ЕВРОКАРТОТЕКА бр.4, стр.8, година IX 2002г.

Сплотеността е приносът на малките народи в Европа

Костас Скандалидис:

Културата не е само паметници, тя е и памет

- Като президент на Международния център на писателите и преводачите в Родос кое беше по-трудно за вас - да го създадете или да го култивирате?

- Ще отговоря, но ще направя първо едно кратко въведение. Родос е остров с много богата история. И, разбира се, част от Гърция. В този смисъл, ако предпочиташ, можем да говорим и за нея. Елада през вековете, или за да бъдем по-точни, в епохата на елинизма, разпространяваше своето влияние чрез авангарда и търговията си, така преминаваше през историята. Отиваха елините като търговци в Александрия, Сицилия, Италия и покрай това успяваха да наложат и езика си, писмеността. Но по-важното е, че те се усвояваха от другите народи посредством и благодарение на търговията. Нещо, което е било характерно за Елада през цялото є многовековно развитие чак до наши дни. Тук, в Гърция ни харесва тези неща да вървят ръка за ръка - близо до духовното да стоят и парите. Няма срамно например, че жителите на Родос са разглезени по някакъв начин от туризма и дивидентите, които той им носи. Не ни тормози фактът, че виждате ли литературата, културата отидоха на втори план след туристическия бизнес и парите. Не. Но гледаме да ги съхраним и двете. Първо ще правим едното, за да можем да правим благодарение на него и другото. Така заработи и мисълта за този Център, в който се върши една деликатна и трудна работа наистина. Защото литературата не е лесно нещо и изисква много усилия да не се изкривят приоритетите є. Да не влезеш вътре, за да правиш пари, или да използваш по друг начин онова, което ти е дадено. Литературата трябва да бъде самостоятелна, не трябва да зависи от нищо и никого, трябва да я защитаваме, да я пазим, да я съхраняваме и да є помагаме да се развива.
- В този смисъл как смятате, можеше ли центърът да бъде изграден на друго място, на друг остров или в друга част на Гърция, на света? Знаем, че по времето, когато министър на културата беше Мелина Меркури, се спрягаше името на остров Корфу, от Йонийските.
- Това е лесен отговор. Поради географското си положение Родос е кръстопътно място на три континента - Европа, Азия и Африка, и поради същото е пресечна точка на три култури. Беше естествено изборът да падне на него. Родос е място, в което вековете са оставили своите следи като бръчки по челото. И ако някой проследи историята и стигне до наши дни, ще види, че там винаги е живяло едно смесено население, точно както на Балканите, във всички балкански страни. 5000 души от 80 000 в Родос са от други страни от целия свят, които живеят тук целогодишно, имат работещи семейства. Когато се обърнеш назад през годините на италианското владичество, та даже по-преди на турското, ще видиш, че Родос винаги е бил един многоетнически град. Това, разбира се, не е случайно, както и способността този остров от Егейско море да усвои всички тези култури и да задържи онова, от което има нужда. Да възприеме, но едновременно с това да даде от своята култура на другите. Разхождайки се, можеш да видиш върху земята тук запечатана цялата история - от храма на Аполон, ако говорим за Древна Елада, до годините на турско господство, откогато е и сградата на Центъра. Но и от времето на италианското владичество, от което е взет цветът на интериора му. Защото ние, гражданите на Родос, никога не сме имали комплекс на подражатели. Не знаем да срутваме, да събаряме паметници само защото са резултат от чуждо присъствие. Съхраняваме всички паметници, съхраняваме всички култури с една отвореност към света, така характерна за островните народи.

- Центърът в Родос е свързан със Съвета на писателите и преводачите на три морета. Целогодишно вратите му са отворени за срещи на творци от цял свят, той е база за творчески отдих и средище на множество културни прояви. Какво обаче хората на перото дават на Центъра?

- Бих искал да кажа, че Центърът не изисква възвръщаемост, нито отплата за това, което предлага на писателите и преводачите. Ползата от тези взаимовръзки е чисто духовна. Дори само присъствието на един преводач, на един писател в работилницата на Центъра, бил той корифей, световно величие или съвсем млад човек, е чест за нас като домакини. Защото Центърът претендира за една по-друга проекция на духа, една проекция, която винаги е живяла в Родос. Мисля, че не съществува по-добър начин да подкрепяш литературата и изкуството от това да дадеш възможност на всеки писател, на всеки преводач да дойде тук, да се запознае с някой свой събрат, да намери едно място за отдих, да намери едно място с усамотена гледка към морето, към бреговете на Турция, и близо до красотите на стария град на Родос - място за истинско вдъхновение. Да се опитваш като културен център да върнеш всичко по някакъв начин, при това незабавно, е най-малкото грешка. Единствената отплата и възвръщаемост са компанията и честта, която оказва един чужд писател на родината ти. И мисля, че това е и най-голямата придобивка за общината, която даде възможност на Центъра да функционира.

- Но все пак и бизнесът трябва да има някакви дивиденти от вложенията си в културата?

- Не можеш да се опитваш с материя да купуваш духа. Не влагаш едни пари, за да събереш сетне същите или да имаш печалба. Не. Ако това е мотивът ти, значи си обречен на неуспех. В културата винаги влагаш много пари, за да събереш много по-малко след това, но феноменални стойности. Защото същността на печалбата, която ще добиеш, е много по-голяма от това, което си похарчил. Може ли книгата на един писател, дори и бестселър да се съизмери с парите, вложени в нея. Никога. Това са културни стойности. И печалбата, която идва накрая, е много по-голяма от това, на което се надяваш, защото е свързана с бъдещето.

- Нашето съвремие, ако ми позволите една метафора, прилича на кола, която се движи по инерция и не знаеш къде ще те отведе. Как може да бъде възпряна тази стихийност по нанадолнището и каква би могла да бъде ролята на Центъра в този смисъл?

- Това е един проблем, който естествено е световен. И се отнася до самотата на човека днес с навлизането на новите технологии. Слагаме всичко в една машина, оставаме насаме с нея, а искаме една душа близо до нас, която да ни лекува. Става дума за един регресивен модел на нашата цивилизация. За съжаление това са теми, свързани с определени интереси, и не можеш да направиш много неща. Но смятам, че не съществува друго средство, освен образованието, което да противостои на такова развитие на нещата. Трябва да се повиши духовното ниво на народа, което е приоритет на културата като цяло, на държавата, за да не се опошлява, да не се поамериканчва животът ни, понеже всичко това оттам идва. Сериалите, били те сапунени опери или екшъни, изпълнени с насилие и наркотици, идват от Северна или Латинска Америка. Имаме тези два продукта на износ на една "култура" към Европа и към останалата част на света, която досега се справяше чудесно. Смятам обаче, че ако посредством образованието се даде на народа онова, от което има нужда, ако му се отворят очите към други ценности, всички тези регресивни явления постепенно ще отмрат. Това, разбира се, изисква много време, дори повече от век. И няма да има вече кола без водач. По-лесно е да вървиш по лекия път, защото хората не познават трудните начини за постигане на духовни удоволствия, тъй като никой не ги е научил на тях. Нивото е ниско и се вижда и знае само това, което е пред очите ти. Нямат вина хората. Виновни са тези, които стоят на върха и които управляват народите, които не дават необходимото образование за повишаване на духовното ниво на хората.

- Съществува ли някакъв риск по отношение на културната идентичност на Гърция във века на глобализация?

- Мисля, че Гърция няма от какво да се страхува и трябва най-сетне да разбере, че двете теми, на които може да се опре, да ги изтъкне, са непреходната є култура и нейната природа. Няма за какво да ревнува от която и да е друга държава. Същото се отнася и за Родос, и разбира се, по още една причина - че Родос е място с туристическо предопределение. Не можеш да подмамиш чужденеца със стоки и услуги отвън - това е от Тайван, купи го. Той идва тук, за да види твоята култура, да види твоите археологически обекти, да види една по-друга цивилизация и природа, да опита храната ти, да си тръгне с нещо направено тук, защо не твоя зехтин, твоето вино, гръцкото кафе... Когато за първи път отидох в Испания през 1992 г., където и да седнех, било в сладкарница, в кафене или ресторант ми поднасяха чаша мляко. Това е основата на животновъдството, на което се опира Испания. След това идваше ред на една малка чинийка с маслини, също испански. И задължително зехтин към всяко ястие, също местен. Така е редно и ние трябва да го разберем, да се обърнем към едно почитане на предците си. Смятам, че отминаха времената на кича по света, когато отиваш в Родос, да речем, казваш - дайте ми един сюнгер от Калимнос, но ти пробутват от Тайван, Куба или другаде. При това го плащаш прескъпо. Ако и днес е така, ще си изгубим туризма. За да бъде едно място туристическо, трябва на всяка цена да притежава тази необходима предпоставка - да предлага културата си и околната си среда.

- Смятате ли тогава, че глобализацията по-скоро би могла да помогне, отколкото да навреди на малките народи?

- Смятам, че глобализацията има своите добри и лоши страни. Не трябва да гледаме на нея само като на една лелка, която чисти и разчиства всичко пред себе си. Първо трябва да кажем кои са лошите є страни и да ударим с юмрук, да заявим ясно волята си, да не отстъпваме. От друга страна, мисля, че имаме необходимите противодействия като народи и култури, за да стопираме тези булимии, които идват по мое мнение главно от гигантизма на глобализацията и присъстват най-тежко в икономическите отношения. Изоставяме бакалничката на ъгъла и се отправяме към гигантския супермаркет от няколко хиляди кв. м. Това всява страх, създава опасност от безработица, и то много сериозна. Може би вървим към общество от 2/3. Това е въпрос, върху който трябва да се замислим, когато говорим за глобализация. От друга страна, вярвам, че отпор може да съществува, при това силен, на тези негативи. И смятам, че най-доброто противопоставяне е обществото на сплотеността. Солидарността. Във всички балкански страни нещата стоят по един начин. Да вземем например най-малкото селце в България в момента и да погледнем на взаимоотношенията на човечност там. Не е ли чудесна хипотезата да отидеш в това село от 40-50 човека, за да си кажете един на друг "Здравей". Нима има нещо по-ужасно от това да живееш в един блок в София и, излизайки сутрин, да не искаш да видиш физиономията на този, който живее отсреща. Това може ли да бъде наречено живот? Това са резултатите от гигантизма на градовете. Пренеси ги към един световен гигантизъм, едно световно село, за да усетиш ужаса и опасността, които царят вътре. Вярвам обаче, че ако съхраним тези отношения на човешка близост - това "Здравей", което си казваме - и се опитаме да ги пренесем в други европейски държави, когато влизаме в ЕС, да дадем пример за човечност, за сплотеност и взаимопомощ (а не да минаваме през един булевард и да отминаваме, когато пребиват някого), то това би бил един голям урок за големите. Ние, малките общества, малките народи на Европа с малките езици, ще имаме наистина своя принос. Защото, братко, където има хора, има и надежда. Това наистина го вярвам, макар да е трудно, понеже големият държи парите и си прави каквото иска. Какво друго имаме? Силата е в културата ни. И средата в тази култура. Не може, докато се бомбардира Югославия, да спи целият свят. Не може да сравниш със земята цяла Палестина и отново Европа да спи. Някога, когато американците нападнаха Виетнам, целият свят се надигна. А сега никой не вдига глава. Защото живеем в една епоха на страхливци. Страхуваме се за кожата си и друго не ни интересува.... Трябва да се върнем назад. Ако нещо те застрашава, някой трябва да реагира. Не е ли това цивилизацията, културата?
- Но за културата също трябват пари...
- Културата не умира толкова лесно. Съществува също и наследственост. Културата е в кръвта, а нея никой не може да я купи. Какво стана с Гърция след епохата на елинизма? От една огромна империя, която владееше земите не само по Средиземноморието, но чак до река Инд, се превърна в една малка Гърцийка. Но загуби ли се културата є през вековете? Не. Колкото и да я предлагат на пазара Елада, колкото и да я преследват, няма да сполучат. Това важи и за целите Балкани, защото те са една земя - само погледни произхода на названията. Как е например другото име на Балканския полуостров - Хемус, от планината Хемус. А това идва от гръцката дума ”to aima”- кръв. Понеже това е полуостровът на кръвта - толкова кръв се е проляла тук. Мисля, че онова, което ние, малките, но прочути народи, можем да противопоставим, е само нашата култура. Нямаме друго оръжие. Защото културата не е само паметници, тя е и памет. Ще ти дам един пример с Родос. През 1401 г. го завладяха рицарите йоанити. Католици, които са направили най-големите поражения на света. През 1522 г. дойдоха турците. Всички, които идваха, унищожаваха паметниците. Турците оставиха само няколко около Улицата на рицарите. Понеже бяха европейски, уплашиха се от международните реакции и не ги докоснаха. Така от 1401 г. до 1948 г., през Втората световна война в Родос непрекъснато някой унищожава нещо. Е, но загуби ли се историята на Родос? Някой унищожи ли легендата на Родоския колос? Колосът е една несъществуваща история. Но митът за него, независимо от всички катастрофи, не погина. Митът за Аполон някой унищожи ли го? Нито една история, нито едно място в света не може да бъде заличено. Колкото и голям да е другият.

- Още от библейско време, когато Господ разделил езиците на хората по земята, съществува големият проблем с границите на езика. Как гледате на него в наши дни, на прага на един нов Вавилон - глобализацията?

- Този, който слага стени пред езика, прави голяма грешка. Езикът като нас самите не се нуждае от стени. Особено днес, когато съществува един империализъм по отношение на темата за езика - имаме гръцки, български, но имаме и вездесъщия английски. Ако вземем примера с английския, ще видим, че неговото налагане през вековете се е дължало на една държава, може би най-голямата колониална държава в света, която е владяла половин свят. Това свърши. Но не е ли същото сега - темата отново идва на ред, този път чрез американския империализъм. Първо беше държавен, сега вече е империализъм на езика. Съществуват опити да се унищожат всички езици и особено малките, с изключение на американския и английския. Това е голяма грешка и жалко за онези, които я поддържат. Ето един пример, който би трябвало да ни безпокои. Ако се върнем малко назад в неотдавнашната история на Европа, ще видим, че в практиката на НАТО в началото се ползваха всички езици на страните-членки, една прекрасна вечер обаче се гласува постановление, според което за официални се приемат единствено английският и френският. Същото положение го има и в ЕС в момента. Виждаш колко често присъства зад кулисите темата за хиперболизирания свят на преводите в работата на комисиите. И започва да се прокарва едва-едва идеята как да заменим всички езици с един говорим, официален език на комисиите и на Европейския съвет, именно английския. Това е най-голямата опасност. Трябва да ги има всички езици, защото те са свързани помежду си и с културата. Например за мен беше голямо удоволствие да присъствам на вечер, посветена на българската поезия, независимо че не знам езика ви. Но важни са музиката на езика, неговата плътност, красота, история, която носи. И това не може да бъде заместено от никоя друга култура.

- "Мярката навсякъде във всичко" - прословутата сентенция на древните гърци е формулирана за първи път от тиранина Клеовулос от о. Родос. Като негов потомък как вие се придържате към нея?

- Това е най-доброто в живота. По пътя да не кривиш нито вляво, нито вдясно. Да държиш винаги правия път, както е казал народът. Колкото повече растеш, повече учиш. И често в живота ти се налага да преразгледаш мнението си. Иначе казано, не бива да си абсолютен, категоричен. Може утре светът да се обърне с краката нагоре, да се променят неузнаваемо нещата, за които си мислил по един начин. Да променяш мнението си не е лошо. Най-голямата вреда на църквата беше причинена именно от нейната абсолютизация, от превръщането є в догма. Всичко трябва да е подобно на това, което древните елини са правили с виното - разреждали са го с вода за да стане пивко.

- Един последен въпрос - как успявате да съчетавате практичното с духовното във вашия живот - кое на кое помага?

- Със сигурност едното на другото и обратно. Когато правим нещо с любов по начина, по който правим любов, то със сигурност остава. Ако ме питаш обаче за предпочитанията на душата ми, разбира се, дълбоко у мен повече от всичко стои духовното. Това е, което ме изразява, и това е, на което се опитвам да се радвам в този живот.

Интервю на
Цветанка Еленкова