Социология и социална трансформация:
парадоксът на Касандра
н.с.д-р Вяра Ганчева
Що се отнася до бъдещето,вашата задача е не да го предвиждате, а да му помагате.
Екзюпери, 1939 г.
1. “Подпомагане” или “предвиждане” на бъдещето?
Вече дванадесет години след 1989 г. е очевидно, че никой нямаше планове, свързани с “Големия провал” (Бжежински) на социализма. За съжаление заедно със социализма се провалиха и социолозите. “Революциите отгоре” не бяха предвидени от учените, претендиращи да се занимават с “царицата на науките”, с най-общата частна наука за обществото - социологията. Като компенсация на теоретичния вакуум обаче, поне в България, социологическият елит се включи активно в политическата трансформация. Неслучайно основната опозиционна сила - СДС, беше учредена през 1989 г. в сградата на Института по социология...
Не прогнозиране, а подпомагане на социалните процеси. Но доколко ефективно бе то? За българския модел важи наблюдението на проф. Николай Генов, че “предизвикателството на необходимите, осъществените и осъществяваните промени в страната се оказа значително по-интензивно от информационните, организационните и моралните възможности на социалните субекти да се справят с него”. Анализирайки рисковете на българския преход, проф. Генов прогнозира (1994), че “може да се очаква висока степен на зависимост на националната икономика, политика и култура от външни центрове. И опити да се предотврати или укрепи тази зависимост чрез рязко засилване на централизацията на властта.” Сега, след правителствата на Жан Виденов и Иван Костов, можем да кажем, че тази прогноза - една от малкото сбъднати - е била добра, въпреки че сбъдването й - не чак толкова...
Периодът на трансформация проф. Петър-Емил Митев определи като “протодемокрация”. Протодемокрацията според П. Митев обозначава наличието на основни елементи на политическата система, но и отсъствието на важни предпоставки за тяхното функциониране: “Демократично избраните институции започват да работят при дефицит от демократична политическа култура... Идеологическото многообразие съвпада с идеологически вакуум, вълна от негативизъм и популизъм. Свободата на словото откроява неефективността на общественото мнение, неговата всеядност и безсилие. Формалното наличие на демократични механизми прикрива и нерядко канализира използването на силови подходи...”
Ориентацията на централноевропейските и източноевропейските общества към институционални модели от западни общества е закономерна алтернатива в условията на протодемокрация. Причината е, че целта на трансформацията, дефинирана като “консолидация на демокрацията”, е състояние, в което новите демократични институции са необратими, и са приети както отвън, така и отвътре. Проблем обаче на консолидацията на демокрацията в страните от ЦИЕ (особено в България, в която липсва самобитен опит или ако има, той е беден) беше и е - имитирането, налагането, “преписването” на институциите. Това води до осигуряване на “институционален хардуер”, без обаче да е налице “ментален софтуер”.
2. “Трансформация на трансформацията”. Парадоксът на Касандра
Серия изследвания на българското общество, провеждани след 1993 г. от секция “Глобално и регионално развитие” на Института по социология под ръководството на проф. Н. Генов, сигнализират за конфликти, напрежения и рискове, свързани с “нарастващи затруднения на големи групи да се идентифицират с протичащата социална трансформация”. Изследвания върху безработицата, нарастващото неравенство и социалната стратификация, новите бедни и престъпността предупреждават за критично високата социална цена на реформата. Духомир Минев и Антоний Вендов в публикация от 1996 г. обръщат внимание върху конфликта между “организационния модел” и “нормативния модел в процеса на реструктуриране на икономическата власт, върху сливането на икономическа и политическа власт, върху процесите на “скрита номенклатурна приватизация” и на безнормие. Преходът в България, коментират те, се оказа по-скоро деволюция, отколкото еволюция, и оприличават икономическите реформи с мутация на системата. Тревожна тенденция според тях е липсата на обществено ориентирани елити, за сметка на ориентирани към себе си елити. Като основен актьор в българския преход изследователите посочват т. нар. разпределителни коалиции (Олсън). Този вид коалиции обезсилват нормативните промени, утвърждават ниска гражданственост и отслабват ефективността на демократичните политически институции. Неслучайно един “бръснещ поглед” върху неправителствения сектор показва деформацията му като “правителствен”, “президентски” и “парламентарен”, като резервен вариант за възпроизводство на експрезиденти, ексдепутати и ексминистри.
Кризата на социалната интеграция, пречупена през жизнените ориентири, морала, ценностите и мотивите на хората, проследява публикацията “България в кръговете на аномията” (1998). Авторският колектив идентифицира емпирични прояви на аномията в различни сфери. На ниво нагласи и оценки изследването проследява прояви на аномия като морална дезориентация, правен нихилизъм, светогледна обърканост. На ниво поведенчески образци - аномията намира израз в затруднена адаптация към новите условия на живот. Резултатите от изследването показват, че специфичните форми на социална дезинтеграция са резултат и на нестабилността на новата соц. структура и на неприемането на новото социално неравенство. Редица други периодични изследвания показват, че бедността не само се превръща в остър социален проблем, но и че 1/3 от населението започва да живее с “катастрофически рефлекс” - начинът на живот на тази част от населението се формира по културния модел на бедността - с характерните чувства на безизходица, безпомощност, песимизъм, апатия.
Икономическата криза, драматичното понижаване на брутния вътрешен продукт (и до днес България има най-нисък БВП, изчислен в евро, от страните в ЦИЕ) и периодът на хиперинфлация (1996-1997 г.) доведоха до въвеждане на валутен борд, който продължава да действа и досега. Валутният борд е знак за неуспеха на държавата да се справи с политическата и икономическата трансформация. Парадоксално е, но неуспехът на държавата този път е успех за социолозите, които предварително предупреждаваха за признаците на “ерозия на организационната, икономическата и социалната рационалност и ефективност на промените”, за началото на процес на “трансформация на трансформацията” (Духомир Минев, 1996).
Като обобщение, след 1989 г. социолозите в България опитаха две крайности - директно участие във властта и “техника на страничната атака” (ранно сигнализиране на рисковете). Но нито подпомагането на промените чрез интегриране с официалните структури, нито предлагането на “рецепти за социално оцеляване” (Любен Николов) предотвратиха социалните рискове. Въпреки това двойствеността на позицията на социолога - на включен и изключен от социалната игра - показа, че социолозите често претендират за ролята на пророчицата Касандра. Тя винаги познавала, но не й вярвали. Парадоксът при социолозите е, че те познават само тогава, когато не им вярват.