Ритъм
МУЗИКА, СГОТВЕНА НА БАВЕН ОГЪН
Хоакина ЛАБАХО, специално за "Европа 2001"
Тракане на кастанети, потреперваща струна на китара. Лятна нощ, бълбукаща от драматизъм. Някъде там, на юг. Неоновият образ на фламенкото отдавна е получил планетарно одобрение. Но фаменкото е и нещо повече от видимата повърхност. Фламенкото е може би музикалният жанр, подпомогнал най-силно сближаването на различни културни мирогледи; мостът, на който са се срещнали далечни традиции; ястието, което изобилстващите култури са подправяли със своята уникалност и идентичност, за да го превърнат в носител на нови послания.
Много от народните музикални традиции, превъплъщавали през целия XX в. националната идентичност, днес губят символичната си стойност като препратка към местни звукови пейзажи. Развитието на този важен феномен би било немислимо без главната роля на средствата за масова комуникация и звукозаписната индустрия. Музикалните граници, заключвали през миналия век национализма, в днешно време се отварят за нови вкусове и предпочитания към междукултурна екзотика и експериментиране с други музикални стилове. Съюзът между различните звукови похвати дава нови посоки на традиционните жанрове. Все по-силната глобализираща динамика в областта на комуникациите през последните десетилетия позволи усвояването на музики, отдалечени в пространството и носители на разнородни мирогледи.
Фламенкото - закърмено още от самото си начало от срещите на различни култури, днес е изправено на кръстопът. Не стихват споровете между най-върлите защитници на традиционното фламенко и симпатизантите на импулса към сближаването с нови музикални езици.
Произходът на фламенкото е повод за разгорещени спорове: арабски и еврейски елементи, подсолени от азиатски нюанси, допринасят за забъркването на интеркултурната супа, подхранвала музикалните изражения на Иберийския полуостров през средните векове. Дошлите през XVI в. от Фландрия цигани допринасят за налагането и развитието на тези музикални традиции в Южна Испания. Няма съмнение, че преследваните и маргинализирани цигани е трябвало да прибегнат до пословичната дарба на жените да танцуват. Така циганите в опита си да просъществуват предлагали танците по пазарища, семейни и народни фиести. За специфичен репертоар от песни и танци в областта на фламенкото обаче не може да се говори преди края на XIX. Установилите се в Андалусия цигани демонстрирали пред съгражданите си своите дарби, превръщащи се бавно в репертоар, едва когато към тях започват да проявяват интерес таверни, кафенета и клубове, посещавани от висшите класи и любопитните чужденци, най-вече англичани. Привлечени от средиземноморската екзотика, туристите допринасят за повдигане самочувствието на професионалистите, както и за конфигурацията на специфичен жанр.
Започват да се установяват ритмиката и мелодиката, върху които ще се базират песните и танците. В същото време в репертоара на фламенкото навлизат нови ритми, пренесени от емигрантите от Южна Америка и Карибите. През първите десетилетия на XX в., когато жанрът вече се възприема като херметично затворен начин на изразяване, някои от привържениците му - самозвани фламенколози, се превръщат в естетическа цензура, преграждайки пътя на фламенкото към докосвания с други жанрове. По-късно градската песен ще се фламенкизира и така ще представи андалуското фламенко в щатскоамериканското кино. След Гражданската война (1936-1939 г.), завършваща с диктатурата на Франко, Испания ще се озове сред една "автаркия", която още повече ще подпомогне обездвижването на фламенкото. Ще се запази чистотата му, въпреки че режимът ще се опита да фриволизира фламенкото, приближавайки го до традиционната испанска песен. В резултат репертоарът дори ще се превърне в опозиция на Франко. В същото време фламенкото получава бурни аплодисменти в Ню Йорк. Това ще са и годините, когато жанрът ще се обогати с американско влияние.
Присъединяването на Испания към големите международни организации - Европейската организация за икономическо сътрудничество (1958 г.), ООН (1959 г.), Международния валутен фонд и Световната банка (1961 г.), дава началото на период, позволяващ нахлуването на различни културни търсения. Ще се отворят вратите за нови тенденции, почерпани от европейската и отвъдокеанската панорама, цензурирани и ограничавани иначе от режима на диктатора Франко. Първите чуждестранни музикални тенденции, които ще окажат силно влияние върху фламенкото, ще дойдат от страна на джаза. Към края на 50-те години Майлс Дейвис и Джил Евънс вече контактуват с испанската симфонична музика, смесвайки ритми, мелодии и звуци, създадени от френските композитори - импресионисти, и испанските националисти. По-късно, през 60-те, подобна смесица ще се задълбочи още повече, провокирана както от американския континент (Дж. Колтрейн, Чик Къриа), така и от вътрешността на Испания в лицето на китариста Пако да Лусия и саксофониста Педро Итуралде.
През 70-те поп- и рокмузиката също ще установят контакт с фламенкото в лицето на дамския дует "Лас Грекас" и китариста Маноло Санлукар. Хосе Монхе Камарон след осемгодишно сътрудничество с Пако де Лусия предприема свой собствен път към рока през 1979 г., а френската преса го възхвалява като "Циганския Мик Джагър". Личността му и ранната му смърт го превръщат в идол на циганското население и за новото поколение певци, повечето от които успяват чрез репертоара си да продължат по пътя на новите тенденции, утъпкан вече от Камарон.
Пред наплива на свежи влияния не липсват критиките на различни клубове, решени на всяка цена да запазят чистото фламенко. Отговаря им Хосе Луис Ортис Нуево, директор на севилското биенале по фламенко: "В тази област на знанието, както и във всички останали в този живот, има хора, които не само държат да свирят първа цигулка, но се опитват да ликвидират всички останали цигулки. Има много закостенели мозъци, които си мислят, че фламенкото е само история от XIX в. и че трябва единствено да се повтаря направеното тогава. Позицията на тези хора е плод на невежество и страх от бъдещето. Фламенкото не може да остане извън промените на времето, подобно на всяко изкуство."
Ново фламенко и чисто фламенко са два термина, в основите на които има постоянен вътрешен конфликт, често умишлено замислян и подклаждан от звукозаписната индустрия в желанието й да повиши продажбите и на двете форми на израз в жанра. През последното десетилетие фламенкото е силен коз при смесването на култури. Жанрът печели все повече внимание заради антирасистките си послания и се радва на симпатиите на всички, които се интересуват от средиземноморското народно наследство и привлекателността на испанския свят. Детайлно представено в творчеството на Антонио Саура, фламенкото - традиционно или обновено, днес привлича вниманието на петте континента с безотказно доказателство - грандиозни световни турнета, множество страници в Интернет, сътворени по четирите краища на света - Австралия, Япония, Германия, Канада, САЩ.
Интересно е да се отбележи обаче, че докато в Испания приближаването към ритмите на салсата, африканската звучност на Мали, блуса или дори хевиметъла се приема възторжено от най-младите в желанието им да се идентифицират с нови и актуални теми, извън границите на Иберийския полуостров то едва получава гласност. В чужбина обновяването е в доста по-ограничени рамки, а най-добре приети са смесиците с класическата музика, джаза и ориенталската звучност. Голям успех постигат в Европа оркестровите партитури, в които фламенкото е главен герой: такъв е случаят на "Алегро солеа и фантазия", започната през 1984 г. от Енрике Моренте и немския композитор Армин Хасен. Енрике Моренте, признат за един от най-маститите творци в областта на фламенкото, има картбланш от страна на критика и почитатели да експериментира неизследвани комбинации в жанра. Почти като революция бе приет концертът на Моренте с оркестъра на Виенската опера. Поредното му предизвикателство е съвместната му работа с българските гласове от хор "Ангелите" в албума му "Лорка". Полифонията позволява срещата на европейци, в чиято история присъстват елементи от източноправославната литургия. Елементи, които според Федерико Лорка и учителя му, композитора Мануел де Фая са основни фактори, върху които се гради традиционното фламенко в Испания.
През последните десетилетия танцът - разделен на две течения, класически и модерен, не прави дори и най-малък опит за приближаване към други народни култури за разлика от изобилстващите инструментални смесици. Заслужава си да се запитаме: доколко подобни експерименти са плод на маркетинговите напъни на дискографските гиганти и доколко са плод на артистичните търсения на самите творци. Музиката, сготвена от народите на бавния огън на емигрантството, и междукултурните контакти са успявали в миналото да облекат звуците в социални послания. В наши дни обаче публиката и артистите продължават стария спор за новото и старото в търсене на едно ново бъдеще за фламенкото. Един жанр с къса, но интензивна история, който отказва да се предаде пред еклектиката или да се откаже от играта, от творчеството и от универсалния изказ на най-дълбоките човешки чувства.