В последните дванайсет години процесите на преобразуване в обществото протичат с шеметна скорост. Революционният поврат през 1989 година слага своя отпечатък и почти драматизира въпроса за идентичността на нациите, както и на всеки отделен човек. Границите, видими и невидими - са превърнати във фактор, дълбоко врязал се в душевността на следвоенното поколение. Особено голямо значение придобиват явленията емиграция, политика на даване убежище и заселване в страната-приемник - обществени феномени, засягащи пряко една или друга човешка съдба и цели народи. Редица историци, политолози, социолози, писатели, хора на духа, изхождайки от своя опит, разглеждат задълбочено възникналите проблеми, всеки един със своя хуманен принос в по-безболезненото им разрешаване. В основата на всяка трактовка на въпроса, било тя научна или в областта на художественото слово, стои дълбокото убеждение, че устремът към свобода е справедливо мотивиран и трябва да осигури желания простор на индивидите за избор на своя човешки и граждански статус.
Никому не е чужд фактът, че съвременните хора имат повече от всякога няколко сменящи се идентичности - според поколението, към което принадлежат, според професионалното си положение, според образованието, езика, страната, в която живеят, и накрая, според нацията, към която се числят. Ала желаната от мнозина тъй горещо, дори мечтана европейска идентичност, е валидна, смятат някои учени, само за един елит. Всекидневните стълкновения както от политически, така и от юридически характер относно размерите на работническата емиграция, правото на убежище, закрилата на бегълците и интеграцията са свързани естествено, от една страна, с готовността на преселниците да се адаптират към страната-домакин, от която, от друга страна, се изисква обективна оценка и пълно разбиране. Този хуманен дух е ръководно начало за австрийската държава и общество, изразен конкретно чрез апела на един от нейните интелектуалци: "Докато възприемаме и третираме емигрантите като чужденци, не трябва да се учудваме, че се чувстват и държат като чужденци." Не по-малко обоснована е и тезата на друг експерт в тази област - германския професор Клаус Баде, отразена в книгата му "Европа в движение - миграцията от късния ХVIII век до наши дни". В нея той подчертава на първо място очевидните разлики между конкретната реалност и адекватното є възпроизвеждане от определени среди в обществото. В този смисъл при наличието на популистка паника, на драматизиране и скандализиране на темата миграция е предизвикана и дискусия за създаването на "Крепостта Европа" с преградни стени срещу миграционната опасност. Авторът припомня, че в късния ХIХ и ранния ХХ век миграцията от изток на запад е довела през Атлантика милиони преселници и стотици хиляди безработни годишно в Средна и Западна Европа. Това число се допълва от милиони хора, които след края на Първата световна война до края на четиридестте години са били принудени да се преселят вследствие разместване на границите или прогонване. И ето какво заключава той: "Апокалиптичният механизъм, движещ страха от "заливане" на Европа чрез "ново преселение на народите", е не толкова реален процес на миграция, колкото феномен във фантазията на европейците."
Популистки партии, групи и патриотични съюзи подклаждат чувството за любов към родината и съзнанието за национална идентичност, като създават образа на вътрешния и външния враг и изтъкват диаметрални разлики между "свое" и "чуждо". И въпреки че в колективното съзнание се насаждат като начин на живот изолацията и състоянието на отбрана, историци и изследователи смятат за основен факт, че при наличието на състаряващото се население в региона на Европейския съюз до средата на века населението ще намали числеността си от 370 на 305 милиона, в случай че липсва приток от преселници. Ето защо на заселването все повече ще се гледа като на шанс и обогатяване, а не като на социална заплаха.
С края на световноисторическия конфликт между свободния свят и една колониална държава с универсални претенции за господство отпада и същинската бариера за европейския интеграционен процес: заплахата от изтока. След разпадането на Източния блок, което е равносилно на края на немското разцепление, едва ли спомените на отделния индивид или пък на "колективното съзнание" относно идентичността на една нация ще останат такива, каквито са били.
Според европейски историци и политолози измамно е обаче твърдението, че глобализацията е вид противоотрова на национализма, расизма и антисемитизма. Опаката страна на глобализацията е агресивното, извърнало поглед назад към миналото, родово съзнание. Войните, водени на Балканския полуостров през последните десет години и заплахата от нови пожари, този път подпалени не от сръбския, а от албанския национализъм, потвърждават валидността на предупреждението, отправено към човечеството от Арнолд Тойнби: "Никой не е в състояние да гарантира, че изкушението няма да победи човека, колкото и кален да е той". Омразата към "чужденеца", пренебрежението и презрението към него и всичко, което идва "отвън", създадоха психосоциалната хранителна среда на стремежа към хегемония на великосръбския национализъм, който в края на краищата причини на всички народностни групи не на последно място и на самите сърби неизмерими страдания.
Несъмнено поуките от тази трагедия са едно предупреждение не само за балканските народи, но и за европейците пред опасността от тоталитарната претенция за идентичност. Ето защо, смятат някои автори, критичното и самокритично разглеждане на миналото е необходимо условие за европеизирането и хуманизирането както вътре в отделните страни, така и в междудържавните, и в чисто човешките отношения. Борбата срещу национално тесногръдие, нетолерантност и изолация на "другия" е още една елементарна предпоставка за спасяването на хуманните и интелектуалните ценности.
В последната си книга "Историята като опит" немският историк Карл Брахер насочва вниманието към острите проблеми, породени от нарастващите миграционни движения. Един от тях засяга особено болезнено взаимната търпимост между призивите за мултикултурно и мултиетническо общество и идеала за национална и държавна идентичност и суверенитет. Авторът подкрепя идеята за една Европейска федерация, която със степенуваните си форми на интеграция ще намали градуса на напрежение в националната и етническата проблематика. Брахер предупреждава повторно за опасността от изкушението, на което е изложен човек с представянето на идентичността като колективно понятие. Той припомня още, че хората притежават няколко идентичности и тяхната широкоспектърна характеристика не им позволява да се ограничат с една-единствена национална или етническа идентичност. Още повече когато идентичността претърпява преобразувания, както доказва самият исторически процес. Проблемът е маркиран в художествената литература от швейцарския писател Макс Фриш в лицето на героя от романа му "Наричам се Гантенбайн": "Всеки човек рано или късно си измисля някаква история, която по-късно смята за свой живот."
От друга страна, австрийските учени Ернст Брукмюлер и Алфред Пфабиган напълно обосновано подчертават в трудовете си промяната, която претърпява и понятието родина както в обществен, така и в общочовешки план. Те отбелязват множеството различни значения на представите ни за любов към родината, за национална и групова идентичност. Ето как Фридрих Хеер анализира кризата, загубата и възвръщането на австрийската идентичност: "Няма общество в Европа, чието съществуване да е така тясно свързано с проблемите за идентичността на своите членове, както Австрия."
Немските или австрийските дебати по темата "Да забравим - да потиснем - да си спомним" справедливо предизвикват силни емоционални реакции на политически бегълци, на емигранти и преселници, преди всичко на хора, за които изгнанието е било и е интелектуално-екзистенциален опит. "Странстващи души" ги назовава Шандор Марай в своята книга "Изповеди на един гражданин". Авторът е един от най-нашумелите писатели в периода между двете световни войни. Романите му са преведени на повече от 15 езика, но след утвърждаването на комунистическата диктатура е принуден да отиде в изгнание. През 1953 година той пребивава в Ню Йорк и в състояние на дълбока покруса ето какво записва в своя дневник: "Възможно ли е да се пише без ехо? Затворен в един език, който няма да бъде повече жив. Имало е периоди, когато писателите, насред варварщината, са писали и така. Ала те все пак са се надявали на нещо: на една нова култура, която един ден, отвъд гробовете, ще накара да закънти това, което те, в своята неоткликваща глухота, са написали. Едва ли тъкмо днес подобна надежда все още може да възникне - най-малко в перспективата на един човешки живот."
Ръководен от чувството си за изолираност в един екзотичен език, Марай е дълбоко впечатлен от живота и огромния успех на друга "странстваща из Европа душа" поляка Йозеф Корцениовски, който под името Йозеф Конрад е признат за един от най-гениалните английски писатели. Марай е удивен от единствената по рода си тайна - метаморфозата на двайсетгодишния моряк, незнаещ думица английски, който две десетилетия по-късно ще стане голям, може би най-големия английски писател на века. С произведенията си той спечелва наистина световна слава, без уви, да е усетил магията на личното щастие. Художествено претворената участ на самотника, изолацията и копнежът на индивида за съпричастност и любов са мотивирани от собствената съдба на писателя.
Участта на изгнаника споделят и мнозина други, известни и неизвестни люде из света на науката, на изкуството, на техниката или на стопанството. Тук не става въпрос за "безотечественост", а за "родина", следователно за случайността на самия произход и за свободата на избор или новонамерената втора родина. Символичната стойност на ключови събития и специфичният за тях исторически спомен се определят все пак от нас, съвременниците. Ето защо трябва да отдадем заслуженото и извлечем поука от житейските съдби на хора, чиято национална идентичност е била размита във водовъртежа на събитията и които са се превърнали в образец на "гражданин на света". Един от тях е и писателят Елиас Канети. Житейските спирки из цяла Европа - Русчук, Лондон, Виена, Цюрих - пъстрят биографията на този човек на духа. Подобен пример ни дава например животът на писателя Данило Киш, или на Милан Кундера, които утвърждават творческата си идентичност като "прокудени чужденци" във "втората си родина". Друг пример ни предлага жизненият път на Йозеф Скорески, който през 1968 година емигрира в Канада, където е назначен за професор в университета, а съпругата му основава чешко издателство. И когато от университета в Торонто є се връчва почетната докторска титла за принос в етническата култура на Канада, в своето тържествено слово тя сравнява Канада с мащехата, а Чехословакия с майката. Понякога обаче, допълва тя, се случва мащехата да е несравнимо по-добра, отколкото майката. Нейният случай бил такъв.
В една обединяваща се Европа националните граници изгубват все повече значение, ала невидимите граници, стените, които невежеството и предразсъдъците издигат в главите ни, са по-опасни и от най-тежките пороци. Ето какво казва в речта си Фридрих Хеер при връчването му на Голямата австрийска държавна награда през 1972 година: "Духовният живот се опложда, проявява и най-силно, най-лесно, най-интензивно там, където по възможност повече многоцветни съществувания се търкат взаимно и от тези търкания се разгарят искри... Трябва да преодолеем едно старо зло, а то е, че имаме недостатъчно противници, а прекалено много неквалифицирани врагове."
Именно в настоящия момент, напомнят политолози и съвременни историци, когато сме в решителната фаза на дискусиите и на решенията относно разширяването на Европейския съюз, повелята на деня е отказ от расизъм, антисемитизъм и неприязън спрямо чужденците.