Ембарго

РЪЧНИЯТ БАГАЖ НА МИНАЛОТО

Ивайло ХАРАЛАМПИЕВ

Мадрид, специално за "Европа 2000"

Новите млади между две хилядолетия

Ембарго - сложната дума с далечен произход влезна не само в речника ни. Тя се промъкна в живота и в душите ни и ги подчини изцяло на мефистофелските си машинации. Ние самите не само че не й се противопоставихме, а взехме да й помагаме. Съюзихме се с ембаргото, докато вече беше прекалено късно.

Ембаргирахме

усещането си за красивото. Запознахме се с него и го изучихме добре. И тогава съвсем по човешки ни се прииска да установим контакт със световните красоти - да ги докоснем, да ги зърнем с очите си, да ги усетим със сензорите си. Но те оставаха само снимка от учебник по география или образ от научнопопулярен филм. За мнозина красивото никога нямаше да прескочи границата на иреална категория, измерение от чужда галактика. Други щяха да се опитат да прекрачат "отсреща" с еднопосочен билет и пълна гаранция за невъзвръщаемост. А повечето трябваше да изчакаме вихрушката на историческите метаморфози да довее нови ветрове над Европа.

Но от красивото ни деляха не само разстояния и идеологически табута. Красотата се беше ширила и по нашите земи, но времето я беше отдалечило с шеметна скорост. Прехласвахме се по изчезнали в миналото хубости. Чешми и храмове, зидове и стрехи, крепостни стени и дворци, от които бяха останали само пясъчни кули от далечни векове; спомени за златни епохи, използвани от пропагандната машина за подклаждане на фалшив патриотизъм. Пред руините на някогашните прелести се заклещихме в панелното недоразумение на дребните жилищни кутийки с отвратителни лица и загниващо-разпадаща се вътрешност. Грозотата се разменяше срещу усилията от поне половин човешки живот. Остъклихме задавения си ропот, заключихме ожесточението си, скрихме немотията си зад железни решетки. И зачакахме сбъдването поне на част от хипнотичната илюзия. Но нищо такова не се случи и ние се почувствахме като деца, разбрали за първи път, че Дядо Мраз така и няма да се яви в полунощ. И тогава обявихме война на красивото, подгонихме го като диверсант и бавно, но уверено взехме да каним в душите си грозното. Не си го признавахме, опитвахме се да го скрием от самите себе си. С мазохистичната убеденост на малки деца си вярвахме, че харесваме повече нашите си опаковки, че продуктите ни са по-екологично чисти и здравословни, че отвъд завесата хората със сигурност са на път да загинат, жертви на капиталистически провокации. Сами разпространявахме подобни небивалици - дали от любов към приключенията, дали за да обосновем глупостта и безпомощността си, дали за да оправдаем афоризма за вечно недостигащата гроздето лисица, която все така продължава да твърди, че е кисело. Или пък, все в стила на фолклорната фауна, да се изявим като криещия главата си в пясъка щраус.

Запасявахме се, за да има. Купувахме зелени плодове в очакване да узреят. Сдобивахме се с предмети не защото ни трябваха, а защото ги имаше и щяха да свършат. Дори и дрехите ни бяха с номер по-големи, за да не би да ни омалеят. Събирахме пликчета и кофички от мляко, старите дрехи превръщахме в парцали, а отпадъците завивахме във вестници с отминали дати. Трупахме с надеждата количеството някога да се превърне в качество. Возихме се на коли, чието сдобиване за българина неизменно беше свързано с планетарните пустини. Африканските безкрайни пясъци и вечните ледове на Коми гарантираха притежанието на съветски автомобил. От рафтовете на магазините гледаха грозните опаковки на социалистическата реалност, от които като мъниста се изсипваха не само кристалчетата захар. През дупките се нижеше и недоволството ни, което трупахме в сандък и което щеше да се превърне в нашия чеиз в чакащата ни любовна авантюра със Запада.

И дори Алеко аплодирахме не защото се беше възхитил на чудесата на Новия свят, а защото беше критикувал недъзите на разлагащата се капиталистическа реалност. Без да подозираме, че скоро ще се окажем герои в саркастичен спектакъл, опитващи се да си наберат с пълни шепи от плодовете на онази, загниващата, реалност.

Ембаргирахме

мечтите си. Увлечени от колективната, утопична, безумна и невъзможна мечта, не ни остана време да преследваме нашите си - лични, запазени за всяко човешко същество, мечти. Още от малки - в преразкази, отговори на литературни въпроси и най-дълбокомислени анализи, осъждахме капиталистическия враг, виновен за съдбата на гаврошовците. Но нали иронията е постоянен наш спътник, пък ни се удаде прекрасната възможност да изиграем съвършено ролята на Гаврош с леко променен сюжет - молейки се този път за достъп ако не до луксозния ресторант, то поне до обикновената закусвалня на западното благополучие. Съвсем достойно за качествена трагикомедия. Заиздигахме в култ онези, които довчера презирахме и заклеймявахме. Утопичната мистификация се оказа по мефистофелски майсторска в изграждането на соцлегендата. Неспособна да предостави дори и малка част от грандоманските си обещания за най-безоблачни хоризонти, тя обсеби душите на талантите, изопачи словата им и ни накара да вярваме, че благоденствието на Запада е само пустинен оазис, който ще изчезне като мираж.

Ембаргирахме

парите си, раздавайки ги на "братски" народи, често оказващи се отличници по световен тероризъм и организирана престъпност. Афористично звучи наистина, но България - едва забележима на световния атлас, поради някакъв исторически фатализъм неизменно се оказва главна жертва на всевъзможни дрязги и военни конфликти. Босна, Ирак, Косово, Ангола, Мозамбик - независимо от това къде избухваше война, едно беше сигурно - България щеше да губи от наложеното ембарго, без обаче да е в състояние да убеди когото и да било в правотата на исканията си за справедливост.

Ембаргирахме

ориентирите си. Но за тях винаги се намираше заместител - шарена дрънкулка, детска залъгалка, помагало за приспиване на и без това забранени в миналото мечти. Или вероятно подозирахме със закодираните у хомо сапиенса сензори на просъществуванието, че нещо не е наред с пътепоказателите ни, но, веднъж оплели се в клопката на заблудите, предпочетохме да си останем с тази иначе доста удобна утопия - прекрасно прикритие за некадърността и собствената (не)осъзната незначителност. Но тя изчезна като всеки прекалено прекрасен сън, за да е истина. И когато действието на упоителния наркотик на фалшивото благополучие изтече, се събудихме с махмурлука на убеждението, че нещо сме пропуснали фатално. И ни се прииска веднага да догоним онези, които по-рано се бяха усетили, че човешкият живот е прекалено кратък, за да чакат обещавани от фалшиви пророци и неграмотни диктатори най-бляскави бъднини и най-развити общества.

Ембаргирахме

и паметта си, спомена за вчера. Облякохме миналото във фантасмагорична носталгия, напудрихме усмивките от старите ленти и замечтахме отново за глътка от онзи хипнотизиращ еликсир така, както пристрастените към никотина се нуждаят от спасителна доза от отровата, а свикналият на градската мръсотия се замайва от чистия въздух. Призовахме на помощ изпразнени от съдържание божества, които доскоро отричахме дори като герои от исторически епопеи. Закланяхме се на забравени икони, които не можеха да разберат как толкова бързо загърбихме суеверията на комунистическото безбожие.

Ембаргирахме

историята си. Според временни моди й прикачвахме и отлюспвахме измамни джунджурии толкова много пъти, че тя заприлича на кинозвезда на достопочтена възраст, която козметичните операции са превърнали в жива мумия, в никому непотребна антика.

Ембаргирахме

някогашното си балканско бунтарство. В душите ни се вкопчи страхът и стана част от тях. Страх от милиционера, от чиновника, от униформения. Сега страхът от институциите се трансформира в страх от борците и антилогическото насилие, от безмозъчните създания, започнали да се разпореждат с хорските съдбини така, както го правеха преди също толкова безмозъчни елементи.

Ембаргирахме

чувството си за възмездие. Други - а може би бяха същите, диктатори, поискаха пак да ни ограбят, да ни изстискат до капка и ние пак им го позволихме. Умилихме се от сенилността на "вечния диктатор на България" (така ще го запечатат за историята западните медии) и с простодушието на наивни жертви го превърнахме в комерсиален идол, в телевизионна звезда с холивудски привкус. И за кой ли път си изпросихме присъдата, че всеки народ заслужава съдбата си.

Ембаргирахме

елементарните си жизнени механизми. В края на XX в., преди началото на новото хилядолетие България изгасваше по план в различни времеви съотношения. България пресъхваше през лятото и изстиваше през зимата. И докато комунистическа България се беше упътила към светло бъдеще, децата й се ориентираха към крановете. Пренаредихме живота си, водени от първичните инстинкти и вродените рефлекси на диви зверове, когато крановете го позволяваха, всички се втурвахме да изплакнем негодуванието си, а после да завием бълбукащия си гняв под дебели юргани, за да приспим за пореден път бунтарството си и да притъпим сетивността си. Едновременно с това не спирахме да обогатяваме световните речници с нищо незначещи за тях думи - петилетка, перестройка, пионерско поръчение, комунистически завет, насрещен план, развито социалистическо общество. Но дори и в собствената си терминология се оплетохме. И престанахме да делим света на развит и развиващ се - от страх може би, че ще се озовем по собствените си критерии в някоя недоразвита категория.

Ембаргирахме

традиционното си южняшко гостоприемство, прославяло се някога из далечни земи. Изстудихме онази балканска човешка топлота, готова да се превърне в дом за всеки странник. Изровихме - в количества кой колкото може - нетолерантност, лукавост, завист и омраза.

Ембаргирахме

способността си да разпознаваме доброто и злото. Озлобените челюсти на немотията схрускаха неумолимо и последните остатъци от морални задръжки. Забравихме, че колкото и да е трудно да бъдат измерени, преброени и оценени, доброто и злото все пак имат някакъв компас и по него можем да се ориентираме.

Ембаргирахме

миналото си. По законите на защитните механизми издигнахме виновник за бедите си и го кръстихме досущ като във футуристичен екшън - Системата. И ако доскоро за еретик се смяташе всеки извън нея, то днес на кладата на обществения съд тутакси изгаря всеки, потърсил да спаси брънка от Системата, за да не загуби непоправимо умението си да борави с жизнения механизъм и правилата, по които години се е придържал, за да оживее в житейската главоблъсканица. Защото Системата - това сме всички ние.

Това беше и най-фаталната ни грешка. Обърнахме се с гняв назад и плюхме на всички вчерашни дати, без да се усетим, че едно ново начало винаги се гради върху здравите греди на миналия опит. Ужилени от страха да не би нещо от миналото да остане по нас, побягнахме към далечни земи. Помислихме си, че разривът е доживотна гаранция за щастие, не осъзнавайки, че миналото е ръчен багаж, който не трябва да забравиш, преди да тръгнеш напред. Не можеш да си го набавиш в крайпътен мотел или безмитен магазин.

Ембаргирахме

духовните си ценности и принципите си като ненужни вещи, които не изхвърляш, но знаеш, че никога няма да използваш. И вместо да еволюират, те се завърнаха в своя ембрионален етап. В бързината и стремежа си да загребем от съкровищата на далечни - по измерение, не по разстояния, светове, взехме набързо опаковките, печатите, символите, външната бляскавост, повърхностния сексапил на едно чуждо благоденствие. След като доброволно се бяхме отказали от него и бяхме повярвали, че то е само химера, настървено го приехме за въздесъщ и единствен житейски стандарт. Решихме, че щастието се измерва с лъскав автомобил, грамаден хладилник и едва ли не простираща пералня. Но пак останахме разочаровани, защото нещата и предметите няма да те направят по-щастлив. Научихме се, че духовното без материалното е достижимо само за изключителни характери, както и че материалното без духовното оскотява и най-префинените лъскавини на охолството.

Ембаргирахме

някогашната си съзидателност. Светът още не е забравил, че наред с нелицеприятните прякори България си остава Страната на розите. Розата - най-прекрасното сред цветята, символът на природното или божествено според разбиранията съвършенство. Дали корените на съзиданието са се изродили непоправимо или само са задремали в очакване бурените на разрухата да осъзнаят безсмислието на пъкленото си дело?

И когато не ни беше останало кой знае какво повече да ембаргираме

Ембаргирахме

душите си. Бързо подписахме сделката с Дявола и ги разменихме с ефимерни обещания - нали го бяхме правили толкова години. Престорихме се, че не чуваме стенанието на душите. Но Дяволът може би ще предпочете да се отърве от душите, може дори и лихва да не поиска. Може да не е открил у тях нищо, което да го накара да поиска да ги запази за себе си. А може би пък е разбрал, че дори разпилени и разнищени, душите са вечният пристан за силата на човешката воля; че дори и да ги центрофугира през катранената чернилка на злото, те пак ще спасят бялата надежда за спасение. Какво ли ще прави Луцифер с толкова много така добре тренирани души? Парадоксално е наистина - душата може първа да я продадеш, но и първа да я откупиш. За да го сторим, трябва да поискаме прошка за греховете си. Грехове не пред Системата, не пред измислени божества, не пред фалшиви табута. Грехове пред самите нас. Грехът да повярваш, че собственият ти живот може да бъде принесен в жертва на една безумна машина за съсипване на души. Грехът да забравиш, че си се родил, за да тръгнеш в търсене на онази неясна, но затова пък още по-бленувана философска категория - Щастието.

За да спасим душите си!