Много мислех за коя жена да пиша, дали за майка ми или сестра ми, дали за някоя моя приятелка или друга ромска жена. Все пак надделя решението ми да ви разкажа за баба ми, нека читателят прецени защо.
Макар и 72-годишна, тя готви, пере, но и следи клюките със завидния си усет, нищо че не е топжурналистка в някоя медиа. Чете без очила, дори търси броя на регионалния вестник "Лом-прес" преди да е излязъл от печат (понеже баща ми работи там и є го носи), гледа по телевизията "Дързост и красота", но и не пропуска да наложи волята си в каквото и да е семейно решение.
Отраснала в калайджийско семейство, едно от 7-те деца в него, баба вече 45 години се бори с житейските проблеми рамо до рамо с дядо Борис, цуцуманин от музикантска фамилия, чиято майка починала, когато бил още бебе. До военната си служба той бил слуга при богати българи, грижели се добре за него. С баба се запознали през 50 години, когато в строежа на социализма в България двамата били едни от основателите на ДЗС, нищо че работели за 70-80 стотинки надница като земеделци. Животът им бил, според разказите им, пълноценен и стойностен. Започнали го в апартамент под наем, с една маса, няколко стола и комплект чинии, дарени от бащата на дядо - Петър Левака, виртуоз-цигулар, но и най-добрият за времето си косач в Ломско. Тогава да бъдеш каруцар в стопанството било толкова престижно, колкото днес е да си шофьор на ТИР, а дядо работел с най-добрите коне в ДЗС-то и бил сниман даже за един кинопреглед. От време на време баба се правела на болна (тя и сега все си е болна, прадядо ми казваше, че изпила на 16 аптеки лекарствата), та дядо изработвал и нейната норма, когато бил звеновод в полевъдната бригада.
Стара мъдрост казва: където е едно, по-добре и него да го няма. Това свързвам с темата за маймунската обич, по която пиша. Първият пример за нея е баща ми - 44-годишен мъж с висше образование, способна съпруга и две деца, и от два месеца дядо на синеоката ми племенничка Кристиана (а аз пък не мисля още да се женя).
С какво е характерна маймунската обич? От много любов маймуната изяжда детето си - това беше мнението на един от бабините братя. Мисля, че е бил прав. Баща ми - "едно на мама и на тати", раснал и пораснал презадоволен с това, за което нормалните деца можели само да мечтаят. Имал всичко, което пожелаел, и едва преди две години - според поведението му - разбрал колко струва един лев. Що телевизори, касетофони, тонколони-монколони, акордеони, автомобили и какво ли не потрошил, но вече е уравновесен и знае какво и как да прави в живота. Само дето все търси доброто в живота и не ще да разбере, че няма справедливост на земята.
Другият пример за тая обич е властта на баба. Както описах по-горе, като дете дядо бил слуга, но и сега е зависим. Нищо не прави без разрешението на баба! Някой път пийне по малко и вкъщи настава такъв скандал, че и на Радичков би му било трудно да го опише! Тоя човечец, ставащ всяка сутрин по войнишки рано, се сбърква от работа по цял ден; нищо че е пенсионер и има скъсан мускул на по-силната си лява ръка. Дядо си има кон с каруца, с тях върши селскостопанска работа при българи-приятели. Дават му храна и по някой лев, но слабо. Заради дъмпинг в превоз-услугите с каруцата конкурент-рецидивист го преби от бой преди години посред бял ден, и то пред очите на кварталния полицай... Тоя кон му е трети, първият и вторият умряха от отровна трева, а може би и от много работа. Доста разправии си имаше дядо с полицията, когато прегладнелите роми от града вадеха желязо от разрушените ломски предприятия, унищожени от българи-мафиоти, опитващи се да обвинят ромите за разрухата в нашия град. Но го пуснаха полицаите, защото нашето семейство никога не се е занимавало с престъпления, дядо само возеше желязото до изкупвателните фирми.
Не мога да не ви разкажа за "шенгенските" бариери на баба, съществуващи и до днес благодарение на упоритостта є, ако не и на нещо друго. Дали поради страх от кражби или от простотия, но малката портичка на двора ни е заключена с катинар повече от... 10 години! Толкова време единственият начин за влизане и излизане в двора ни е големият портал, направен от баща ми, когато беше шофьор на автобус, който паркираше след работа в двора. След безброй скандали по този проблем ние, останалите членове на това домакинство, се примирихме с този факт и чакаме, според думите на баща ми, като умре баба, да разбием "Берлинската стена"... Но това не е всичко. Като професионален митничар баба задържа най-малко за 30 минути всеки, търсещ някого от нас - ако е българин, пита го кой е, откъде е, защо идва... Ако е ром, след кръстосания разпит резултатът задължително е, че сме роднини. Даже обяснява и как! Много пъти ние сме си вкъщи, а тя казва на човека, който ни търси, че ни няма. Успешно влизат хора, убедили я, че ни дължат пари, и тези, които тя прецени за благонадеждни по собствените є критерии. Баба много мрази деца да играят на улицата, особено в близост до нас. Веднага ще ги изгони под претекст, че ще повредят оградата. Беше ми разказвала за брат си, че починал, защото отрязал череша ранозрейка с плодовете, когато комшийските деца посягали към тях. Ами тя, защо го прави същото тогава, дали заради маймунската си обич?
Вечер баба не си ляга, докато не види обувките на баща ми, както и докато не затвори всички врати и не изгаси всички лампи. На сутринта му подава левче на портала, щото той заплатата си я носи в джоба само няколко минути - връща дългове за мераците си от сватбата на сестра ми, направена на вересия. Похарчи 3000, а събра 1000. Пак от обичта на баба (представила баща ми и майка ми за боклуци пред фамилията) близките ни роднини не дойдоха на тази сватба, а се направиха на разсеяни...
Баба си има и домашен пастор, едно бакалавърче по богословие, събиращо шепа "вярващи" в кварталното читалище всяка неделя. То периодично є носи религиозни книжки, а тя се сеща за Бог само когато нещо не върви около нея.
Тя, горката, трудно се придвижва. Иначе дядо я вози с каруцата като някоя депутатка до посочения обект - до пощата за пенсията, до градския пазар за брашно и продукти. Понякога и по няколко пъти на ден.
Макар и да е в "четвърто" измерение, баба ме уважава и се грижи за мен. Но аз не є позволявам много-много да дава изява на маймунската си обич, затова и не бързам да се женя. Засега е така, пък за в бъдеще ще видим. Може би ще се намерят възможности за работа или за продължение на моето образование... През последните години в страната ни времето май е спряло, или поне в Ломско е така.