|
ПАМЕТ, бр.5,
стр.31, година VII 2000г.
|
ЕТИЧЕСКИТЕ УРОЦИ НА ЛОРД ПАРАДОКС
 |
"Хората
сега |
Ерика Лазарова
Той беше един Дон Кихот с бяло цвете на бутониерата. Парадоксите на мисълта му и острият, но привидно небрежен поглед на присмехулен ирландец - бунтар и диктатор на модата, на вълшебника-приказник и на остроумния комедиограф, съвсем не са безопасни. И ако "доброто общество" от вчера и днес ги намира забавни, но не и дълбоки, виновни са само интелектуалната инфантилност на аудиторията и нежеланието є да се замисли над стаената в тях критическа мъдрост и човеколюбие. Самодоволните и едноизмерни читатели никога няма да усетят силата на Уайлдовското неодобрение и неприемане на техния ограничен свят. Защото и ръката, и словото на писателя-естет са облечени в кадифена ръкавица. Като диктатор на добрия вкус в живота и в изкуството той си беше извоювал правото на големи и малки ексцентричности и волнодумия. Този Петроний на новия свят можеше да си позволи да бъде язвителен, понеже на света винаги има твърде много Нероновци, заети да слушат единствено гласа на собствената си суета. Не са малко и недалновидните критици, които биват подвеждани от лекия светски тон на О. Уайлд и затова не забелязват колко актуални и дълбоки са неговите афоризми. И не прозират, че гениалният ироник отрича всичко - любов, вярност, искреност, в името на любовта, верността и искреността. Понеже навсякъде в творчеството си е идеалист, надянал маската на циника. Виртуозът на словесните импровизации често избира иносказателния тон, убеден, че "Животът е твърде важен, за да разсъждаваме за него сериозно". Думите на лорд Дарлингтън от "Ветрилото на лейди Уиндърмиър" са негова собствена изповед: "Днес в нашето общество има толкова суетни хора, които се преструват на добри, че да се преструваш на лош, струва ми се, е проява на благ и сериозен характер. Има и нещо друго. Ако се преструваш на добър - светът те приема много сериозно. Ако се правиш на лош - не... Кои са всъщност тези, които светът приема сериозно? Всички най-скучни хора, за които се сетиш, от епископите до разните бърборковци." Неподкупен съдия на своето време, разкрива фалша, лъжливите добродетели и същинската безнравственост на съвременното му общество и произнася присъда над викторианските ценности, привидно утвърждавайки. Пуританска Англия се отказа от Оскар Уайлд. В действителност тя никога не му прости неговата откровеност. И способността му да се издигне чрез иронията над своите съдници и над самия себе си. Той бе прозрял: "Трябва да бъдеш посредствен, за да си популярен." Беше писал още: "Да, публиката е винаги възхитителна и толерантна, прощава всичко, освен гения." И точно така постъпи английската общественост с големия творец. Но Англия на Шекспир, на Суифт и Дикенс никога не се е отказвала от своя син. Защото без Оскар Уайлд цялата световна литература би била по-бедна и по-провинциална. Тя би загубила един галантен и гневен сатирик, тънък психолог и изящен стилист, превърнал присмехулната сила на иронията в универсална критика на действителността. Враговете му никога няма да му простят фрази като "Тартюф е емигрирал в Англия и е отворил магазин". Или язвителните забележки по адрес на лондонския елит: "Намирам, че много се е обновил. Сега се състои изцяло от красиви глупци и остроумни психопати. Тъкмо както подобава на едно общество." Той дава верни, дори прекалено верни оценки на света, който го заобикаля и в който нихилизмът се превръща във водеща тенденция на времето, изкуството - в болест, любовта - в илюзия, религията - в моден заместител на вярата, както той нееднократно подчертава в своите произведения. Чрез една точно измерена поанта, с един-единствен словесен обрат, когато дребното, незначителното отрича голямото и истинското. Уж случайно Уайлд може да направи характеристика на цял стил на живот например в "Портретът на Дориан Грей", говорейки за лукса, станал необходимост, понеже "в наше време най-ненужните неща са най-необходими". Оскар Уайлд нарича цивилизацията "любов към красотата" и изповядва една естетическа религия: "За мен красотата е чудо на чудесата. Само ограничените хора не съдят по външността. Истинската тайна на света е заключена във видимото, не в невидимото." В утвърждаването му на телесната красота се съдържа още едно предизвикателство към викторианския морал. Но той разглежда прекрасното и като естествено заложено в човека начало, което подлежи на грижливо възпитаване и облагородяване. Дори елегантността може да се превърне в триумф на вътрешното чувство за красота и мяра, включвайки в себе си презрението към несъвършенството и копнежа към всеобща хармония. Понеже външността е нещо повече от красива фасада и модно облекло и винаги носи следите на вътрешното, на духовния живот. Другото лице на Уайлдовото обожание към красотата е свързано с преклонението му пред силата на изкуството като одухотворен протест и рицарски стремеж да бъде въведен ред в природата. Като теоретик, той често говори за приоритета на изкуството над реалността и превръща естетизма в морална философия. Принципите на своя естетически утопизъм, разбиран като потребност от тотално естетизиране на действителността, разкрива в сказките си из САЩ: "Естетизмът е търсене знаците на красотата. Това е науката, с която хората откриват взаимосвързаността на изкуствата... По-точно казано, това е търсене тайната на живота... Стремежът към красотата е една по-възвишена форма на стремеж към живот." За него красотата е преди всичко единство на духовно и физическо. В търсене на това съвършенство не се уморява да проповядва, че светът може да бъде хуманизиран чрез един нов индивидуализъм, утвърждаващ творчеството, радостта от живота и толерантността. Като отрича аскетичния идеал и дидактичните усилия на епохата си, приравняваща грях и хедонизъм, Императорът на модата постулира удоволствието като основа на духовното здраве. Вярва, че истинският човек "се стреми да живее интензивно, пълноценно, завършено. Когато може да живее, без да упражнява ограничения върху другите или без сам да ги понася и всяка негова дейност му е приятна, той ще бъде по-разумен, по-здрав, по-културен и ще осъществява себе си. Доволството е проверка на природата, нейният знак на одобрение. Когато човек е щастлив, той е в хармония със себе си и с обкръжаващата го среда." "Блестящият Оскар" като светски мъж и като естет разрушава представата за английския джентълмен като отегчителен сноб или скучен морализатор, чиято натруфена парадност на облеклото е в контраст с интелектуалната скованост на духа. Той се превръща в "арбитър елеганциарум" не само за да покаже, че "дрехите на ХIХ в. са отвратителни..., мрачни и потискащи", но и за да накара съвременниците си да проумеят силата на красотата и ролята на модата като прелъстителка и обновителка на ежедневието. Неговият живот е неговата философия. Доказа, че самоизявата е достойна задача на образования човек, за когото културата е изтънченост на възгледите, сетивата и маниерите. Свързвайки съвършенството с преклонението пред прекрасната мисъл и форма, големият писател разглежда живота като първото и най-великото от изкуствата. Той издига дендизма до степен на завършен артистизъм. Става законодател на висшата мода. От Уелингтънския и Бъкингамския херцог до младите контета и светския елит в аристократичните клубове представителите на т. нар. добро общество се стараят да попият елегантните му хрумвания и блестящи фантазии. Те буквално копират модните му приумици от избора на цвете за бутониерата до възела на вратовръзката. Още като студент в Оксфорд става известен като реформатор на добрия вкус. Начеващият поет преоткрива за новото време естетическата стойност на синьо-белия китайски порцелан и утвърждава в теорията усилията на Ръскин, Морис и Пейтър за превръщането на цивилизования свят в произведение на изкуството. Оскар Уайлд се обявява особено остро срещу безвкусицата в интериора. Осмивайки английския дом, наричайки го "къща за светци", той открива значението на красивите предмети не само за самочувствието на притежателите, но и за възпитанието на естетическа придирчивост и вкус. Воюва с Голямото изложение на международната простащина, внушавайки, че радостта от живота е свързана с изкуството да цениш и се възхищаваш на красотата във всичките є проявления. Има индивидуалности, призвани да променят стила на мислене на своето време. Уайлд е от тях. Това е шансът му на естет. И трагедията на новатор, мразен от снобите, парвенютата, пуританите и филистерите. Съюзени, те са могъща сила, опълчени срещу красотата, свободата на духа и таланта. За тяхната ограниченост е порочно всичко, което дръзва да не се впише в стандартните норми на мислене и начин на живот. Шумно славеният писател за тях е Крал на нощта и Крал на порока. Склонността му към лукс е израз на упадъчност, а отношенията му с лорд Алфред Дъглас (Бози) биват използвани за ловко раздухвани клюки, старателно планирани, за да очернят името му. Довчерашният кумир на лондонския бомонд ще усети цялата арогантност на тълпата и подмолността на клеветата и интригата, дори когато са украсени с титли. Връзката си с красивия, но безразсъден и лекомислен третостепенен поет самият Уайлд оценява с очите на Платон като съюз не просто сетивен, но и на душите. Съдниците ще тръгнат от презумпцията за вина. Самият Уайлд няма да отрече основния пункт на пледоариите срещу него: искал е да промени света, предизвиквайки официалните норми за красиво и нравствено. Понеже е убеден, че любовта не се нуждае от предразсъдъци, а истината - от догми. Ако живееш красиво, не можеш да бъдеш грешен, е най-силният му аргумент. И най-могъщото оръжие на противниците му. На 15 май 1895 г. британското правосъдие осъжда Оскар Уайлд на 3 години строг тъмничен затвор за неприлично поведение (а само броени десетилетия след това Англия бе един от пионерите в легализиране на хомосексуализма, доказвайки как се променят представите за морално в съвременната епоха на култ към еманципацията на личността!). Но и в безкрайния сезон на тъгата в Редингската тъмница големият творец си остава духовен аристократ, чиято душевна мощ, красота и достойнство не могат да бъдат сломени. Дори в затворнически дрехи и с изранени от тежкия труд ръце той е по-свободен и силен от враговете си. И се издига над тях и присъдата, очиствайки душата си чрез чудото на Любовта и Прошката. Суровият опит му помага да разбере, че много прекрасни хора като рибарите, овчарите, селяните не знаят нищо за изкуството, но именно те са солта на земята. От тях получава уроци по човечност и започва да разбира и уважава истински чуждите страдания, прекланяйки се пред тях като едно от многото съвременни проявления на Христовото мъченичество. За пречистващата роля на страданието Оскар Уайлд пише нееднократно в "De Profundis". Обсипан с успехи, признат, ласкан, той бе постигнал твърде млад върховете на светския успех и е имал всички предпоставки да бъде щастлив, "ако удоволствието може да се сметне за щастие". Отхвърлен от обществото, подобно на дълбоко уважавания от него Достоевски, достига в затвора до темата за ада на страданието и заживява с болките на другите. Известно е, че се обръща към свои приятели, за да платят глобата за деца, които са задържани в затвора за бракониерство. А след като изтърпява присъдата си, пише изобличителни публицистични материали за ужасните условия в английските затвори и допринася съществено за реформирането им. Но самият той рядко се е оплаквал от отношението към себе си, а и когато го е правил, то е на принципна основа, защитавайки достойнството на осъдения. "De Profundis" ни го представя като безпощаден към своите грешки човек, имащ доблестта да изповяда: "Аз се обкръжавах с дребни натури и ниски същества. Станах прахосник на собствения си гений и намирах страшно удоволствие в подпалването на някаква вечна младост." Само мъжествена натура може да гледа така правдата в очите и да говори за миналото си: "Аз съм длъжен да призная пред самия себе си: Никакви обстоятелства, макар и сто хиляди пъти увеличени, не биха могли да повалят на земята такъв човек като мен. Аз сам себе си провалих." Но както той изрично изтъква, именно затворът го е научил на смирение и нравствена издръжливост, а изтърпените страдания са променили душата му. Защото човек може да играе в радостта, но в мъката той показва истинския си лик. Страданието е "велика тайна", понеже разкрива същността на човека. "Щастието, блаженството, успехът, ако искате, имат груба външност и са направени от неблагороден метал: страданието е най-важното от всичко създадено." Още в "Жена без значение" той беше казал, че "раните дават живот на сърцето", стига човек да не е загрубял достатъчно, победен от меркантилизъм и дребни амбиции. Опознал страданието, Оскар Уайлд се връща към истинската мисия на своя живот - да бъде не лекомислен светски лъв и владетел в света на лесните успехи, заобиколен от тълпа почитатели, а да бъде Щастливият принц, раздаващ утехата на любовта и красотата на всички, нуждаещи се от словото му, едновременно брилянтно елегантно и разтърсващо дълбоко. Приказката от безгрижните дни на славата му се превръща в метафора на неговия живот. За да не го превърнат уловките на материалния блясък, тщеславието и илюзията за всепозволеност в любимец на съдбата като Чаровния принц от "Портретът на Дориан Грей" - с красива външност, впечатляваща интелигентност... и пълна бездуховност. Затова има моралното право да заяви: "Да обещаеш, че ще станеш по-добър човек е ненаучно бръщолевене, но да си станал по-дълбок човек е привилегия на онези, които са страдали. Мисля, че аз вече съм един от тях."
