На живо

СИЛАТА Е В ТОВА ДА МОЖЕШ ДА ОТКАЗВАШ

Интервю на Виолета ЦВЕТКОВА със Севда ШИШМАНОВА

Снимка Темелко Темелков

СЕВДА ШЕШМАНОВА е родена през 1962 година в Разград. Завършва българска филология в СУ "Св.Климент Охридски", после работи като репортер в Българското национално радио - в младежка редакция и в програма "Хоризонт". От 1992 г. е журналист в Българската национална телевизия.

- Табу ли е личният живот на журналиста?

- Да, табу е. Естествено, право на всеки е да дава изявления и интервюта. Професията ти също е един вид табу. Защото, ако ти ще се наложиш, то трябва да стане с това, което правиш. То ще е достатъчно силно, ще има достатъчно дълъг процес, в който хората ще приемат, че ти умееше това, че можеш. Някак нечестно е спрямо тях да обясняваш какво точно си.Защото телевизията е безпощадна в това отоншение - на екрана всичко личи. За мен е много нормално да го прави актьор, музикант, писател. Това е друго.При тях в многото образи не винаги си сигурен, че откриваш чертите на човека, който ги създава. Но журналистът и журналистиката е нещо ясно. И затова според мен човекът от тази професия трябва да е по-прибран, по-взискателен към начина, по който се налага. Защото професията му дава най-директния начин да изрази това, което е.

През тези седем-осем години в телевизията, която те прави публична личност, аз предпочетох това. Дано да съм успяла. Разбира се, и аз съм се изкушвала да давам интервюта, но само когато е трябвало. Много бяха след репортажа ми за бившия министър на вътрешните работи Любомир Начев - от мен трябваше да дойде информацията как е станало, друг не можеше да я даде. А и поради голямата кампания, която подеха тогава управляващите, че този репортаж бил манипулативен, аз трябваше да се защитя. Беше ми много лесно, защото направеното от мен беше безспорно професионално и защитата ми беше самият репортаж.

- А сега, след филма за последиците от земетресението в Турция, не ви ли преследваха журналисти?

- Този път наистина ми беше по-трудно да отказвам интервюта. Звъняха ми много колеги и аз им казвах, че няма да говоря за пътуването предварително, а след като се върнах, разбрах, че и следварително няма да го направя. Защото когато се прави нещо от този тип, то няма нужда от каквато и да било репрезентация. То трябва да е видно и ясно. Оттам нататък няма нужда да обясняваш какви са ти били намеренията. Няма случай да съм рекламирала свой филм по телевизията. Изглежда ми много странно - как да рекламирам, какво да кажа: "Гледайте това как еди-къде си има геноцид или как някъде хората са унищожени от едно земетресение, гледайте как хората страдат...", това ли е рекламата? Все още се опитвам да намеря деликатната формула за това. Често мои близки и колеги ми казват, че да замълча и да не обясня навярно ми е по-лесно. Не, не ми е по-лесно, но друг начин не съм намерила засега.

- Вие безспорно сте сред най-добрите журналисти в БНТ. На какво според вас се дължи успеха ви?

- Най-важното при мен е, че имах много трудна кариера. Още като студентка през 1985-86 г. Сашо Авджиев ме заведе да стажувам в младежката редакция на БНР. Минала съм през абсолютно всички нива - от това да вдигам телефоните в редакцията и да нямам право на материал; да имам право само на текстова информация; да имам право на запис, но без мой глас, после и с мой глас; на директно включване със събеседник без мой глас, после с мой глас; на това да участвам в предаване, да правя предаване, да водя, да имам право на коментар. По-късно и в телевизията минах през абсолютно всички нива.

Кариерата ми беше много трудна, защото бях случаен човек за радиото. До 91 г. никой не ме назначаваше, въпреки че съм правила всичко - просто нямаше кой да се обади за мен. (Първата ми щатна работа е в БНТ - Асен Агов и Статул Карабашев ме поканиха и ме назначиха.) Имало е случаи, когато съм спала на кушетката в БНР, защото поемах всякакви ангажименти, за да се докажа. А и така се издържах. Едва сега си давам сметка, че бях станала добър репортер и хората обичаха да робатят с мен...

Питате ме обаче на какво се длъжи успехът на един журналист. Да имаш собствени изисквания, да получиш възможността да избираш темите и хората, с които да работиш - това е най-важното. Тази работа ми го позволи. Постигнах го в радиото, а после това беше и голямата ми битка в телевизията. Затова пожелавам на всеки, минал през сложна институция, каквато е държавната телевизия в България, да запази нещото, което аз успях - професионалното си достойнство и професионализма си.

- Какво ви костваше това?

- Много ми е коствало. Водила съм най-трудните ресори, защото Министерският съвет и Президентството това е властта. И независимо кой е на власт, тя е чувствителна към това, какво правиш, и ти винаги си между чука и наковалнята. Аз съм човек, който всеки ден, включително и сега, има своите проблеми - тези хора намират начин да ти дадат да разбереш какви са им изискванията и те наблюдават. Е, не е като по време на кабинетите на Любен Беров и на Жан Виденов, когато директно се взимаха касети и се казваше това няма да се пуска. Тогава те чакаше човек, който ти казва: това - да, това - не. При такива обстоятелства какво ти остава на теб, освен да опитваш да си прокарваш своите неща. И като видят, че не могат да се справят с теб, както беше случаят с Райдовски - той ме махна от ресора на Министерския съвет. Остана ми Президентството, беше по времето на Желю Желев, единствената опозиционна институция тогава. Но те и за това намираха форма на цензура. Казваха: "Президентът в 30 секунди." И ти се опитваш да водиш своята лична битка.

- Не ви ли се е искало да си тръгнете?

- Никога не сте се съблазнявала от мисълта да бъдете водещ на предаване, защо?

- Много пъти са ми го предлагали и това е най-сериозната битка, която съм водила със себе си. Всъщност, не ми е било трудно, защото съм била наясно, че ставам за това, и второ, че това е професия. Уважавам работата на водещия, което също е професия. Предлагали са ми да водя "По света и у нас", "Отзвук" и "Екип 4". Но аз искам, ако някога седна на стола на водещия - всичко, което се прави в това предаване, да зависи 100-процентово от мен. Аз съм перфекционист в това отношение, имам много големи изисквания към себе си и хората, които работят с мен, го знаят. След като направя едно интервю, аз ще го прослушам цялото, за да избера моите 1.30 секунди. Нищо, че ги знам предварително - аз съм длъжна да го направя. Така работя от момента, в който съм отишла в радиото, до ден днешен. За последния си филм за Турция например свалих интервюта на 70 ръкописни страници със ситен шрифт...

Другото, което ме е спирало да се съглася да бъда водеща, е убеждението ми, че силата на журналистиката е в репортерството, в документалното.

- На кого се доверявате в трудни моменти?

- Човекът, на когото много се доверявам и който е най-големият ми консултант, е баща ми. Години наред той се е занимавал с теория на политиката, много добър познавач е на Турция, на Изтока. Дължа му страшно много. През всичките тези години в радиото и телевизията, колкото пъти съм си събирала багажа да си тръгвам, той винаги ми е казвал, че това е най-лесното, което мога да направя. И че оттам нататък да не се заблуждавам за нищо. И в двата ми най-тежки момента той ми четеше нещо, което много обичам, от "Бог да ви поживи, мистър Розуотър" на Кърт Вонегът: "Боже господи, дай ми сили да приема това, което не зависи от мен, дай ми ум да променя това, което зависи от мен, и дай ми мъдрост да разгранича едното от другото." Слава богу, последният път, когато ми го прочете, беше достатъчно отдавна. Той е много силен, мъдър човек, а аз съм повече емоционална. Той ме приземява. В последните години и брат ми се намеси - това са силните хора, на които съм се опирала в живота си. На брат ми - за да издържа дребните на пръв поглед неща в ежедневието, а баща ми е моят личен цензор, както се шегувам често. За останалото съм разчитала и съм се доверявала само на себе си.

- Трябва ли журналистът да бъде единак?

- Никога не съм си го мислила, но това е много хубаво сравнение. По принцип човек трябва да бъде по някакъв начин единак за нещата, в които влагаш всичко, което си - професията е едно от тях. А когато става дума за семейството, той трябва да бъде част от него, да е отворен като на длан.

В нашата професия трябва да бъдеш единак. Може би това не е най-точната дума при мен, защото без операторите си и още куп хора не мога. Но журналистът трябва да може да налага своето виждане. А може да го налага, когато от началото докрай контролира нещата. Но има друго - по-голямата ти сила е това да можеш да се откажеш. Ето, изкушение е да те поканят да водиш "По света и у нас", но ти да можеш да се откажеш от него. В личния живот силата е да можеш да се откажеш от един човек или от нещо в името на друго, което е по-важно.

Да, някой може да ти каже, че се отказваш, защото те е страх. Но за мен залогът е много голям, много последователно и честно съм работила. И тъй като телевизията е най-публичната медия, а журналистиката е най-публичната професия, ти трябва да си честен пред хора, за които работиш - зрителите. Не мога да си позволя да се проваля.

- Влияят ли ви по някакъв начин драматичните събития, които отразявате?

- Емоционален и общителен човек съм и събитията много ми влияят. Аз съм от хората, които много плачат. Но някак си с годините на все по-малко неща позволявам да ми влияят.

- На какво се дължи?

- Не знам. Ето, това, което преживях в Турция, е едно от нещата, които ме разтърсиха. Това според мен е влиянието - нещото, което си позволяваш да изживееш. То може и да бъде лично, не свързано с професията. Това лято загубих най-добрата си приятелка от дете. По какво усещам дали нещо ми влияе? По това дали взимам дадено решение. Когато не можеш да заместиш нещо следва промяна.

Аз не бях от хората, които всяка сутрин ходят и палят свещ. Но сега, ако не съм запалила свещ, се сещам, че трябва да купя цвете и да го сложа във вазата, която Поли ми е подарила. Ако не е това, минавам и купувам вестника, който тя четеше, или пък звъннвам на сестра й, или сядам да видя снимките с нея. Т. е. повлиява ти нещо, когато много те е засегнало.Когато усещаш, че е било или се превръща в част от тебе. И то не е само поради загуба. Същото е и когато получаваш, когато нещо влиза трайно в живота ти и засяга твойта стойностна система. Например откакто се роди моят племенник, аз се промених много. Той е голямата ми слабост и ако някой иска да ме "изработи" за нещо, с него е абосолютно сигурно, че ще успее...

Но вие като че ли имахте предвид земетресението в Турция. Това, което преживях последния път там, с нищо не мога да го сравня. Дори се опитвам да не мисля. Като се върнах бях, си изключила телефона и не исках да говоря с никого. Има неща, които човек иска да запази само за себе си. Това, което видях там, много ме засегна и не искам да говоря.

- Филмът ви беше нещо съвсем различно от правеното досега. Мсилите ли да продължите в тази посока?

- Да, все повече си задавам този въпрос - дали да продължа с новините, или да пробвам други неща, които може би си заслужават повече. Не мога да го реша. Да, новините са голяма тръпка. Но след този филм аз за пръв път си казах, че може би през цялото време съм искала точно това да правя. И сега се сещам за думите на проф. Азарян (преди време кандидатствах режисура): "Сигурен съм, че един ден ти сама, по друг път, ще стигнеш до тези неща. Ти си просто такъв човек." Той нямаше предвид само театъра.

Засега си слагам спирачки да не мисля, защото трябва да взема сериозно решение.

- Казвала сте, че бихте работила при Берлускони?

- Не, мечтата ми е да работя там, където има пазар на телевизия, това имах тогава предвид. Защото тук конкуренцията, доколкото я има, е в черупка. Има журналисти като Бойко Василев и Елена Йончева, които са ти предизвикателство в хубавия смисъл. Те правят неща, за които ти си казваш: "Исках аз да го направя." И ако има пазар на труда ни, тогава той ще бъде още по-силен.

Във всяка държава трудно пускат монопола на електронните медии. Берлускони застави Италия да пусне пазар на телевизиите. Но това го наложиха рекламните интереси, а не информационните. Това е процес свързан повече с икономическия.

- Бихте ли работила в частна телевизия у нас?

- На този етап, за съжаление, те се опитват да дублират БНТ, при това на едно по ниско ниво. А в Италия, като пуснеш "Канале чинкое", виждаш, че той е различен от "РАИ уно". Схемите са различни.

В Трция, когато работих сега, видях силата на медиите, видях какво значи гражданско общество. Там има повече от 20 частни телевизии. И в такъв деликатен момент, когато е много лесно да минеш мярката и е много трудно да създадеш реална представа, без да спекулираш - видях брилянтна работа на колегите. Видях как има две ясни опорни точки на това общество - медиите и военните. В такава екстремна ситуация усещаш къде са стълбовете и къде са корективите. Те излъчваха в ефир буквално всяко лице, за да видят неговите роднини, че този човек е жив, и стигаха до разследванията за строителните босове, които бяха изчезнали от страната. Бяха денонощният свидетел на всичко, което се случва и провокираха обществения и политически дебат - остро и безпощадно. И сега, когато говоря, настръхвам, защото съм стояла и съм си казвала: Искам да работя в такава медийна среда. Усещала съм тази сила на медиите много силно няколко пъти - когато работих на изборите в Русия и Италия. И по време на стажа си в Англия. Има хора в БНТ, които заслужават да получат възможност да работят така.

- А как гледате на твърдението, че журналистите лесно се превръщат в лешояди?

- Това е големият ми въпрос, това е другата ми голяма лична битка в професията. Има неща, които много лесно можеш да експолоатираш, но големият проблем е мярката. Ако я минеш, няма прошка. За себе си мисля, че не съм я минала. За съжаление добрата новина в нашата професия е лошата новина. Ето, съвсем пресен пример беше 70-годишнината на Николай Гяуров и юбилейната изложба на Дечко Узунов - в същия ден застреляха детето на полицая и това бе новина -1 - нямаш избор. Това е безпощадният закон на професията. Мъчителен е, но това е законът. И в света е така. Нюансът на лешоядството обаче е типът хора, които използват тази професия, за да манипулират. Това не мога да приема.