- Армен Борисович, често идвате в България, харесва ли ви тук?

- В България имам много приятели. Тук се чувствам много добре. Почивам си, отпускам се и се зареждам с енергия.

- Как намирате страната ни от последния път, когато бяхте тук през 1996 г?

- Бедност. Това е първото, което ми идва на ум. Много съм пътувал, обиколил съм целия свят и си имам свои критерии, по които правя преценка за страната, в която се намирам. Има един признак за пълна духовна и физическа бедност, в който аз съм се убедил. Когато по улиците се разхождат много гладни бездомни кучета, тогава разбирам, че в тази страна, в този град положението е страшно. Значи хората са загубили човещината си и мислят само за хляба. А тук има много бездомни кучета......

- Вие сте много известен у нас, познават ли ви хората, когато се разхождате по софийските улици?

- Обичам да ходя по улиците на София. Не зная, може би някакви сантименти или нещо друго, но във всеки случай - много ми е приятно. Както казват арменците - тук всичко е близко до човека. А иначе някой хора ме познават, други не, това не е толкова важно. Главното е, че въпреки всичките проблеми, които имате, аз все още усещам в душите ви топлота.

- Нека поговорим малко за театър. Какво е театърът за вас?

- Четиридесет и три години съм на сцената и още не мога да си отговоря на този въпрос. Имам обаче някои хипотези. Театърът е едно сложно изкуство, за което трябва да се живее. Все още нямам отговор и на въпроса на какво се крепи той. Не мога да си обясня също така, защо зрели хора, умни и глупави, тъжни и смешни, всяка вечер сядат в гримьорните, обличат някакви костюми, мажат си лицата с всевъзможни помади, излизат на сцената, плачат, смеят се ..... Какво е това според вас?!!

- Има ли нещо, което артистът Джигарханян не може да прави на сцената?

- Не мога да се покланям. Това за мен е много неприятна процедура. Представете си, че ние с вас водим прочуствен разговор. Даже сме успели да се развълнуваме. На края аз ви стискам ръката, а вие ми се покланяте. Какво е това.....?

- Как си почивате след труден спектакъл?

- В къщи. Пия чай и се успокоявам, защото дълго след края на представлението съм много възбуден. В същото време съпругата ми Татяна непрекъснато ми повтаря: всичко свърши, всичко свърши.

- Случва ли се да сънувате ролите си?

- Не. Аз не сънувам образите, които играя. Но се страхувам да не ми се присъни празна зала.

- Русия е страна с традиции в изкуството, промени ли се нещо след края на социализма?

- О, много неща се промениха. На първо място животът на хората. У нас можете да видите както изключително богати бизнесмени, така и човеци, живеещи в крайна бедност. Тези промени няма как да не се отразят и в изкуството. От няколко години съм директор на театър и съм пряко засегнат от тях. Най-тежко е положението при младите артисти, по-голямата част от нашата трупа. Те са напълно обезверени и поради това, че не виждат никаква светлина в тунела, нямат амбиция и желание да се докажат дори пред самите себе си.

- Това значи ли, че изкуството е в опасност?

- Не зная, може би точно сега трябва да работим, за да не изчезне изкуството изобщо. Плаша се, че обществото смята, че без култура може да се живее. Дай Боже да не дочакам този момент. Страшното е, че младите хора не се интересуват от кино, от театър. Сега те са 15-16-годишни, но съвсем скоро ще оформят едно болно поколение. Успокоявам се само, че когато имаш зъбобол, можеш да търпиш дълго, но идва момент, когато отиваш на зъболекар и той изважда болния зъб. Същото нещо става и в човешката душа. Не може дълго да има пустота.

- А Западът интересува ли се от руско изкуство?

- Досега Русия, а и другите източноевропейски държави се свързваха в целия свят единствено и само с комунизма. За тях все още това е едва ли не"вражеско" изкуство. Най-важното обаче е, че то просто не им е интересно. Съвсем наскоро имах среща с ръководството на "Метро Голдуин Майер". Искат да открият свой киносалон в Москва и ме помолиха да ги консултирам. Попитах защо в каталога им няма нито един руски филм, та ние имаме брилянтни ленти. "Вашата действителност е скучна за нас", казаха те и разговорът приключи. Преди десет години пък, в театър "Маяковски" играехме пиесата "Бяг" от Михаил Булгаков, с която трябваше да заминем на турне в Германия. Преди пътуването при нас пристигна немски продуцент, който изгледа спектакъла и каза нещо потресаващо, за което аз често си мисля и до ден днешен: "Тази пиеса страшно напомня Третия райх, а ние се опитваме да забравим за него".

- А в Русия какво се опитвате да забравите ?

- Темата съвсем не е проста. В това количество и в това качество, в които у нас говорим за Отечествената война, да ме прости Господ, вече става досадно. Не трябва през цялото време да коментираме само войната, жертвите и последиците. През това време се родиха две поколения. Но можеш ли изобщо да зачеркнеш от историята нещо, което е променило живота на стотици милиони по целия свят? Някои хора обаче се опитват да изтрият цели векове от историята на народа ни.

- Един банален журналистически въпрос. Какво още не сте успял да постигнете в живота си?

- Не, въпросът в никакъв случай не е банален. Аз също често си го задавам. Но все не мога да намеря отговора. Някои хора отговарят директно: "Аз съм постигнал страшно много", но Армен Джигарханян не е от тях. Малко са онези, които за шестдесет и три години живот са направили това, с което аз мога да се похваля. Но ако говорим сериозно, имайки предвид белите ми коси, не зная... Правилно ли съм живял, там ли съм живял, където е трябвало.... Ето един пример. Много обичам да илюстрирам разсъжденията си с примери. Аз мразя зимата, но вече 30 и повече години живея в Москва, а там през повечето време от годината е зима. Освен това аз съм арменец. Човек с друг бит, с други навици. А тези навици дори не са просто навици. Те са традиции с хилядолетна история. Трябваше ли да заживея в Русия? Не знам...

- Вие сте фин човек, как се отнасяте към всевластващото насилие?

- В исторически план насилие винаги е имало. Терорът на силния към слабия съществува още преди Христа. Лошото е, че самите ние в ежедневието си не успяваме да го избегнем. Вкъщи имаме сиамски котарак. Донесъл съм го чак от Америка. Когато беше на девет месеца, лекарите ни казаха, че ако не искаме да го изгубим, трябва да го кастрираме. Слава Богу, всичко мина нормално и той е жив и здрав досега. Дори, както може да се предполага, е господар на къщата. Това е котаракът Фил, известен на цяла Москва. Аз обаче често го гледам и си мисля какво чудовищно насилие извършихме спрямо него. Това според мен е несправедливо.

- Обиколил сте почти целия свят, къде ви харесва най-много?

- Америка. Защото там е много тихо, много спокойно. Човек има възможност и да работи и да се отпусне. В Ню Йорк бих могъл да живея до края на живота си. Космически град. На времето непрекъснато ни повтаряха, че в Щатите е ужасно, че там всяка минута стават по не знам си колко убийства, хората умират до кофите за смет и какво ли още не. Но тогава у нас така трябваше да се говори. Така беше при онзи режим.

- Като заговорихме за политика, какво е отношението ви към нея?

- Аз съм свободен човек и не обичам да се обвързвам с политика. Смятам обаче, че всеки трябва да се съобразява с определени норми и правила в своя живот. Именно политиците са тези, които трябва да изработят нормите и правилата в държавата и в света изобщо. Лошото идва, когато те (политиците) се самозабравят и излязат извън реалностите. Много дълго у нас имаше пионери, комсомолци и още много различни групи, които по един или друг начин подчиняваха хората на определена политика. Колективизмът беше в основата на всичко. Това си бе чисто промиване на мозъци. Според мен предишният режим по нищо не се различаваше от хитлеризма. И всичко това даваше своите резултати. Искрено се надявам днешните политици да не разсъждават по същия начин.

- Имате ли своя формула за оцеляване?

- Вижте, има много мъдри формули, но не всички могат да бъдат приложени на практика. Има едно гениално изречение на Сенека, но аз още не знам дали то е точно за моя живот. Той казва: "Ние непрекъснато се учим да не губим, но бъди щастлив, когато загубиш всичко". Много години разсъждавам над тази мисъл. С разума си я приемам, а в сърцето си - не. Засега...

Интервюто взе: Георги Донков

АРМЕН ДЖИГАРХАНЯН ПРЕДЛАГА ПРИМЕРИ ОТ ЖИВОТА

И в това интервю Армен Борисович признава (или напротив - изтъква?) слабостта си да си служи с примери от живота. За един московчанин тази склонност е по-скоро екзотична, но нека не забравяме, че актьорът е роден в един по-съзерцателен и несравнимо по-образен свят. И "примерите", с които тъй щедро гощава събеседниците си, нерядко след това добиват смисъл, а и популярност на притчи. Изкушаваме се да припомним някои от живописните му отговори при различни случаи.

На въпроса как гледа на предложенията да се снима в реклами:

Звънят ми и казват: "Плащаме три хиляди долара на ден. Елате да се снимате." Снимах се два пъти, но ми беше някак съвестно. Не защото си мисля, че за мен съществува само шекспировския репертоар. Просто разбрах, че тая работа, рекламата, не е за мене. Там трябва в част от секундата да гаврътнеш кока-колата, да изгълташ "вуйчото" Бенс, а аз в моята си работа съм свикнал да изживея процеса. Но пък... Ако гладът те стисне за гушата... Имаше един филм с Алберто Сорди. Играеше най-честен журналист, който беше написал статия за някакъв магнат. И тази магнат го извика и му рече: "Ще ви платя". И му каза сумата, астрономическа сума. Последва потресаващо едър план на Сорди, който погледа-погледа, а после заплака. Той не можеше да се съпротивлява на тази сума.

На въпроса какво повече от всичко го тревожи:

Като гледам забележително красивата Москва, която за тридесетте години, през който живях тук, никога не е била такава и редом с рекламите, огньовете, разкошните магазини и ресторанти виждам сивата, с отекли (и не само от алкохола) лица човешка маса. Тълпата произвежда отрицателни емоции, жлъч и обществото става зло. Разстройвам се, когато мисля за това. А в такова състояние не мога да ида в театъра. Иначе ще заприличам на своя учител по химия. Помня, мой приятел си разказваше урока, а учителят нещо си пишеше върху листа. "Седни си - рече, - двойка". "Как двойка - опъна се приятелят ми. - Всичко си отговорих." А учителят му вика: "Току-що си пресметнах парите за отпуската. Копейки някакви ми дават, пък аз денонощно се разправям с вас. Седни си, двойка."

На въпроса има ли смокинг:

Не. И нямам нужда от него. Не се налага. Като в онзи анекдот, дето на едни англичани им се родило момче. Богато семейство, но детето не говори. На десет години мълчи, на дванайсет, на двайсет. Родителите се примирили с мъката - нямо дете и толкова. И веднъж, по време на обеда, синът оставил лъжицата и рекъл: "Солта е много". Как? Какво? Истерика, припадъци. "Защо толкова години мълча?"- питат родителите. "Нямаше нужда да говоря..."