Есента и днес ни изкушава с предвкусване на отмора и размисъл, на прозрения, на омиротворение и зрялост. Ние - за кой ли път! - осъзнаваме, че това е сезонът на продължението, сезон на сеитба и на реколта едновременно. През есента семената вярват, че ще дадат плодове, плодовете приемат да станат семе. Животът ни се доближава до природата, но не съвсем. В природата житеното зърно ляга в браздата, за да стане... жито. В живота винаги засяваме с мисълта за нещо ново, съвсем различно, понякога и недостижимо. И в живота сеячът върви пред жътваря, но жътварят понякога е съвсем друг човек. Когато по навик подхващаме равносметките на есента, много рядко си спомняме предишните сеитби, а когато ги правим, го правим напусто. Уроците на миналата есен най-често не са засети, не са дали плод. И зимата се задава трудна, мрачна и оскъдна. И листопадът шумоли не златен, не и дружелюбно меден, а оловен, отчужден, враждебен...
В ТАКАВА ЕСЕН получих директна покана да се включа в политиката на страната на една от силите. Отказах с мотива, че ще участвам в тази политика като избирател. Не вярвам силата да е държала тъй много и тъй единствено на мен, но в отговор чух и прочетох няколко ругатни по свой адрес. Нормално е (в България) силите да хокат и да оплюват избирателите. Най-вече групово и по-рядко поотделно. В това няма логика, ни правда, но честно погледнато ние отдавна сме си за бой.
Ех!
Сега, пред зимата, пред поредното стягане на коланите и на душата, отново ще има да се тюхкаме, да се каем и да се заричаме, че всичко е било за последен път. Но аз не вярвам.
Защото предпочитаме да зажумим точно когато трябва да си отваряме очите. Защото мрем да ни лъжат в лице, да ни изпробват търпението, нервите ни да опъват - та накрая пак тях да посочим. Защото със собственото си съществование, по собствената си воля се разпореждаме тъй, сякаш караме краден автомобил.
В България кандидатите да я управляват не са тъй високо над електората, че образите и делата им да се сливат с небесния свод. В България желаещите да я възседнат са достъпни за разглеждане, а за мнозина от нас - и лично познати. Никаква тайна не са кусурите и пороците им, гафовете им най-често са всенародно достояние, но туй не бърка кариерите им, наопъки - благоприятства.
Като че ли всеки път дразнител и стръв за електората е точно пренебрежението към традиционната нравствена система. Като че ли арогантността, грубостта, безпардонността на кандидатите го възбуждат и омагьосват. Като че ли безсрамието, самохвалството и агресивността им го притеглят.
От рибари съм чувал, че шаранът кълве на чесън. Не че е любител на кьопоолу и на шкембе чорба, напротив - не употребява. Но миризмата на чесъна го привличала почти магнетично и тази страст го погубва - въдичарите омесват чесън в стръвта и шаранът отива в тигана.
Както шаранът чесън не яде, тъй и избирателят в живота си е човек порядъчен и честен. Но миризмата на разложение, на гнило и лъжливо го привлича и той кълве, хваща се на въдицата.
След което се пържи. На бавен огън.
Преди време между всичките кандидати за кмет на София избирателите предпочетоха онзи, който се беше орезилил с предизвикателно прелитане от партия в партия, с безсрамно публично пребоядисване, каквото и най-затънтеното европейско селище не би преглътнало. Демонстративната неморалност на кандидата навсякъде би завършила с провал - тук тя му донесе пълната власт над един нещастен град. Милион и нещо столичани платиха лекомислието си с жажда и несгода, а последствията от този компромис на обществената съвест съвсем не са приключили.
След време една личност обяви, че в живота си не правела план за повече от двадесет минути напред. И подир това заявление тя събра невероятно количество гласове!
На куриозна и загадъчна популярност се радват политици, които завладяват електората със запалянковски лозунги. Или го очароват с обидното си държание към опонентите. Или такива, чиито шегички, заяждания и дебелашки каламбури не издават нищо друго освен дребнавост и простотия.
Но заедно с тях пробиват, окопават се и възсядат кандидати, за които се знае, че са продали своите покровители, че са се отблагодарили с предателство - към приятели, към партии, към идеи. Нещо повече, предателството вече се третира като благонадеждност. Оцапаният кандидат се предпочита не само от силите (ясно защо), но и от електората.
Пословичната българска непредпазливост, досега проявявана главно към съюзници и големи братя, достига своя абсурд по време на избори.
Юнаци, на които само шалчетата по вратовете многократно превишават легалните им доходи, въодушевяват множествата, предвождат митинги, шествия и бдения. И оттам - във властта.
Други, с чиито подписи са скрепени най-крупните далавери в свръхновата ни история, гледат умно и честно, дрънкат за разум и отговорност и също не мръдват от властта.
Думкането в гърдите, лъготенето какви книги бил прочел (написал), какво бил дал (а не - взел), несвястното бръщолевене, комплексарството и психарството изобщо не стряскат електората. Той не смята, че е негова работа да отсява и да предотвратява. Нито пък да насърчава скромността и порядъчността у политиците.
Другаде, ако ще влизаш в голямата игра, от прогимназията трябва да се пазиш да не те снимат с чаша в ръка. Тук можеш от екрана да лъхаш на джибри (шотландски!) и... пак нищо. Може да ти купят джип и мобифон, палати можеш да си дигнеш накрай София (и край морето), без да работиш, без да плащаш данъци. Тук може всяка седмица в лъжа да те уличават и пак да ти се качва процентът на народната любов.
Бразилците казват, че хубавата жена е като банана - за да е сладка, трябва да е и малко развалена.
Българският вариант принадлежи на приятеля ми Минко Бенчев. Критиката, казва той, е като мушмулата - колкото е по-гнила, толкова е по-сладка.
Трябва само да изберем кой от двата фрукта да предпочетем за символ на българския политик.
Може би мушмулата - като местна, родна и привична.
Или все пак банана - тъй като точно българските политици ни водят към бананова република
Пък и на българския пазар бананите са къде-къде повече и по-евтини от мушмулите.
Макар че при нашия тъй странен подход всичко ще ни излезе скъпо.
И солено...
СИГУРНО НЕ БЕЗ ВРЪЗКА С ВСИЧКО ДОТУК в една от уличките срещу парламента срещнах мъж от новите политици. Беше си захапал пеша на балтона с вратата на джипа и тъкмо отключваше да се освободи. Щяхме да се разминем без здрасти, но двамата с колата запълваха тротоара и нямаше как да се промъкна. Озовахме се лице в лице и от немай къде попита как съм. Също тъй неохотно измънках, че съм горе-долу и като го видях така заклещен, тръгнах да заобиколя джипа отзад. Отговорът ми го разбуди и той се спусна след мен, балтонът му чак изпращя: "Горе-долу ли каза? И много ли сте тези, дето сте и "горе"? Горе сме ние, мой човек..."
Виждал го бях сърдит и по-рано, цяла България го беше виждала, но толкова вбесен... Сигурно бе решил, че му надзъртам в канчето, та кипна.
Или се засегна, че и наша милост понякога се усеща "горе".
Или просто това бе някой от дебелашките му каламбури, с които на времето се подвизаваше по банкетите, а сега бе пробил в политиката.
Или пък умираше да ми покаже, че днес графоманът най-после е по-"горе" от поета.
Едно е сигурно: хич му не беше по сърце равенството, макар пред камерите всеки път да се заливаше от популизъм. Оставих го да ругае и ключалката, и балтона, и електората (непризнателен) в мое лице.
Но никога не си отказах удоволствието да разправям епизода на многобройните ни общи познати. Получаваше се комично, макар и малко зловещо. Пред чужди хора, обаче, не му споменавах името, а го представях както и тук - един от новите политици. Докато веднъж някакъв точно такъв чужд човек ме дръпна настрана: за какви нови политици дрънкаш, не виждаш ли, че и според туй, което сам говориш, те са си най-вече същите!
Приех поправката.
По някаква прищявка на човешката природа нерядко изпитваме неразумна симпатия към онова, което в действителност ни ощетява, оскърбява, дори - застрашава. Опасността гъделичка сетивата ни - в изкуството това е добре познато, а пък масовата култура почти изцяло залага на него. Да се сравнява българската политика с изкуство ще е твърде пресилено, но в любопитството ни към политиците (доколкото е останало) вероятно има подобна тръпка. Защото малко са нещата, които тъй да ни ощетяват, застрашават и унижават както българската политическа стилистика. И дори в отегчението, което все повече и все по-пълно обзема нацията, все още се съдържат, мъждукат и се обвиват в пепел тези противоестествени, но неизбежни чувства.
Инак - трогателни са усилията им да ни заинтересуват. В тези усилия отива цялата им енергия. За нас това е живо губене на време. Докато за тях то означава да са "горе".
И българските политици все повече наподобяват рояк винени мушици (виненки, виненици) - от онези, които се вият навсякъде, дето има ферментация, гниене, сладост. Както те се кълбят и местят от бъчва на бъчва, тъй и политиците се кълбят и местят от идея на идея, от партия в партия.
Кога над вино...
Кога над оцет...
Разлика не правят, махна не намират, научиха се да вдишват всякаква миризма.
Само да са "над", само да са "горе".
Постепенно изчезна самотният онзи политик, който бръмчеше като оса над мед, като муха над...
Днес те са по-дребни, по-скупчени, по-безшумни. На глед - дори безвредни. Ще речеш - от едните изпарения живеят.
И защо не, ако приемем, че пачките, дето издуват джобовете им, преди това наистина са се отнякъде изпарили!
Но именно заради безконечните им прелитания българската политика забрави що е вдъхновение и полет.
А чичо на село продължава да смята, че мушиците развалят виното...
И ОТ ВСИЧКО ТОВА - ПОСЛЕДСТВИЯ ВСЕВЪЗМОЖНИ. Сега си спомням един поет с лош късмет. Пишеше и превеждаше стихове в своята провинция, усмихваше се през очилата, дружелюбно примижаваше срещу живота. Критиците умираха да се гаврят с него. Ту нещо не му харесваха, ту го съветваха да пише по-малко, ту по-малко да чете. Повечето от тях имаха аматьорски представи не само за поезията, но и за критиката. Но по-важното: бяха установили, че писането срещу този поет не е свързано с неприятности. Той не беше в културната номенклатура, пък и приемаше нападенията спокойно, не намразваше и не отмъщаваше. Само веднъж го видях потиснат от статията на поредния начинаещ. "Все на мойта глава се учат да бръснат - рече. - Пък още не могат да държат бръснача и това ме изнервя..."
Не съм сигурен, че разбрах алегорията тогава. (Пак беше есен!) Разгадавам я сега, когато животът ловко ни метна пешкир на шията и гледаме изтръпнали в огледалото как зад гърба ни нестройно се сменят чираците. Предават си такъмите и подхващат занаята. На нашите български глави се учат да бръснат всички съвременни управници, повечето от тях за първи път вземат в ръка бръснач. Веднага се вижда, че никой не е практикувал при майстор. Професията не им приляга, през цялото време мислят единствено за бакшиша. Но като на всеки бръснар устата им не спира и в това милите наистина успяват и преуспяват. И най-вече в главното: чираци още - да получават плата като корифеи.
Което щеше да е бял кахър, ако ръцете им не трепереха и не изнервяха народа. И народът пребивава в непрекъснат стрес от страх, че ще го порежат. И това, че непрекъснато го порязват. Точно заради тези порязвания народът понякога сменя властта... колкото да установи, че в България ръцете на всяка власт треперят. От алчност. От нетърпение. От сладострастие. От разсеяност. От преданост. От престараване. От Макгърк. От "Газпром". От страх, че може да осъмне в опозиция. От страх, че може да се самонарани с бръснача. Треперят дори от преяждане. От самодоволство. От ласкателство. И от всевъзможни още неща, от които никой в живота не трепери.
Само Фигаро на сцената бръсне и пее.
Инак още Апостола (в премеждие!) е казал как трябва да се държи бръсначът.
Днес обаче никой не го слуша. Както за бръснача, тъй и за всичко останало.
А при този тремор на властта порязванията станаха всекидневие. Не помагат ни стипца, ни афтършейв, едвам смогваме да спираме кръвта. И като нищо някое от тях може да се окаже последно.
Гледа се българинът в огледалото и се пита със законен въпрос: за какво им е да се учат да бръснат, като в действителност за нищо не ни бръснат? И дали причината не е в нас, дето тъй чинно им кротуваме на стола? И дето въобще им стъпваме в дюкяна?
Но броенето на белезите е празна работа. При този наследствен паркинсон на политическата класа белезите чет нямат. Няма вече и място за нови по шията и по физиономията българска.
Та може и да е вярно, че народът наистина понякога си помечтава за твърда ръка.
Или поне брада да пусне.
В Канада...