Когато оперативният работник ви каже сухо "Чакайте, ако открием нещо, ще ви се обадим!", когато умореният експерт-криминалист си събере нещата в изтърканото куфарче и последният полицай затвори зад себе си вратата, оставаш сам. Сам в обрания апартамент...

От този ден нищо няма да е същото. Никога. И не заради откраднатия телевизор, видео и т. н. Не заради обърнатата с главата надолу къща и почупените мебели. Заради обърнатия живот. Заради трайно насадилото се усещане, че не си англичанин и твоя дом вече не е твоята крепост.

Престъпниците може би ще бъдат открити. Вероятно ще те помолят да се разпишеш на някаква бумажка и да си получиш част от вещите. Ако апашите случайно не са успели да продадат всичко. Ще те повикат на един-два разпита. Докато онези ги пуснат под гаранция. Или - по-малко вероятно - ги осъдят. Условно. Защото са момчета от добри семейства и никога преди не са правили такива лоши неща.

Но всичко това няма да те интересува. Спокойствието няма да се върне. Всеки ден - прибирайки се от работа - ще си мислиш, дали вратата ти пак не е разбита. Без особено притеснение. С някакво мрачно любопитство. Знаеш, сигурен си, че един ден това отново ще се случи. И няма да помогнат нито блиндираната врата, нито четворнозаключващата брава, нито веригата. Не си вземаш ротвайлер - първо, не е любимата ти порода и, второ, него също ще го откраднат.

Постепенно започваш да се молиш само и само да дойдат, когато не си в къщи:. четеш криминалната хроника във вестниците и разбираш че Те - отдавна за теб са някакъв страшен събирателен образ, без лица, жестоки, всемогъщи, неуловими - могат да вършат и по-ужасни неща. Без да им мигне окото. Далеч по-ужасни от отмъкването на един телевизор.

И така ден след ден...

Проклятието на оглеждащия се човек

След всяко престъпно посегателство върху личността в нея неизменно настъпват трайни поведенчески деформации. Човек се затваря в себе си. Започва да се усеща постоянно уязвим, независимо от това, че пряка заплаха на практика не съществува. Променя навиците си. Опитва се по всевъзможни начини да защити себе си, близките си от повторение на изживения кошмар. В контактите му с околните пострадалият постоянно се връща към изживяното от него. Животът му започва да се определя от този факт - обира, изнасилването, побоя.

Една жена на 32 г., станала жертва на изнасилване, години наред след това при запознаване с мъже неизменно след името си казваше "А знаете ли - еди-кога си мен ме изнасилиха". С времето този факт бе станал за нея доминиращ.

Медиите - от информатор до съучастник

Изпъстрените с подробности материали за престъпления, насилие и посегателства върху човешката личност засилват у обикновенните хора усещането, че са потенциални жертви. Безнаказаността на престъпниците прави това усещане реално.

Когато един бандит, посегнал на теб, на твоя дом, на живота ти, ден след това е на свобода, а на теб ти предстои години и години да се бориш с последствията от неговото действие, ти се чувстваш освен уязвен, уязвим, още и неотмъстен. Защото - чисто психологическа черта - възмездието поне до някъде смекчава болката.

Всекидневните публикации в печата и предаванията в електронните медии насаждат в цялото общество усещането, че всеки един негов член днес или утре може да стане жертва - както вчера това се е случило на лицата X и Y. Разбира се, съществува феноменът "Слава богу, че е той, а не съм аз", но дори зад този садистичен оптимизъм дълбоко в съзнанието на всеки остава сянката на съмнението "А дали утре няма да съм аз".

Една миловидна женица на около 70 години лежа няколко месеца в болница поради този страх. С мотива, че в близкия подлез преди време нейна съседка е била бита и ограбена от група тийнейджъри, бабичката методично и пъргаво прескачаше мантинелата на "Цариградско шосе" в най-оживените часове, връщайки се от обичайната си разходка в Борисовата градина. Докато на локалното платно една лада не успя да спре навреме. Възрастната жена все още ходи с бастун.

Задача на медиите, разбира се, е да информират. За всичко. Дори за тъмните страни от живота ни. Или най-вече за тях. Дали журналистите не успяват да дозират посланията си, или аудиторията у нас все още не е свикнала с жестоката откровеност, но често информацията се възприема като предупреждение. Като заплаха.

Престъпникът-жертва

Окървавен труп в бял мерцедес. Вратите на луксозната кола са отворени, надупченото от куршуми тяло е килнато в неудобна поза на една страна върху волана. Кръвта се стича по напукания асфалт. Синкавата светлина на прожекторите придава на сцената нереални, призрачни измерения. Около колата обикалят удължени сенки. Убит е поредният бос на "борците"...

След като демокрацията с бързи крачки нагази родината, се появи една нова социална прослойка - бивш спортист. Оказа се, че момчетата, наблягали в юношеството повече на щангата, отколкото на литературата и математиката, вече не са нужни на България. Те окачиха медалите си на пиронче над леглото и хванаха бухалките. Отчаяно търсеха ниша, която да им осигури красив и охолен живот. Те станаха първите жертви на демокрацията.

Защото колкото бързо страната ни се отрече от техните спортни завоевания, още по-бързо босовете, дърпащи конците на своите яки марионетки, решиха, че сред тях има и неудобни. Които могат да решат, че величията са те, а не онези, скрити зад тъмните стъкла на скъпите лимузини и имунитета, отпуснали някога парите. И да обърнат силата си срещу кукловодите. И се започна. Стефан Мирославов-Крушата, европейски и републикански шампион по борба - убит със снайперски изстрел на пътя Ловеч - София. Доц. Цветан Цветанов - юрист, състезател по таекуондо - 4-и дан, председател на ЦСКА и БСФС - убит с пет куршума в столичния квартал "Изток". И още Васил Илиев, Атанас Комшев, Цветан Илиев-Барото... Жертвите на амбицията да направиш бързи и лесни пари. Много пари.

А обикновените хора си казваха - те са престъпници. Заслужили са си го. И бяха спокойни. Психологията на българина подсказваше - моята работа е чиста, не се занимавам с много пари, гледам си моята работа, а те да се избиват. Но този път психологията лъжеше. Хората на големите пари си бяха сложили главата в торбата. Те знаеха какво ги чака. Затова купуваха блиндирани лимузини, наемаха бодигардове, слагаха метални врати на апартаменти и офиси. Рано или късно куршумът стигаше когото трябва.

Но освен големите акули на улицата излязоха много малки, гладни, готови на всичко престъпници. От техния "труд" се пълнеха джобовете на средния бандитски ешелон, който от своя страна плащаше лептата на босовете. Без да се организира в стройната система на мафиотските сдружения по света, българската престъпност бързо изгради своите структури, гъвкаво нагаждащи се към изискванията на пазара и конкуренцията.

И постепенно хората разбраха, че не само мафиотите могат да станат жертва. Че има хора, които убиват и за 1000 лева...

Полицията брои жертвите

Не е преувеличение да се каже, че всеки българин е пострадал от престъпление. Ако не той, то брат му, съседът му, тъща му. В повечето случаи, дори ако бъдат заловени, престъпниците не стигат до съд. Не получават възмездие. Българите престанаха да се учудват на този факт. Той само умножава страха. Защото автоматично засилва увереността на престъпниците, че каквото и да извършат, ако имат добър адвокат и достатъчно пари, ще им се размине.

Самоувереността на бандитите допринася за страха. Нещо повече - хората в униформи, които трябва да пазят обществото, също се страхуват. Не само от това, че същите тези престъпници могат да застрелят полицай, без да им мигне окото. По-неприятното е, че ако полицаят си позволи лукса да приложи закона с цялата му строгост, след това някой прокурор или правозащитник неизменно ще подходи по формулата "А вие защо биете негрите !?"

Полицията не може да си гледа работата в условията на страх и несигурност, без обществена подкрепа за действията си. И кръгът се затваря - престъпниците не се страхуват от никого. Полицаите се страхуват за себе, за семействата си, за хляба си. Хората се страхуват за имуществото си, за честта си, за живота си. Страхуват се всички. Без тези, които трябва да се страхуват.

Децата чакат своя ред

В квартал "Цар Иван Асен II" живее циганско семейство. Едно единствено. Работливи и честни хора, казват за тях съседите. Изкарват хляба си както могат.

Отвреме-навреме едното от мургавите момиченца на около 12-13 години идва пред капанчето до Полиграфическия комбинат, да си купи дъвка или нещо друго. Но то никога не се реди на опашката. Дори ако има само двама души. Винаги усмихнатото дете изчаква всички и когато не остане никой, подава омачканите си банкноти, а после бързо си тръгва. Отново усмихнато.

Това дете има права като всички останали деца. Но то вече знае, че те са само на книга. Че е различно. Че винаги могат да го нагрубят, да го изхвърлят, дори да го набият. Само защото е различно. То живее с мисълта, че е потенциална жертва. Тази мисъл ще го съпровожда през цялото му детство. То ще я предаде и на своите деца. И така до безкрайност...

Млада жена, която, слава богу, никога не е ставала жертва на престъпно посегателство, води дъщеря си на уроци по математика. Изчаква и я прибира вкъщи. Когато детето отива на кино с приятелки, някой от възрастните непременно ги чака. Всъщност в това няма нищо лошо. Освен факта, че въпросното дете не е на 5, а на 15 г. И че на него непрекъснато му се внушава страх. От крайните квартали, от тъмните улици, от непознатите мъже. От всичко.

Освен загубата на самостоятелност, това дете вече носи в себе си трудно изтребимия бацил на страха. С който вероятно ще живее много дълго. И ще го предаде на своите деца...

От снимката ни гледат големите, дълбоки очи на едно 8-годишно момче. Вече повече от година от стените на гари, автогари, улични стълбове, автобусни спирки, дървета ни гледат питащо все тези очи - на малкия Съвестин Деянов. Около 17.10 ч. на 6 май 1997 г. той излиза от дома си в бл. 543 в жк "Люлин". Оттогава никой не го е виждал...

"Ако не пусна детето си на училище, по закон ще бъда санкциониран. Но кой ще отговаря, когато на сина ми е отнето правото да е ученик?" - попита в отворено писмо отчаяният баща на Съвестин, Тодор Деянов на 15 септември м. г. Денят, в който неговото дете трябваше да тръгне във втори клас.

Въпросът остава без отговор. За хиляди родители. "Всеки родител трябва да трепери от страх и безпомощност, сполети ли го зла съдба като моята" - написа отчаяният баща.

Коментарът е излишен.

Страх - това е злото, отпечатано върху душите

Група пияни, мърляви, рошави индивиди брутално закачат млада жена. Тя се дърпа, опитва се да се съпротивлява. Сцената се разиграва на централен столичен булевард по обедно време. Покрай групата минават хора. Никой не спира, не се опитва да помогне. Никой не иска или не смее да поеме риска да се противопостави на насилието.

Защото чуждото нещастие много лесно може да се превърне в беда за онзи, който се притече за помощ. Защото дребни хулигани и улични бандити са загубили окончателно респект от силата на обществото. А обществото е загубило вярата, че то притежава сила да се изправи срещу тези, които нарушават спокойствието му.

Хората - гражданите - единиците, които трябва да съставят ядрото на това толкова пропагандирано гражданско общество, ги няма. Те са се свили в черупките си. Те са силни, без да осъзнават своята сила. Те са сами, защото страхът не е чувство, което може да обединява.

Затова пред очите ни бият, грабят, изнасилват, отвличат, убиват. А ние - всички ние, мълчим. Всеки акт на насилие срещу човешкатата личност, свобода, имущество поражда скрит гняв. Патологичният страх от превръщане в следващата жертва пречи на индивида да излее гнева си в спонтанна реакция. И той се наслагва, натрупва, генерира омраза - към безсилните управляващи, към забогателите - законно и незаконно, към борците, мутрите, наркоманите, циганите и т. н., и т. н.

Омразата и гневът се трупат. Във всеки един от членовете на това разединено общество. И един ден тази натрупана омраза може да избухне и да прелее в насилие. Необуздано. Неовладяно. Неовладяемо...

На хоризонта - диво правосъдие?

Спомняте ли си онзи филм с Майкъл Дъглас - "Пропадане". От жертва на отегчителната бюрократична система, на презрителното отношение на търговците, на задръстването на магистралата един дребен чиновник изведнъж се превърна в убиец. В екзекутор на системата, която го подтиска. На хората, които го унижават. В унищожител. И в крайна сметка - самоунищожител. Защото всичко, което го подтискаше отвън и той искаше да го унищожи, не бе толкова страшно, колкото това, което го подтискаше отвътре...

Това не е лирично отклонение. Все по-често и у нас жертвата се превръща в убиец. подтикнат от бруталността на престъпниците, от безсилието на правораздавателната система, от желанието да оцелее.

На 27 октомври 1997 г. 22-годишният Явор Илиев прави опит да открадне мерцедеса на столичния бизнесмен Еди Минасян. Бандитът е въоръжен, в къщата на Минасян са съпругата и дъщеря му. Бизнесменът стреля със законно притежаван пистолет и го убива. Няма да се спираме на съдебния процес, завършил с оправдването на Минасян. (По време на инцидента все още действаха текстовете за пределите на неизбежната отбрана, които впоследствие Конституционният съд отмени.) Но през юни 1998 г. той, като частно лице, поръча на BBSS GALLUP социологическо проучване. 32 на сто от запитаните одобряват действията му, 21,4 на сто изразяват нещо повече от одобрение. 35,1 на сто също биха стреляли в подобна ситуация, а 30,1 процента се колебаят. 27,5 на сто смятат, че законите у нас не позволяват на човек да се защити, а 40,3 процента - че те дават повече права на престъпниците, отколкото на жертвите. 44,7 на сто от анкетираните биха си купили огнестрелно оръжие.

Всичко това е показателно. Наред със зачестилите случаи на саморазправа с бандити. Наред с издигането на все повече гласове в полза на силната ръка, на Крумовите закони, на смъртното наказание.

Дали идва времето на дивото правосъдие? На превръщането на жертвите в убийци? Или по-скоро - на двойни жертви? Защото всеки убиец също е своеобразна жертва. Защото саморазправата не е решение. Зареденият пистолет под възглавницата не лекува нощните кошмари и треперенето на ръката.

Страхът не пази лозето сам

Според специалисти криминогенната обстановка в Българи, макар и с известни подобрения, остава сложна. Общият брой на престъпленията (по данни на МВР) намалява, но за сметка на това се наблюдава утежняване на техния характер. Все по-често престъпниците не се колебаят да използват сила и дори оръжие. И то при престъпления, при които досега не се е наблюдавало подобно явление. Дори квартирните крадци ходят въоръжени. И при най-малко съпротива могат да си изтърват нервите. Стрелят дори срещу служители на закона.

Страхът е и това, трябва да ни предпази от превръщането ни в жертви. А не да ни превърне в... свои жертви. Предпазните мерки - без да се превръщат в мания за преследване и параноя - могат да запазят и нас, и нашите близки, и нашите домове от посегателства.

Това не са пистолетът, пушката "помпа", злият ротвайлер, електрическият ток по оградата. Не е нужно при всяко изшумоляване да се хващаме за пищова. Трябва да знаем какво да правим и кога да го правим. Кое е наистина страшно. Как да си помогнем сами. Да помогнем на съседа.

Страхът в България вече е достигнал фазата, когато хората започват да мечтаят за силната ръка. Дори да не е в кадифена ръкавица. Хората са готови да се разделят с някои демократични завоевания, за да върнат спокойствието си.

Страхът се роди лесно. Замести овехтелите страхове от тоталитарните години. Разделението на сини, червени, наши и ваши, му отвори достатъчно в нашия живот. За да го изгоним, наистина са необходими силна полиция, силна съдебна власт, силна държава. Но още повече е необходима вяра, че няма престъпник, по-силен от едно общество, което защитава своите ценности.

Е, необходими са и ценности, които обществото да защитава. Но това вече е друга тема...