Джеръми Паксман - най-известният политически журналист и водещ на Би Би Си, е автор на поредица популярни и търсени книги, сред които и бестселърът "Англичаните - портрет на един народ".

ДЖЕРЪМИ ПАКСМАН:
Имам репутацията на човек,
който създава проблеми

Интервю на Люба Кулезич

Майстор на безмилостните въпроси, Джеръми Паксман е носител на редица престижни награди за публицистика, сред които "Интервю на годината" за 1997 и 1998 г., както и "Медийна личност на годината" за 1999 г.

- Говори се, че сте страшилище за гледане, особено за политиците. Защо избрахте точно такъв маниер и точно такъв път в журналистиката?
- Не мисля, че съм страшилище, аз съм просто директен. Понякога може би малко по-настойчив, но просто такъв ми е характерът. Това не е нещо преднамерено. Аз не изнасям представления.
Когато правиш интервю, разполагаш с определено време. Аз винаги предпочитам интервютата на живо. Ако имаш само четири или пет минути, три минути или десет минути, за да откриеш нещо, това може да те направи по-настъпателен и да създадеш впечатление, че си сприхав. На мен не ми трябват словоизлияния и затова може би изглеждам по-нетърпелив. Така или иначе трябва да постигна възможно най-доброто в определеното ми време. Не вярвам, че зрителят или гражданинът ще бъдат особено доволни, ако просто кажа на госта си - заповядайте, седнете, в следващите десет минути можете да говорите каквото си пожелаете, благодарим ви много. Нима така може да се служи на публиката?
- Имате ли специален подход към политиците по време на интервю и изобщо - харесвате ли политиците?
- Дали харесвам политиците? Забавен въпрос. Някои политици ми харесват, на някои се възхищавам, някои ме отблъскват, част от тях уважавам донякъде. Политиците са просто човешки същества. Цялата идея на представителната демокрация се изразява в това, че съставът на едно правителство е отражение на обществото като цяло, а обществото като цяло включва всякакви хора - и герои, и светци, и престъпници. Подозирам, че повечето парламенти отразяват точно това разнообразие на човешки типове. Но има определени черти на характера, които отвеждат хората в политиката. Тези характеристики - амбицията, демонстрацията на високо самочувствие, способността да спориш, умението да си играеш с думи, благовидният маниер и дебелокожието, всичко това е необходимо, ако човек иска да стане политик. Вероятно политиците притежават тези качества в по-голяма степен в сравнение с повечето от нас, но не чак дотам, че да се различават рязко от обикновените хора.
- В такъв случай мислите ли, че журналистът би могъл да има по-голяма обществена роля от политика в обществото?
- Чувал съм хора да твърдят, че имало моменти, в които дадени журналисти са били по-важни от политиците, които интервюират. Не вярвам, че това е истина. В края на краищата ние задаваме на политиците въпроси, разбира се, ако те пожелаят да разговарят с нас. Какво ще ни кажат - истина или лъжа, е въпрос на собственото им решение. Не мога дори да твърдя, че това е взаимоотношение между равни, да не говорим за каквото и да било надмощие на журналистите. Това са взаимоотношения, в които по принцип аз питам и ти, политикът, знаеш нещо и решаваш дали да ми го кажеш. Това не са отношения между равни.

Интервюто на Джеръми Паксман с министъра на регионалното развитие Барбара Роуш в предаването на Би Би Си "Късни новини" нашумя с това, че журналистът в характерния си маниер настоява за конкретни доказателства в кампанията срещу независимия кандидат за кмет на Лондон Кен Ливингстън. Барбара Роуш се позовава на вестникарски публикации, в които се твърди, че ако Кен Ливингстън стане кмет, няколко големи компании ще се оттеглят от Лондон заради призивите му за повишаване на данъците.
Барбара Роуш:
- Мога да кажа, че изборът на Кен Ливингстън ще бъде глупав, нещо, което се надявам да не стане, но ако стане, ще бъде бедствие за лондонската икономика.
Дж. Паксман:
- Вече разбрахме, че той няма власт да повиши данъците. Що се отнася до министъра на финансите...
Барбара Роуш:
- Човек, който притежава толкова много власт в Лондон по начина, по който Кен Ливингстън говори...
Дж. Паксман:
- Аз ви казах, че той няма власт да повиши данъците.
Барбара Роуш:
- Но това ще бъде бедствие за Лондон, защото той ще има много власт в ръцете си.
Дж. Паксман:
- Мисис Роуш, бихте ли назовали поне две компании, които са заплашвали, че няма да инвестират в Лондон, ако той стане кмет?
Барбара Роуш:
- Ами, неделните вестници пускаха статии и само този уикенд...
Дж. Паксман:
- Можете ли да ги назовете пред нас? Можете ли вие да назовете компаниите, които няма да инвестират в Лондон?
Барбара Роуш:
- Може ли да ми разрешите да завърша, Джеръми. Преди всичко вече излязоха няколко статии, че има компании, които ще направят това...
Дж. Паксман:
- Кои компании?
Барбара Роуш:
- ...и това е само началото, защото причината кметският пост да е толкова важен...
Дж. Паксман:
- Мисис Роуш, кои компании?
Барбара Роуш:
- ...защото това е един от най-важните постове в Англия.
Дж. Паксман:
- Така или иначе не чухме нито един конкретен факт. Сега да се спрем на още едно от вашите твърдения. Може ли да произведете поне едно доказателство, че Ливингстън като кмет няма да се справи с престъпността?

- Вие се прославихте с едно интервю, в което зададохте 17 пъти един и същи въпрос на министър...
- Майкъл Хауърд.
- Да. Какъв беше този въпрос?
- Какъв беше въпросът ли? Много е сложно, но въпросът беше прост - дали министърът на вътрешните работи е заплашвал да отмени заповедта на един от своите подчинени. Момент сега. Въпросът беше дали министърът се е заканил да отмени една заповед на човека, който управляваше службата на затворите. Според тази заповед трябваше да бъде уволнен комендантът на един затвор, от който бяха избягали няколко затворници. Майкъл Хауърд не отговори дали е заплашвал шефа на затворите Дерек Люис и аз продължих да питам.
- Цели 17 пъти?
- Не, бяха 14.

Дж. Паксман:
- Мистър Хауърд, лъгали ли сте някога в публично изявление?
Майкъл Хауърд:
- Определено не. Но казах какво и защо сме решили относно коменданта на затвора Мариет и той, тоест вие, избухнахте. Само временното отстраняване на коменданта е обаче според нас политически неуместно, би прозвучало като нерешителност и ще се възприеме като фарс. Но ако аз не променя решението си да уволня комендант Мариет, да се считам уведомен, че той ще отмени заповедта ми. Господин Мариет не беше временно отстранен. Аз имах право да изразя мнението си, имах право да консултирам.
Дж. Паксман:
- Вие заплашихте ли го, че ще отмените заповедта му?
Майкъл Хауърд:
- Нямах правото да нареждам на Дерек Люис и не му наредих нищо. Истината е, че...
Дж. Паксман:
- Заплашихте ли го, че ще отмените заповедта му?
Майкъл Хауърд:
- Истината по случая е, че мистър Мариет не беше временно отстранен. Аз му бях...
Дж. Паксман:
- Заплашихте ли го?
Майкъл Хауърд:
- Аз никога не съм заплашвал...
Дж. Паксман:
- Заплашихте ли го, че ще отмените заповедта му?
Майкъл Хауърд:
- Бях посъветван какво да правя и какво мога да правя...
Дж. Паксман:
- Заплашихте ли го, че ще отмените заповедта, мистър Хауърд?
Майкъл Хауърд:
- ...и аз действах според...
Дж. Паксман:
- Заплашихте ли го, господине?
Майкъл Хауърд:
- Мистър Мариет не беше временно отстранен. Аз се отчетох за решението си да уволня Дерек Люис...
Дж. Паксман:
- Заплашихте ли го, че ще отмените заповедта му?
Майкъл Хауърд:
- ...подробно пред Камарата на общините...
Дж. Паксман:
- Вие не отговорихте на въпроса. Заплашихте ли го?
Майкъл Хауърд:
- Това, което най-вече трябва да се има предвид, е, че...
Дж. Паксман:
- Сигурно съм ужасно груб. Извинете, но отговорете просто с "да" или "не". Заплашихте ли го, че ще отмените заповедта му?
Майкъл Хауърд:
- Аз обсъждах въпроса с Дерек Люис, дадох му да...
Дж. Паксман:
- Заплашихте ли, че ще отмените заповедта му?
Майкъл Хауърд:
- Аз обсъждах въпроса с Дерек Люис. Дадох му да се възползва от мнението ми. Направих това със строг език, но аз не му нареждах, защото нямах право. Имах право да изразя мнение и това е всичко, което направих.
Дж. Паксман:
- Моите уважения, но аз не получих отговор на въпроса - вие заплашихте ли го, че ще отмените заповедта му?
Майкъл Хауърд:
- Говорим за това какво съм имал право да направя и какво не съм имал право да направя, за което съм се отчел пред Камарата на общините.
Дж. Паксман:
- Моите уважения, но заплашвали ли сте го, че ще отмените заповедта му?

- Знаехте ли, че това интервю ще се превърне в такъв голям успех за вас?
- Но това интервю беше на живо и аз нямах представа какво ще се случи, не знаех какво ще отговори той. Не бях споменавал този въпрос преди това, той възникна по време на интервюто. Аз го зададох и той не отговори и аз си казах - аха, значи тук има нещо, и продължих да питам. Не бях наясно, че съм питал чак толкова много пъти. Много хора след това казваха, че никога не са виждали подобно нещо, но не това беше причината да питам. Причината беше, че не получавах отговор. И до ден-днешен не съм го получил.
По принцип съм много подозрителен към журналисти, които действат преднамерено, за да направят кариера. Знаете ли, това нещо, камерата е ужасно безмилостно и мисля, че вижда хората точно такива, каквито са. Можеш да го залъгваш известно време, но накрая то все пак ще те разобличи. Така че трябва да си вършиш работата толкова добре, колкото можеш, да откриваш неща и да ги показваш на хората. Много е просто.
- Няма ли никакви механизми на автоцензурата, които да се задействат вътре в самия вас?
- Ако у мен автоматично се включваше автоцензурата, аз нямаше да осъзнавам това. В този смисъл всичко, което бих могъл да кажа по въпроса, е без значение. Това е честен коментар. Но аз не размишлявам дали да не задам един въпрос, защото би могъл да бъде политически неудобен или социално неприемлив. Мога честно да кажа, че...
В момента се опитвам да мисля много сериозно. За себе си съм взел решение да не разпитвам за определени неща, защото според мен те не са легитимна сфера за моя интерес. Например частният живот на политиците, освен ако не са го превърнали в обществен въпрос. Не ме интересува с кого спят и не мисля, че това е работа на когото и да било. Неща от този род - да разпитваш някого за любовницата му, това не ме интересува, освен ако някой политик не е декларирал пред избирателите си - аз съм почтен баща на семейството и ще отстоявам семейните ценности. И ако се разбере, че има любовница, разбира се, че ще го попитам за това, длъжен съм да го попитам. Във всички други случаи частният живот си е негова работа, това е сексуалната страна на въпроса.
А що се отнася до финансовата, ако един политик се е облагодетелствал с правителствени договори или други обществени пари, компании, с които той и неговото семейство или неговите приятели са свързани, без съмнение трябва да осветлиш този факт. Не бих си забранил да задам какъвто и да било въпрос относно факти, които са в легитимната сфера на обществения интерес.
Един или два пъти мои колеги са ми казвали - ти отиде твърде далеч, наистина не трябваше да питаш за това, не трябваше да го формулираш така. И много често те са прави. Ние правим грешки и понякога ми става неловко от нещата, които съм казвал, но съзнателно аз не се цензурирам, нито се възпирам да кажа това или онова. Но пък също така и никой друг не ми е нареждал за какво да питам или да не питам.
- Кой е тогава най-строгият ви критик - началниците, публиката или вие самият?
- Кой е най-строгият ми критик ли? Не зная. Искам да си върша добре работата, защото мисля, че тя е част от функциите на демокрацията. Това, че политиците трябва да се отчитат пред обществото, което ги е избрало, е част от сделката в модерната демокрация. Това е една от причините да искам да съм добър. От друга страна, стремиш се да се справиш добре, защото не искаш да разочароваш колегите си. Няма нищо по-разрушително от това да шушукат зад гърба ти - той наистина оплеска нещата. Това наистина не е приятно, макар да съм сигурен, че в различни ситуации са говорили така и за мен. Искаш да се справиш възможно най-добре, защото чувството, че не си успял впоследствие... Обикновено аз работя до 11,30 вечерта и като се опитам да заспя, се сещам - защо не го попитах за еди-какво си, защо се изразявах така тромаво, а бе как не се сетих, че той или тя ми загатнаха нещо, а трябваше да ги попитам - защо. И по цяла нощ не мога да спя.
- Не се ли боите, че работата в телевизията ви обрича да бъдете повърхностен, а и не много дълбок човек, без да имате време да размишлявате или да си погрижите за душата си?
- За душата ли?
- Да, стои ли такава дилема пред вас, като сте толкова прославен журналист?
- Бих ви излъгал, ако кажа, че телевизията не е изключително повърхностна медия. Повечето телевизии са тривиални, глупави и банални. Ако се вземем насериозно и решим, че променяме хода на човешката история, като се появяваме по телевизора, ще бъдем истински глупаци.
Електронните медии не могат да дадат дълбоко удовлетворение. Когато нещата се получават, това е страхотно вълнуващо, страхотно вълнуващо! Предаването на живо, когато нямаш представа какво ще се случи, е като сърфинг - фантастично е, и толкова. Това се появява в една кутия в ъгъла на стаята, която хората може да гледат, може и да не гледат, може да пият кафе или чай, може да спят, може да правят любов, Бог зае какво още могат да правят. И наистина трябва да си пълен глупак да мислиш, че това има някакво дълбоко значение. Аз лично се убедих, че работата, с която се занимавам, е наистина важен инструмент на демокрацията, но, разбира се, тя не може да осигури истински душевен комфорт, нито... ако бъдем честни, някакво страхотно интелектуално удовлетворение. Ето защо пиша книги. Пиша книги, защото искам да имам своеобразен интелектуален баласт в живота си, нещо като баласта на дъното на един платноход. Горе има толкова много платна, че трябва да имаш голяма тежест в трюма, за да не бъдеш издухан. Ролята на телевизията е като порива на вятъра в платната. Ти се нуждаеш от нещо на дъното на лодката. Затова пиша. И това е една добра комбинация. Но наистина е глупаво да се вземеш твърде насериозно, защото има много, много, много по-важни професии, отколкото която и да било работа в телевизията. Разбира се, бих споменал лекарите, но най-вече учителите, защото всеки учител всъщност изнася представление пред класна стая, пълна с деца, и това е много по-ценно от всичко, което бих могъл да направя в телевизията. Ето какво мисля.
- Мислите ли за рейтинга си, толкова важен в телевизията обикновено? А важен ли е той за вас?
- Не, не мисля за това, защото просто не мога да направя нищо по въпроса. Или можеш да си вършиш работата компетентно и да бъдеш уважаван за нея, или не. Дяволски сигурно е, че един ден някой ще каже: не искаме повече тази програма; той е твърде стар; не ни трябва мъж, трябва ни жена... или каквото и да е там, искаме нещо различно. Това със сигурност ще се случи и с мен и аз ще съм аут и нищо няма да мога да направя. Вече казахме, че това нещо, камерата ще ви хване, ако лъжете. Не можете да се преструвате. Не можете да бъдете някой друг, освен самия себе си. Предполагам, че съм точно толкова егоцентричен, колкото изглеждам. Това е бизнес, който изисква определена степен на егоцентричност, за да стоиш там и да говориш на хората. Естествено е, че е така. Същото е и с политиката. Дори да допуснеш, че наистина можеш да ръководиш начина, по който те възприемат, можеш да се погрижиш единствено за прическата си, за начина, по който сядаш. Това са тривиални съображения, но в края на краищата си точно такъв, какъвто те виждат, и хората или те харесват, или не те харесват. Ако те харесват - добре, ако не те харесват, не си добре. Във всеки случай един ден това ще свърши със сълзи.
- Как се предпазвате от вниманието на околните и по-специално от политиците, които се опитват да ви ухажват?
- Те не ме ухажват.
- Наистина ли?
- Не, не.
- Не ви ли канят да обядвате с тях?
- О, не, не разбирате как стават тези работи. Журналистът е този, който кани политиците на обяд. И аз понякога съм вземал някой политик да обядваме, но не се сближавам много с тях. Журналистът кани политика на обяд, за да научи нещо. Всъщност не си общувам много-много с политици, но мисля, че никой от тях не е толкова глупав, че да се опита да ме корумпира, пък и честно да си кажа, не съм сигурен, че някой би посмял да го направи, защото им е ясно кой съм и откъде идвам. Имам репутацията на човек, който създава проблеми. Мисля, че това е една от забавните страни на журналистиката, както и едно от оправданията за нейното съществуване. Не вярвам, че може да се намери някой, който да ми каже: слушай, не ме питай за това или онова. Дори не мога да си представя толкова конфузна ситуация, при която някой ми прави предложение, което аз ще бъда принуден да отхвърля. Не мога да разбера с какви намерения някой би направил това.
- В такъв случай къде е според вас границата между адаптивността и конформизма?
- Мисля, че трябва да бъдеш адаптивен, в смисъл че трябва да можеш да разпознаваш промените. Например, когато има големи промени в правителството, климатът се променя, но работата ти не се променя, отговорностите ти не се променят. Лоялността ти е към гражданите, не към което и да било правителство. Не бива да показваш каквото и да било различно отношение, обслужващо правителството. Работата ти е същата - да разкриваш неща. Може да бъде трудно, да създава проблеми, такива работи - не мислите ли?
- Да. Да, трудно е.
- Разбирам, че е трудно и може да бъде дори по-трудно при определени обстоятелства, но амбицията винаги трябва да бъде същата.
- Много ли сте амбициозен в този смисъл?
- Вие използвате този термин в твърде егоцентричен план. Аз съм амбициозен да разкривам неща и да намирам, че в това наистина има тръпка. Лично за себе си не зная колко дълго ще издържа. Това ме забавлява. Предизвикателствата се възнаграждават. Просто искам да продължавам да го върша колкото може по-дълго време. Май ви отговорих лошо, а?

Интервюто е взето (със съкращения) от предаването "Гласове", излъчено на 18. IХ. 2000 г. (водещ Явор Дачков) по Канал 1 на БНТ.