ОБЩЕСТВО бр.4, стр.15, година IX 2002г.

Родени Европейци

Марин Бодаков, в. "Култура"

"Те са в състояние да ни помогнат, да разколебаят поне мъничко нашия стоманен ред. А ние спокойно можем да попием няколко капки от техния начин на живот. След толкова много загуби те могат да се окажат наша печалба. Могат да ни просветят за немощта на границите; защото синтите и ромите просто не познават границите. В Европа циганите са си у дома, тъкмо те са такива, на каквито се преструваме ние: родени европейци!"

Гюнтер Грас, "Слово за изгубеното"
(превод от немски
Александър Андреев)
Неосветена тишина тежи над нашия дом.
Кой и къде в България разисква общото благо? Имаме ли мисловна енергия за справяне с обстановката? Ще работим ли за свое собствено слово, с което да зададем най-важните въпроси, без да предоставим удобен отговор? И къде са онези мощни авторитети на милосърдието, които търсят истина и изход? Къде са сърдитите гласове на нашето разрешение? Къде е моят сърдит глас?
Не знам. Общественият провал достигна степени на невъобразимост и днес, 13 години след Обрата, отново се превръщаме във вътрешни бежанци. Къде другаде, освен в сблъсъка на собственото си тяло, да избягаш от разставената представа за гражданска почтеност и от наглата пазарна глупост, от медийния разгул и от политическата лъжа? Къде? В нищожността на собствените ни протести? В имейлите до чужбински ближни?
"Не преувеличавай!", ще контрирате вие.
Но, моля, не ме залъгвайте с бодряшка европрисъединителна реторика, а оживотворявайте нейния капитулирал смисъл. Нали припечелвате за основно препитание, форматирайки своите ясни и неясни въжделения в матрицата на европейските проекти? С фалшиви изречения никой не може да преговаря с обществения хаос и да ни превърне в общност, спечелвайки тези преговори... Не ме обиждайте с институционализираната си патетика, с безпардонното си оцеляване, с неграмотното изсмукване на европейски пари и превръщането им в политически кич. Не ме напъхвайте в смътното си безобразно "ние". Не осквернявайте гражданската ми скръб.
Аз се страхувам не от глупостта и глада, а от липсата на откровен обществен разговор. А само истински честно общуване може да ни предварди от последното, още неизпитано от нас зло - етническия конфликт. Как да извадим национализма от уравнението на нашата независимост, след като дори не се нуждаем от достойнството на български граждани? Как да преработим травмата от чудовищния "възродителен" процес, когато агресивно мълчим за него? Каква е обществената вместимост на изследванията на прецизни изследователи като Антонина Желязкова и Евгения Иванова, когато българското общество се опиянява и дарява индулгенции на невежи и нагли ченгета? Как да възпрем интернет-списък от посочени за линч евреи, в които срещу името на Валери Петров и баща му проф. Нисим Меворах пише следното: "суперактивни членове на БКП, червени шамани, палачи с писалки, идеолози на тоталитарната власт, "престъпници с бели якички" (вж. http:/www.kanatangra.wallst.ru/Jude.htm. Да "хакнем" списъка или да зашлевим през устата работещия в "Монитор" морален гуру на издателите на профашистка и антисемитска книжнина у нас? И въпреки всичко да бъдеш в такъв списък е въпрос на заможност и интелектуална привилегия...
Е, и аз не съм ни най-малко чист и възвишен. И аз не знам какво да правя с милион анонимни цигански животи, за които дори няма списък. И аз гледам на циганите като на неуправляеми тела, спрямо които не знам правилната реакция. И аз - като повечето хора - не им позволявам самочувствие или допускам едва с половин уста да градят свои елити. И аз - като повечето хора - в срещата си с цигани ставам българин. Иначе (и слава Богу!) съм опазен от всякаква национална самоличност и всеки актуален възрожденски размах ми звучи като "възродителски".
Но каквото и да се случва, у нас най-мощно цъкат не турската или еврейската бомба - цъка кошмарът на циганския живот. Бивал съм в циганските гета в Лом и Столипиново и знам как разни неправителствени организации завоюват беззащитните им жители на принципа "Разделяй и владей", целейки първом финансовото си облагодетелстване. Ще си позволя да цитирам записките си от 1998 г.: "Столипиново е гето. В Лом има бедни селски хижи, запокитени от живота. В Столипиново - този пловдивски квартал, градската среда е изродена. Жилищните блокове са избити, няма разлика между публично и частно пространство: разграден двор ли? Ями, купчини павета, срещу мен хвърчи мръсна хартия. Навсякъде са метнати прани дрехи и килими.
Захабена жена пуши, южняшки облегната на оградата. Хлапе се шляе босо в курника. Друга носи голям стъклен буркан вода. Пред къщите са изнесени столове и на тях вцепенено стоят старици с покрити коси.
Улиците са подигравателни: "Победа", "Възход", "Пролет". Пазарът е "Мир". Между блоковете е обраснало с бидонвили. В тях се провира 50-сантиметровата улица "Армеец". Вървим замаяни - пред камерата се кривят дечица и само смеховете им са бистри.
Сватби вдигат всеки ден. Гордостта е чий оркестър е свирил, кой я е заснел на видео. И самотни майки с по пет-шест. И неизвестни бащи. В прииждащата отвсякъде музика има момент на виене. От повечето прозорци стърчат сателитни антени, а вкъщи нямат електричество. Камо ли телевизор. И необичайно количество хора навън - пъстри, охлузени, разнебитени. Тук е престижно да си турчин, не и циганин.
Не смях да се движа сам в Столипиново. Един заплетен човек като мен хич не знае докъде състрадава и докъде е високомерен."
Преди четири години не посмях да отбележа в записките си стиха, който се въртеше неистово в главата ми по време на 5-часовата разходка в Столипиново: "Аз видях абсолютното нищо, бе по-страшно от смърт в скотобойна..."
Днес обаче благодарение на един конкурс разбрах, че е възможна и друга визия. Че моят разказ става истинен само ако се допълни с друг разказ.
Ето причината. По повод 10 юни, обявен официално за Международен ден на ромската жена, фондация "Отворено общество" в лицето на програмите "Проблеми на жените" и "Рома" обявиха конкурс за разказ или есе на тема "Ще ви разкажа за една ромска жена". Жури в състав Борис Христов, Виргиния Захариева и Сали Ибрахим раздаде награди на съчиненията, чиито най-голям успех беше в достойнството, с което се заобикалят трафаретите в (само)представянето на циганските общности у нас. Младите хора от ромско потекло наистина описват болезнени сюжети, подхранени от собствените им преживявания, търсят в паметта на рода своя - различен от политически коректния език! - образ. В смелите им опити за еманципация и модерен жизнен стил блика ирония към маргинализиралите ги исторически превратности, ведра решимост за промяна, както и много неподправен хумор. Когато пишат за фундаментални неща като раждането, любовта и смъртта, младите хора отказват да бъдат надзиравани като малцинство; те отлично разпознават културните ни предразсъдъци и тепърва ще се разправят с тях.
Искам твърдо да кажа, че тези сдържани и разсъдливи цигани имат правото да участват в разговора за общото благо на България. Без тях той е невъзможен. Защо ли? Защото са изконна част и от българския, и от собствения ни смисъл. Защото тези момчета и момичета гледат на света с двойна отстраненост - вън от стереотипа за себе си и вън от стереотипа за нас, нециганите.
(Иначе рискуваме постоянно да преживяваме трагедията на злощастната фамилия Зрънкови, която вече месец обикаля като Летящия холандец България и никой не є позволява да уседне, камо ли да чуе автентичния є глас. Не твърдя, че Зрънковите са ангели, но и дяволът не е толкова чер... А разпасаните български медии сериозно помогнаха да изгубим всякакъв слух и чувствителност към проблема.)
И ето тук ще дам думата на моето лично откритие - 22-годишния Ангел Петров Борисов от Лом. Искам да сблъскам пряко неговия разказ за циганския живот с моите наблюдения, за да се проваля и призная поражението си.

Авторът благодари за оказаното съдействие на
Дора Петкова и Цвета Петкова, ръководителки на
програми във фондация "Отворено общество"