ХРИСТИНА ХРИСТОВА е родена в Бяла Слатина. Завършва философия и социология в Софийския университет. Защитава аспирантура по социология на инвалидността в Института за социални и синдикални изследвания. Доктор по социология, председател на Националния център за социална рехабилитация. Преподава специалността "Социални дейности" в Бургаския университет.

- Христина, ти си доктор по социология, председател на Националния център по социална рехабилитация, току-що се връщаш от световен конгрес по социален туризъм в Португалия. Но коя е всъщност Христина Христова?

- Баща ми беше шофьор, а майка ми работеше в администрацията на училището в Бяла Слатина. Родителите ми са нереализирани хора от две големи фамилии - от страна на майка ми например почти всички са свещеници. И досега в Русе, във Велико Търново, във Враца, а също и в София - отец Димитър, има действащи свещеници. От страна на баща ми пък почти всички са юристи, главно адвокати. Аз приех нещо средно в моя живот - не станах нито юрист, нито се посветих на религията, а завърших философия и се отдадох на проблемите на хората, изолирани от обществото. Дисертацията ми беше свързана с теорията на личността, по-скоро с потребностите на личността, с взаимодействието на хората както помежду им, така и с обществото, и от всичко това най-много ме впечатли темата за изолацията, за хората, които са по-различни и затова обществото не ги приема.

- Когато родителите ти разбраха, че ще следваш философия, как реагираха?

- Тогава баща ми вече беше починал - той загина при автомобилна катастрофа твърде млад - на 33 години. Майка ми реши, че като сираче трябва да имам занаят и ме даде в техникум по фина механика и оптика, по-точно - изчислителна техника. Това беше модерна специалност, но за мен бе истинска мъка - аз съм човек с хуманитарна нагласа. Като дете пишех стихове. Та, когато майка ми разбра, че ще следвам философия, каза: "Ако беше мъж, поне да беше станала поп, а пък сега с тази философия какво ще те правя?!"

- Какво те направи особено чувствителна към темата за инвалидите и тяхната изолация от обществото?

- Наистина бях, съм и ще бъда чувствителна към тази тема, защото имам приятели, които са с увреждания, а също и приятели, които имат увредено дете. Всъщност, заедно с тях създадохме през 1991 г. този център за социална рехабилитация, затова го създадохме. Учредителите на центъра са хора, професионално и личностно мотивирани да правят това, което правят. В училище имах един съученик, беше ми другарче, ходеше с патерици. Движехме се все заедно и винаги много страдах, когато в клас ставаше дума да се свърши нещо, примерно да се донесе дневника. На него винаги му казваха: "Не, не, Иване, ти не можеш!" А той като всички останали деца искаше да участва в живота пълноценно. Него никога не го избираха за нищо и аз приемах това като лична обида. А сега той е човек със семейство, с две деца, икономист е. Успя да заеме мястото си в живота. И си давам сметка колко жестоко и колко примитивно е да се дискриминират хората с увреждания.

- Ти ежедневно се сблъскваш и със страданието, и с бездушието. Кое ти помага да не се отчайваш?

- Мисля, че на първо място ми помага фактът, че съм жена. Жената е по-борбена, природата, животът и обществото й поднасят много трудности. Тя трябва да преодолява и някои предразсъдъци. Сега вече ми помага и моята компетентност, която съм добила, подготовката ми в областта на социологията на инвалидността - нещо, което у нас все още е твърде ново, и мисля, че засега никой не се занимава с него. Освен това смятам, че жените са по-благородни, нека това не прозвучи дискриминационно. Жените са по-снизходителни, имат по-висока чувствителност. Но в нашата област не е достатъчна само човешката чувствителност - нужна е и социална чувствителност. Обществото ни е твърде незряло и е на етапа на съжалението, на снизходителната усмивка, на цъкането с език. А мисията, която аз бих искала да имам, и да постигна чрез организацията, която ръководя, е да променим това отношение. Да накараме обществото да се отнася нормално и да приема естествено хората, които имат някакво увреждане, да ги третират като всички други.

- Лесно е ли е днес в България да промениш това утвърждавано с векове отношение към по-различните от нас?

- Никак не е лесно. Пречат неща и в народопсихологията, и в мисленето - ние имаме балканска психика и балканско мислене. То е по-грубо, по-малко чувствително към другите хора и по-нецивилизовано. Ние имаме много да наваксваме спрямо другите народи в това отношение. Пътувам много и вече съм сигурна, че има разлика между народите, които са православни, и тези, които са католици. Католическата църква от векове работи по този въпрос. Тя настройва хората да бъдат по-милосърдни - знаете откога съществуват католическите болници. А също и да се грижат за ближните си. Присъствах на една проповед в Испания, която беше посветена точно на увредените хора. Пасторът говореше, че хората са различни, както са различни растенията, животните, различните цветове в природата. И че ние не бива да коментираме защо природата е създала толкова различни нещата, а трябва просто да ги приемаме. У нас подобни проповеди не могат да се чуят. Като добавим и обстоятелствата през последните 50 години, когато държавата реши да сепарира напълно увредените деца от обикновените училища, съвсем нямаше къде и кой и как да научи подрастващите, че има техни връстници, които са по-различни, и се нуждаят от тяхната грижа и помощ, а не от техния присмех и жестокост. В развитите страни са обичайни браковете между увреден и здрав човек. У нас това все още е голяма рядкост и на подобен брак обикновено се гледа с неразбиране. Жалко е, че имаме тези груби, тези сурови и примитивни нрави в това отношение.

- До каква степен организация като вашата би могла да въздейства върху тези нрави, да ги промени? Това е дълъг и сложен процес, на какво разчитате?

- Всъщност, най-стратегическата и с най-далечен прицел цел на нашата организация е да се промени общественото разбиране за инвалидността. Тази дума "инвалидност" я употребявам с голяма доза условност, защото тя не е точна, не звучи добре - тя означава буквално "невалиден". По света е прието да се казва "хора с ограничения". У нас обаче терминът "инвалид" получи гражданственост и е залегнал и в нормативните документи, и в официалния език на съответните държавни органи. Да се промени отношението на обществото - това е ролята на неправителствените или гражданските, или - както искате ги наречете - организации. Те, за разлика от държавните добре структурирани служби, където хората имат друг статут и трудно могат да се доближат до всеки, са създадени с някаква мисъл, свързани са с нещо конкретно. Новият тип организации, какъвто е Националният център за социална рехабилитация, са такива, в които се работи на професионална и експертна основа, а не само на принципа на чувствителността и на общност на интересите. Това е бъдещето на този нов тип неправителствени организации - те вече са доста разпространени в Западна Европа и в Америка. В развитите страни се обръща много сериозно внимание на управлението на тези организации. Например японското икономическо чудо идва от това, че индустриалният мениджмънт на корпорациите е заимстван от мениджмънта именно на този род организации. Докато в обикновения стопански мениджмънт се управлява с голямо напрежение, тъй като се инвестират средства и се бърза тези средства да се възвърнат. Сега се смята, че ако се приложи мениджмънта на гражданските организации в индустриалната сфера, прогресът на света ще бъде още по-голям, т. е. да се започне с една мисия, с желанието да се направи нещо полезно, да се поработи, ако трябва и малко без пари заради идеята, и когато нещата потръгнат, тогава вече да се работи за възвръщане на средствата. Това е най-модерната теория в света в момента за управлението на неправителствените организации и пренасянето му в другите сфери на живота.

- Какъв е животът на българския инвалид според твоите наблюдения?

- Много труден и много скъп най-вече. Като се започне от жизнено важни неща - ние се стремим да им осигурим елементарните средства за мобилност, за да напуснат хората леглото и стаята, и къщата, и квартала, и града си по някакъв начин. Помагаме им, като им осигуряваме безплатни инвалидни колички, тоалетни столове, проходилки и т. н.; създали сме специализиран транспорт за трудно подвижни хора. Защото ако човекът не може да участва физически в живота, за каква интеграция въобще можем да говорим?! Опитваме се да консултираме хората, защото повечето хора с увреждания не знаят правата си, не знаят какво могат да изискват от социалните служби. Така те пропускат възможността да се възползват от макар и малките облекчения, които са осигурени от държавата. Това са определени плащания за транспорт, за телефон, за балнеолечение и др. Понякога от незнание хората изразходват целия бюджет на семейството си, за да си набавят неща, които им се полагат безплатно.

- А кой би трябвало да ги информира и да се грижи за техните нужди?

- Веднага бих отговорила - държавата. Но като имам предвид световния опит - мисията за това е на неправителствените организации.

- Преподаваш в Бургаския университет "Социални дейности". Съществува ли въобще в България социалният работнк като такъв.

- Това е много болен въпрос. В България вече има висше образование по тази специалност. Тази професия в реалния й смисъл, в който се разбира по света, не съществуваше у нас. Смяташе се, че не е правилно в една социалистическа страна, в която се приемаше, че всички са здрави и щастливи и държавата е тази, която достига до всеки и се грижи за всичко, да има помагаща професия. И неслучайно домовете за увредени деца и за стари хора се строяха извън градовете, в малки села, дори извън селата, за да не присъстват тези хора в обществото и да не развалят общия фон на проповядваната еуфория от "успехите", от "щастието", от това, че постигаме развития социализъм. По света това е една много разпространена професия и мисля, че у нас вече сериозно личи нуждата от професионалисти. Дори безработните имат нужда от социални работници. В много семейства има хора, зависими от наркотици, от алкохол. Не са малко изнасилените и тероризираните жени. Като добавим и инвалидите, нужна е цяла армия от подготвени социални работници, които у нас все още липсват.

- Преди една година беше създаден дневният център за увредени деца "Свети Мина" в София. Имаш ли представа за социалния ефект на подобни начинания?

- Центърът има капацитет за 27 деца, които да го посещават редовно, и още толкова приходящи за отделни процедури. Събрани са деца, които подлежат на обучение. Мисля, че за самите деца и семействата им това е един шанс. Целта е поне половината от децата да достигнат до обучение в масовото училище. Събрали сме тежки случаи. В този смисъл това е един уникален център. Прилагат се кинезитерапия, арттерапия, логопедични занимания, рехабилитация. Създали сме и центрове за социални услуги на инвалидите в Бургас и Варна, през следващата година ще направим такъв и в Стара Загора.

- Замисленият от теб Център за младежи в Поморие пак ще бъде пръв и засега единствен в България. Какво конкретно ще представлява той?

- Там младежи инвалиди ще бъдат професионално обучавани и рехабилитирани. Проектът е напреднал, получили сме парче общинска земя в центъра на града и същевременно на брега на морето. Това ще бъде модерна постройка с басейни, с градини, с места за развлечения, с конферентна зала, с възможности за компютърно и езиково обучение. Групи младежи с увреждания ще идват за по един месец през цялата година, ще получават полезно за тях обучение. Но по-важното е, че ще могат да се запознават, да общуват помежду си, да повишават самочувствието си и да се върнат по домовете си променени, да се опитат да стартират в живота, в бизнеса, да се опитат да намерят своето място, че дори и да създават семейства. Ние искаме те да престанат да бъдат тъжни и представляващи бреме за семействата си, както е обикновено, защото по правило те нямат професия и не са се реализирали в обществото.

- И все пак, въпреки цялата ти натовареност, ти си една млада, енергична жена, която вероятно намира някакви свободни минутки за себе си. Какво правиш тогава?

- Обичам самотно да слушам музика. Предпочитам симфонична, не от най-тежката класика. Колкото и да е странно, обичам да слушам някои групи. Обичам да чета, но ми липсва време. Бих искала някой ден да напиша нещо за проблемите на увредените хора, да опиша опита, който имаме, за да могат да го ползват други хора и други организации. Голяма част от тъй нареченото ми свободно време отделям и за студентите. Нямам време нито за женски занимания, нито дори за дома си.

- Това не ти ли създава чувството, че принасяш личния си живот в жертва?

- Не. Дори съм щастлива, че се отклоних от "правилния път" - можех например да направя научна кариера, все пак съм доктор по социология!

- Имаш ли си своя собствена молитва, някаква фраза-талисман?

- Понякога ми е толкова кошмарно трудно, че ми се иска да се откажа и да спра. Затова от няколко години в моментите на най-голямо отчаяние си казвам само една молитва: "Господи, помогни ми да не спра!"