Повече от десет години авторът на
“Сатанински строфи” индобританският
писател Салман Рушди (род. 1947 г.) е
преследван от палачите на ислямския духовен водач от Иран. Осъден на смърт за
“оскърбление против исляма, пророка и
Корана”, той е принуден да сменя
местожителството си периодично, за да
остане жив! “Сатанински строфи” (1988) вече са преведени на няколко десетки езика (също и на български) и станаха бестселър, докато
авторът им сега е най-изолираният,
най-самотният човек на планетата - беше принуден да се разведе със съпругата си.
Никой не знае къде живее, къде нощува, никой не може да го
интервюира или да го снима.
Зад тези сензационни детайли можем да
открием един сериозен, дълбок и скромен
творец, възпитан в духа на Великото френско просвещение (Дидро и Русо той смята за свои преки учители) и, разбира се, на източната, на индийската традиция.
Неговият приятел мексиканският белетрист и есеист Карлос Фуентес му изпрати
настоящото писмо, в което изрази
подкрепата си за каузата на
писателя изгнаник.
За фанатизма
или да водиш диалог
Писмо до приятеля Салман Рушди
Карлос Фуентес
Скъпи Салман,
преди година се срещнахме за последен път в онази вила край Лондон, където ни покани нашата обща приятелка - забележителната английска писателка и чудесна жена г-жа Х. (не искам да споменавам името й, за да не стане и тя жертва на ислямските фанатици, които те преследват!). Мисля: достатъчно е да спомена този факт, за да се разбере какво нещо е това - ФАНАТИЗМЪТ. По наше време имаше доста преследвани, затваряни и довеждани до самоубийство писатели. Но те бяха жертва на фанатизма. Фанатизмът, който оспорва твоето изконно право на живот и твор)ество и не идва от името на прогреса, а е плод на религиозната нетърпимост на ислямския фундаментализъм, побързал сега да заеме опразнените територии на студената война.
Ти, скъпи Салман, си заплашен от завръщането на средновековния фанатизъм, от възраждането на една колективистична идея, на един “морал”, който изключва търпимостта, толерантността към другомислещия.
Ти си последната жертва на ХХ век и може би първата на ХХI век. Наследил си страданието на руския поет Осип Манделщам, на писателите Валтер Бенямин и Ричард Райт, но си и вестител на страданията на всички жертви на аятоласите, които скоро ще се появят...
Какво ни остава на нас, освен да те подкрепим, да мислим за теб? Най-силните аргументи за своята защита, а може би и за нашата, ще открием в съчиненията ти. А те няма да бъдат забравени.
Някога Франц Кафка интерпретира мита за Прометей по свой маниер: боговете се уморили, раната на героя също се уморила и престанала да кърви - затворила се!... Твоите ислямски палачи хранят подобни надежди, че ще се умориш, че един ден ще бъдеш забравен... Но нали тъкмо срещу тази умора се бунтува твоето творчество? Твоите романи са проникнати от дух на твърдост и непримиримост. Разкриват действителността с нейната велика драма, с нейните малки и големи радости и скърби. В тях се срещат мъже и жени от различни раси, религии и култури - като мен и теб - и тъкмо това ги прави зна)ими и дразни ограничените умове.
“Сатанински строфи” съвсем не са карикатура на исляма, както твърди аятолахът на Иран. Не ислямът е целта на твоите стрели. Напротив, в книгата тази религия е очертана обективно, критично, с въображение и хумор. Аятолахът просто не я прочел...
Ти, скъпи приятелю, си попаднал в пропаст, докато очите ти са били вперени в маските на боговете-слонове. Но това не е станало в Лондон, а в една страна на криви огледала, в едно гробище, където почиват всички свидетели: чужденецът, негърът, индиецът, евреинът, детето и жената, хомосексуалистът, преследваният от Маккарти комунист, прогоненият от Сталин и Брежнев демократ...
Подобно на всички големи писатели, ти си сред нас, за да ни припомниш, че имаме нужда от чужденци, за да се опознаем по-добре.
Надявам се да те срещна скоро и да ти разкажа за някои от последните кориди в Мексико, а ти да ми разкажеш за любимата си игра на крикет.
Твой верен в приятелството:
Карлос Фуентес
5.V.1992 г., Мексико сити