Европейският съюз и Пактът за стабилност
много малко компенсират страната за всичко,
което Западът косвено и причини през
последното десетилетие
Валентин Костов
Като един лош пророк президентът Борис Трайковски заяви в началото на годината, че Пактът за стабилност трябва да се трансформира. "Идеята е на страните в региона вече да не се гледа като на държави, които трябва да се стабилизират, а да се интегрират в Европа" - тези думи той изрече в интервю за в. "Вечер" на 5 януари, а на 22 януари терористи убиха първия полицай в село Теарце. Оттогава изтече много вода и много кръв, която показа, че обединена Европа не може да изчисти един цирей от тялото си и да помогне на една страна, която иска да се интегрира в съюза. Пактът за стабилност действа вече две години, през лятото Люпчо Георгиевски подписа споразумението за асоцииране и стабилизация, но страната не може да се възползва от тях заради конфликта, който вече бе близо до гражданска война.
Косово - Тетово
В началото на август страните - членки на НАТО, от Западна Европа не приеха предложение на Фолкер Рюе за по-мащабна операция. Под това бившият германски военен министър разбираше ефективно неутрализиране на терористите. Аргументът на Запада - няма мандат от ООН.
Събитията през последните две години и половина на Балканите отново показват, че европейците нямат уравновесен поглед към проблемите в региона, повечето от които те самите са посяли през последното столетие. Операцията срещу Югославия в Косово в защита на албанското население също нямаше мандат от ООН. Макар все още да не е станало ясно кой подгони албанците от домовете им, без съмнение режимът на Слободан Милошевич даде основание на международната общност да се намеси в защита на цивилното население. Това бе един етнически конфликт, който окончателно издълба ров между сърбите и албанците в тази стара изконно сръбска земя.
При същия етнически конфликт в Македония Европа не се намеси в защита на държавността на Македония. Ако трябваше да бъдат взети адекватни мерки срещу насилието, то НАТО трябваше да отговори със същите мерки спрямо Армията за национално освобождение, както спрямо армията на Милошевич.
Само че така наречените велики сили не гледат към света със сърце, а с хладен и пресметлив разум - както винаги е било от Берлинския конгрес досега. "Балканите не са барутен погреб, а само детонатор. Бурето с барут всъщност е самата Европа", пише историкът Миша Глени в книгата си "Балканите. 1804-1999: Национализмът, войната и Великите сили". Балканският национализъм в класическия му вид от края на разпада на Османската империя се изчерпа в Дейтън. След подписването на споразумението на Балканите вече не остана нищо за делене.
Още тогава някои наблюдатели предупредиха, че е забравено Косово. Само че Алия Изетбегович, Франьо Туджман и особено Слободан Милошевич бяха притиснати да направят толкова компромиси, че щеше да е прекалено да се решава и съдбата на албанците. Сърбия загуби толкова много през тези войни, че щеше да е неприлично да й се изтръгне още една територия. Още повече че албанците познават държавността едва от началото на миналия век и в очите на балканските си съседи са били повече обект на вицове, отколкото фактор на Балканите. Този фактор обаче се оказа важен за отвъдокеанските партньори на Европа. Западни дипломати недоволстват, че през американския сектор в Косово се движеха големи количества оръжия към Южна Сърбия и Македония. Едно от най-авторитетните европейски издания "Шпигел", което не хвърля думите си на вятъра, обвини САЩ, че стоят зад албанските формирования. Списанието изрече онова, което не е позволено да се казва на дипломатическия фронт.
Двойните стандарти
Понякога и от Запад се чува гласът на разума, но той е като гласа на Мунчо, който казва истината, но какво от това. Лондонският "Таймс" писа на 8 март, че НАТО трябва да действа решително, за да спре албанските бойци. Това бе в началото на март, когато нападенията на терористите все още бяха епизодични. Когато те станаха фактор, без който не може да се постигне споразумение в Македония, през август "Дейли телеграф" констатира в уводна статия със заглавие "Каша в Македония" (15 август): "Напразно е да се търси последователност в западната политика към бивша Югославия. Западните сили отказват независимост на Косово, за да не би да насърчат етническия албански национализъм, а в същото време в съседна Македония същият национализъм може да черпи сили само от реакцията на същите тези западни сили."
Двойните стандарти не са новост в съвременната геополитика. Ако Европа и Америка усърдно прилагат резолюциите на ООН срещу Югославия и Ирак, то съвсем не е такъв случаят с Израел, който от половин век не спазва няколко резолюции на световната организация заради могъщото покровителство на Вашингтон. Европа изпусна духа от бутилката в края на 90-те години, когато косвено насърчаваше албанците в Косово в тяхната съпротива срещу режима на Слободан Милошевич. Ругова и неговите хора, а също така и най-радикалните, които положиха основите на Армията за освобождение на Косово, действаха, а Западът си затваряше очите. За Америка залогът бе още по-голям - с дестабилизирането на управлението на социалистите в Белград се нанасяше удар и по Москва и се стесняваше руското влияние на Балканите.
Неадекватността на Европа при решаването на конфликтите в Косово и след това в Македония е учудваща, като се има предвид, че в някои западни страни от години съществуват подобни проблеми. Много фламандците не искат да делят благата с френскоезичните белгийци, но промяната в държавното устройство на Белгия все пак ограничава сепаратизма до едно политиканско ниво. Национализмът се подкрепя само от една шепа хора в Корсика, затова проявите на екстремизъм на Острова на красотата са рядкост. Не е така в страната на баските в Испания, където радикалната организация ЕТА има сравнително немалка подкрепа в четирите провинции, населявани от баски. А в Северна Ирландия католиците имат добре изградена армия, която може с десетилетия да се бие с войската на Нейно величество.
Никъде обаче в Европа ги няма накуп и етническите, и верските различия, както е в случая с албанците и техните славянски съседи. Именно тази предпоставка трябваше да светне като червена лампичка, че на Балканите може да стане по-лошо, отколкото в Белфаст или в Сан Себастиян.
Посредничеството
Мирът, ако може да се използва думата мир, бе постигнат с посредничеството на Евросъюза и наложен от НАТО. Совалките на върховния представител за сигурността и външната политика на съюза Хавиер Солана и посредничеството в преговорите на Франсоа Леотар донякъде отсрамиха европейците. След като не съумя (или не пожела) превантивно да спести на малка Македония фаталния сблъсък с аспирациите за Велика Албания, интересите на наркомафията и сляпо следващото ги албанско население в Шар планина, обединена Европа постфактум успя да се качи на влака в последния момент и да демонстрира завидна гъвкавост в дипломатическата гимнастика.
Това обаче е най-малкото, което Петнайсетте могат да направят за Македония. Споразумението за асоцииране и стабилизация все още е празно от съдържание. На Македония й трябват занижени митнически тарифи и увеличени квоти в износа за ЕС. Освен това страната се нуждае от спешно прилагане на предприсъединителни програми, от каквито са облагодетелствани страните-кандидатки. Вместо това властите в Скопие са принудени да облагат всяка финансова транзакция с допълнителен данък, за да финансират полицията и армията, да бъдат способни да защитават държавността.
Гражданска война бе най-малкото, от което страната се нуждаеше в този момент. След независимостта страната бързо стопи натрупаното от югославско време, когато гражданите на федерацията можеха да работят на Запад. Заради спора за името в средата на 90-те години Македония бе година и половина под гръцка търговска блокада и не можеше да ползва пристанището на Солун. После дойде ембаргото срещу Югославия, което спъна икономическото развитие на всички балкански страни, а по време на конфликта в Косово малка и обедняваща Македония прие над 200 хиляди бежанци албанци. Пактът за стабилност засега не може да бъде компенсация на онова, което страната загуби не по свое желание и вина. На македонските власти им се искаше приоритет в проектите по Пакта за стабилност да бъде изграждането на коридор 10 в частта му от Скопие до Солун, както и строителството на околовръстен пръстен около столицата. Следва доизграждането на една малка отсечка по пътя между Тетово и Скопие като част от коридор номер 8, да не забравяме започната от цар Борис жп линия Скопие - Гюешево, от която остава да се положат още петдесетина километра релси. А това са само най-важните инфраструктурни проекти, които си остават в сферите на мечтите, докато стоп-паузата в гражданската война не стане някакъв действителен мир.