц като генерален управител на Световната банка, е липсата на възможност за дебати в практиката на МВФ. Последният, отбелязва той, предлага на нуждаещите се от помощ страни винаги само една-единствена възможност, без да посочва различни варианти, по които би могло да се дискутира двустранно. Занемаряването на постиженията на информацията в икономическите модели, използвани от МВФ като основа на политическите препоръки, е също според Стиглиц недостатък на фонда.
В заключение, без да се чувства принуден да дава рецепти за икономическото благоденствие на нуждаещите се от средства страни, професор Стиглиц заявява, че най-добрият начин да се изплува от кризата е преструктурирането на старата икономическа система и успоредно на това раждането на нова стопанска инициатива. Като препоръчителни мерки към правителството на дадена страна той поставя на първо място намаляването на безработицата чрез увеличаване на публичните инвестиции. Тези мерки, смята той, ще имат решаващо значение за подпомагането на растежа, като желаният от тях ефект не трябва да се поставя в зависимост от рамката на държавния бюджет. Както вече се спомена, друг важен елемент от тази икономическа платформа, който ще намали, дори ще спре изтичането на необходимите за дадена страна специалисти, е максималната грижа на държавата за образованието и осигуряването на подходяща социална среда.