Хорхе Луис Борхес обожаваше словото, служеше си с него майсторски, за да се представи или да опознае другите. За великия аржентинец, напуснал земния свят на 15 април 1986 г., разговорът бе нещо като второ зрение. Много слепци разчитат на осезанието, за да "видят" хората и предметите. А Борхес "гледаше" чрез словото. Може би затова той бе тъй благодарен и великодушен, готов да приеме за разговор и интервю всеки - от известния писател до начинаещия репортер. Призоваваше своите събеседници да се вслушват внимателно в "музиката на словото", което според него можеше да създаде нов културен модел. Като мнозина писатели на века Борхес не получи "Нобел", но го нарекоха "Омир на модерния свят".
Поезията няма пряка връзка с времето. Хубавият стил е винаги хубав, без значение дали е написан днес или преди сто години. Поезията е вечна. Обстоятелствата са съвременни или исторически. Влиянието на времето не е решаващо. Хубави стихове са писали и Данте, и Вергилий, и Ариосто, които сега четем, без да се замисляме, че са били създадени преди векове. Една прекрасна метафора на средновековен персийски поет направо ме изуми. "Луната е огледало на времето"... Човек си мисли за неща на пръв поглед крехки, призрачни, изгубени във времето. Луната, времето, което е без начало и без край. Да, ако нещо е хубаво, то си остава такова. Аз просто възприемам нещата и се мъча да ги изразя чрез словото си. Поетът, актьорът възприемат нещата и се опитват да ги повторят, без да отнемат нещо от тях, да ги похабят. Лично аз се опитвам да създавам своята поезия скромно, с радост.
Поезията е призвана да съхрани езика. Тъжно е да изгубиш това велико благо - езика. А той е и художествено средство, както писа Бенедето Кроче. Но за съжаление днес хората почти не разговарят. Гледат телевизия, слушат радио, четат вестници. Да, никой не говори. Жалко, че разговорът - това прекрасно откритие на древните гърци - започва да умира. Гърците първи са започнали да разговарят. Другите народи преди тях са се молели, проклинали са, може би, дори са ругаели, мърморели, но не са разговаряли...
Да, поезията трябва да съхрани езика - това несъвършено и прекрасно откритие!
Сънят е първата художествена дейност. Това е основа на поезията. Сънят е първата малка театрална пиеса. Когато сънуваме, ние сме едновременно театърът, самата пиеса, авторът и зрителите. Смисълът на живота е преди всичко в съня. Да, има пряка връзка между съня, живота и поезията. Животът е и начин на съществуване, а сънуването е начин на живот...
Казват, че вече нямало поети в целия свят. Но може би те са тук, сред нас, но не можем да ги видим. Трудно се вижда настоящето. Мислим, че познаваме миналото. А времето само си прави подбора, антологията и още не е направило антологията на настоящето. Нас ще ни оценяват през ХХI век. Сега сме много и сме някак изгубени. А времето е единствено. И само то може да избира и да прави антологии. Може би сега, в този миг, там, в края на улицата, някой създава чудесна поема или кратък стих, а ние не го знаем, дори не подозираме за него...
Поезията е извън времето, а бъдещето е винаги неясно. Освен това то не може да бъде едно. Всеки мисли за различно бъдеще. Единственото, което знаем, че бъдещето ще бъде различно от нас. На този свят всичко е непредвидимо. Индивидите също. Поетите и те! Никой не би могъл да предвиди появата на Ариосто, особено след като е имало поет като Данте. Могат да се открият само някои малки прилики - нищо повече. Лично аз преживях повече в настоящето, което си мислех, не, по-скоро бленувах за миналото...
Спомням си чудесния стих на Елизабет Браунинг: "Остарей заедно с мене, все още предстои да дойде най-хубавото!" Каква надежда! Да мислиш за бъдещето дори когато си остарял. Младите имат навика да се правят на нещастни, на оригинални, на герои. А старостта е нещо спокойно, хубаво, по-спокойно от младостта. Всеки млад човек иска да бъде Байрон, Бодлер, Пушкин, Хамлет, Разколников. На моите години аз съм само Борхес и това понякога ме затруднява. Вече съм забравил почти целия си живот. Мога да си спомня само онова, което съм прочел. Всъщност винаги съм живял само с поезията...
Бележка и превод от английски:
Огнян Стамболиев
Предели
ИМА един ред от Верлен, който така и не ще си припомня.
Има една улица наблизо, която е непристъпна за крачките ми,
Има едно огледало, което ме е видяло за последен път,
Има една врата, която съм затворил до свършека на света.
Сред книгите в моята библиотека (гледам ги)
Има някоя, която вече не ще разтворя никога.
Това лято ще навърша петдесет години;
Смъртта ме изхабява непрестанно.
От "Надписи" от Хулио Платеро Аедо
(Монтевидо, 1923)
Поетическо изкуство
В РЕКАТА да се взреш, от време и вода,
И да си спомниш, че е времето река,
Да знаеш, че и ние се изгубваме като река,
Че отминават нашите лица като вода.
Да сещаш, че будуването е друг сън,
Присънващ си, че не е сън, и че смъртта,
Която тленното ни тяло плаши, е смъртта
От всяка нощ, която се нарича сън.
В деня или годината да виждаш символ
На дните на човека, на годините,
Горчивината да превръщаш на годините
В звучаща музика, роптание и символ,
В смъртта съня да виждаш, в залеза -
Печално злато, че такава е поезията
Ведно и нища, и безсмъртна е. Поезията
Като зората се възвръща или залеза.
Понякога във вечерите нечие лице
Към нас се вглежда от глъбта на огледалото;
Изкуството ще трябва да е като огледало,
Което да открива собственото ни лице.
Разказват, Одисей, преситен с чудеса,
Заплакал от любов, щом различил Итака,
Зелена, делнична. Изкуството Итака
Е от зелена вечност, не от чудеса.
И също е като реката безконечна,
Протича и остава, огледало е на същия
Непостоянен Хераклит, единосъщия
И вечно друг, като реката безконечна.
Хорхе Луис Борхес