АРТ, бр.5, стр.34, година VII 2000г.

 

АНА БЛАНДИАНА
е безспорно най-популярната румънска поетеса днес. Авторка е на редица сборници с поезия, проза и есеистика, сред които най-известни са: "Ахилесовата пета", "Третата тайна", "Годишните времена", "Проекти от миналото". Носителка е на редица национални и международни награди, между които е "Хердер", превеждана е на много езици.

ДА ВОДИШ ДИАЛОГ

Кажете ми, от Сътворението насам има ли нещо по-трудно на този свят от диалога? Има ли нещо, което да изисква повече жертви, повече компромиси? Кое според вас е по-лесно: да построиш египетска пирамида, или да замълчиш, да изслушаш другия, като прекъснеш за малко своя диалог - защото ние всички постоянно "монологизираме"? Можеш ли да допуснеш, че събеседникът ти е на друго мнение, дори противоположно на твоето... Историята, както знаем, е пълна с герои и великомъченици, но съвсем малко в нея са людете, пренебрегнали своята правота, поставили истината на другия над собствената си истина. Това са философи или пък светци...
Демокрацията (или още властта на народа!) се осъществява толкова трудно, не защото е трудно народът да завземе властта (това при всички случаи става чрез революция!), а защото тази власт може да се съхрани само след като бъде точно определено понятието "народ". А то може да се определи само чрез диалог. Ето защо в историята на човечеството революциите са много повече, отколкото са демократичните общества. И колкото и да е парадоксално: нито една революция досега не е била непосредствено последвана от истински демократичен строй. Всеки път е било необходимо доста време - десетилетия и дори векове, за да се приучи даденото общество към диалог, към уважение на противоположните мнения, да се откаже от нетърпимостта.
Нима е толкова трудно за хора като нас, преминали през толкова физически и духовни страдания, да се откажем от демона на нетърпението? Да кажем: "Изслушай ближния си, както би изслушал себе си"!?
В крайна сметка демокрацията не е нищо друго освен диалог - действие, при което мнозинството слуша внимателно, любезно и с уважение (а уважението ражда и самоуважение!) критичното мнение на малцинството. Това е демокрацията.

НАШЕТО ДНЕС

В продължение на години все си мислех какво ще бъде това "наше днес" и никога не можех точно да си го представя, макар да имах понятие какво ще бъде то в най-общи линии. Моят образ за него не беше от най-илюзорните. Не, не го виждах в розово, беше по-скоро в сиво, като в дъждовен есенен ден. Естествено бе да го видя така. Няколко унили десетилетия покриха дъното на реката с толкова наноси и тиня, че водата є трудно се раздвижваше. Да, аз знаех отдавна, че "нашето днес" ще бъде доста мътно, но не предполагах, че ще е тъй гнетящо и унило. Не можех да предвидя, че между концентрирания мрак на най-сетне отишлите си четири десетилетия и сивата двусмисленост на днешния ден ослепителните минути на Коледа - тъй невероятни и кратки, ще ни дадат надеждата за чудо и празничност.
Признавам, имах наивността да си въобразя, че кръвта може да пречиства, да филтрира всички нечистотии. Да, беше ми страшно да видя как те изплуват над пролятата кръв.
И все пак "нашето днес" - онова същото, за което си мислех в продължение на години, в действителност не е по-лошо, отколкото беше в моето бледо въображение. Просто ни е трудно да го приемем, защото се оказа по-скъпо от цената, която предполагахме, че ще заплатим. И така: не ни остава нищо друго освен да го извисим и пречистим, докато цената, поискана за неговата съдба, най-сетне се приеме.
Не, не бива да проявяваме милост към нашето минало. Трябва да бъдем безпощадни към неправдите, към неистините, към полуистините, да бъдем, ако е нужно, дори жестоки към самите себе си. Да умеем да си казваме всичко, без уговорки: да отделяме доброто от злото. И ако свещите, запалени по площадите и булевардите на Букурещ, ако пожарът в Университетската библиотека не могат - със своята светлина - да озарят отровения въздух около нас, за да се видим - значи самите ние трябва да се запалим. Може би тогава факлите на нашите тела ще ни помогнат да преодолеем мрака. Ще бъде толкова светло. Сънувам тази гледка от десетилетия. Наистина, никак няма да е лесно. Все пак, всичко зависи от нас...

Превод от румънски и бележка:
Огнян Стамболиев

СТАДА

Присънват ми се стада,
които никога не съм виждала.
Присънват ми се, че слизат от планината
и минават край мен,
без да ме забележат.
И аз се събуждам
за живота,
за който моите прадеди
са благословили раждането ми.
А овцете вървят ли, вървят,
и не ме познават.
И какво ли да сторя,
що да им кажа?
Оставам сама в планината.
Изчезва звънът на хлопатарите.
Не разбирам защо не мога
да понеса най-естественото поражение -
да се спусна
с овцете в равнината.


БОГОВЕ

Боговете са заспали.
Не мислят за нищо.
А утре ще се съберат.
Препълнени от страсти,
ще решат съдбата на простосмъртните
за другия ден.
Ще ме накажат да пиша стихове
или да се влюбя.
Накрая ще се оттеглят в своите непристъпни дворци
и ще се смеят иронично.