На живо
НЕРИ ТЕРЗИЕВА: НЕ СЪМ ПОПАДНАЛА СЛУЧАЙНО В ТЕЛЕВИЗИЯТА
Интервю на Валентина РАДИНСКА

Нери Терзиева е родена през 1952 година. Завършила е гимназия в Асеновград. Дипломирана е във Факултета по журналистика на СУ "Св. Климент Охридски" - специалност "Телевизионна журналистика". Омъжена е за Евгений Тодоров, също журналист - вече 23 години. Двамата имат дъщеря на 22 години, която е избрала основната професия в рода на Евгений - медицината, и се дипломира в специалност "Зъботехника". От 1975 до 1990 година Нери Терзиева работи в Пловдивския телевизионен център. От 1990 до 1993-а е на работа в телевизионните новини на националната телевизия. Основава Ефир 2. През 1993-а е уволнена от телевизията. От 1997 е прессекретар на президента на републиката.

Когато се появи за пръв път на телевизионния екран, се казваше Нели. Едва по- късно се разбра, че буквичката "р" от името й е била изядена от възродителния процес. Но тя не обича да говори за това. Ако я попитате, може само бегло да спомене, че приятелите й българи много са й помогнали в "оня момент". А всъщност цялото й име е Нериман. Нериман означава нежност...

Нери не обича да се шуми около нея. Предпочита тихомълком да върши работата си с хората, които е избрала за свой екип. Не обръща внимание на честите заяждания из пресата, твърди, че с ролята на гръмоотвод може и да се свикне.

- Разкажи нещо за семейството си, за родителите си. Те ли те научиха на най-важните неща в живота и кои бяха за тях тези неща?

- Има ли човек, дето да не обича родителите си и да не ги харесва? Нормални хора... Майка ми е шивачка, изкарала 30 години на конвйeр в шивашки завод. Индустрията там беше такава - стари машини "Сингер" и непрекъснато опъваш шевовете, за да са прави - и така трийсет години... Баща ми е начален учител, много палав човек, непослушен...

- Патил ли си е за това?

- Много. Той самият не обича да разказва тези неща, но е между първите хора, които протестираха срещу смяната на имената, и си го получи... Дълго време беше изпратен да живее в едно село, където пак беше начален учител,

и пак беше "непослушен", остана си същият. Имам брат, който е безработен вече 4 години, защото има специалност електроника, за която няма работа... Имам и много племенници, много братовчеди, братовчедки, голям род сме. Наистина от родителите си научих най-важното, и си мисля, че за всеки човек е така. Не само заради първите седем... Това са нещата, които наблюдаваш от малък, като отвориш очи.

- А кое от тези неща се оказа най-важно?

- Че не е ругателно да си емоционален. Че когато можеш да дадеш, трябва да го направиш непременно. И че трябва да си почтен. Че трябва много да държиш на приятелите си. Но и друго съм запомнила - да не приемаш безплатна помощ от хора, които после си предявяват сметката и трябва да правиш важни компромиси. Да се справяш сам в живота.

- А имаше ли нещо, на което родителите ти не те научиха, и ти се наложи сама да го учиш в живота?

- Много е сложно, защото аз идвам от такова семейство на мюсюлмани, които са расли в друго време и които здраво са държали всичко, което се случва, да е в едни определени граници от хора. Вън от тези граници не е разрешена нито любов, нито омраза, нито кой знае какво. И това, на което мисля, че аз успях да ги науча, е,че светът е по-голям... Ожених се за християнин с род от Клисура, дори вкъщи често стават майтапи на тази тема: когато нашите са нападали, какво са правили вашите и т.н. И съм много щастлива, че в кръвта на детето ми така мирно са се събрали и съжителстват врагове отпреди векове. И когато днес някой ми говори на теория за мултикултурни общества , ние знаем какво е това на практика. Разбира се, детето ми най-много знае за мултикултурните общества.

- И за теб ли важи правилото, че човек се учи повече от грешките си, отколкото от успехите?

- О, да. Поначало съм доста иронична към така наречените успехи. Доколкото аз ги имам, дължат се на това, че винаги съм работила в привилегирована от монопола медия -телевизията.

- Твоята представа за нормална медийна обстановка свързана ли е с демонополизацията, в която националният монополист има равностойни частни опоненти?

- Да. Защото сега хората са бедни и не могат да си купят свестен нов телевизор, за да могат да гледат всичките претенденти за опоненти. Според сметките на различни социологически агенции аудиторията на алтернативните телевизии е 13 до 17 на сто от цялата аудитория. Защото хората имат вкъщи "Електрон", или пък "София" - към този телевизор не можеш да закачиш нито кабел, нито сателит. Затова още дълго време телевизията ще е монополна. Много хора нямат дори дистанционно устройство, с което всъщност ти гласуваш за един или друг канал. От какво страда медийната обстановка днес, по-специално телевизията - според мен тя страда от факта, че хората там рядко или поне не достатъчно често си дават сметка, че пред екраните стоят хора. И че те си имат някаква своя йерархия от ценности. Ако ти не държиш ръката си на техния пулс, нищо не можеш да направиш. Винаги си в десетката, ако си даваш сметка, че правиш програма, дявол да го вземе!

- А не сме ли във фазата, в която представите на обществото за нещата са такива, каквито ги внушават електронните медии и пресата?

- Така изглежда, поне така е било в много страни. Но българинът, слава богу, е малко по-различен човек. Мисля, че едно от постиженията на последните девет-десет години е, че мина времето, когато човекът приемаше за истина от последна инстанция онова, което му казват медиите. Българинът е разсъдлив човек, може да си намери дистанцията към всичко онова, което се опитват да му кажат.

- Говориш така, сякаш харесваш българина...

- Харесвам го.

- А кусурите му?

- И аз съм заразена от основния му кусур - да очаква все лошото. Понякога, може би за да извиня себе си, си мисля, че това се дължи на факта, че съм жена и майка. Но се питам - защо все чакаме лоши неща, защо все мечтаем за чуждо рамо, ако може да е институция - още по-добре. Всички хора, които са успели да се изтръгнат от това чувство, все някога са успявали.

- Познаваш ли такива?

- Да, познавам две момчета от град Стамболийски, които вече втора година отглеждат зеленчуци с кредити, с много труд, с денонощна работа, вече си стъпиха на краката и помагат на големите си родове. Пътувам с тях понякога във влака. Те са много млади - по на 23-24 години.

- А този "кусур", за който говориш, съпътства ли те и в работата? Проявяваш ли и там някакъв фатализъм?

- Да. Аз съм фетишистка на екипите и когато някой отговаря на моето чувство за екип, защитавам го докрай. А нерядко са ме предавали хора от моите екипи. Но продължавам непрекъснато да повтарям тази грешка и ми е хубаво от това, че продължавам да вярвам. "Отборен" човек съм. Може да е от комплекс, че не можеш да се справиш сам... Може да е и професионално изкривяване - телевизията е екип.

- А как се отнасяш към факта, че те смятат за родоначалник на субективното новинарство в телевизията?

- Иронично. Но едновременно с това мисля, че субективното не може да се изиграе, да е наужким. Работих в новините през години, които бяха по-особени - 90-а, 91-а, 92-а...

- Ти тогава даваше ли си сметка, че субективизмът ти ще впечатли хората?

- Не. Аз идвах от плебса на телевизията, от провинциален телевизионен център. Там години наред имах възможност по-активно да контактувам с аудиторията си, защото работех в живо предаване - винаги отпред седяха живи хора . не можеш да не забележиш, че те се вълнуват от разни неща. И че често това не са твоите лични вълнения. Научих се на тях да "сервирам" това, което правя.

- Уволниха те от националната телевизия в деня, в който навърши двайсет години трудов стаж, за да станеш после прессекретар на Президента на Републиката... Често сме свидетели как служиш за гръмоотвод на различни сили. Свиква ли се с това?

- Да. Ако си даваш предварително сметка... Не искам да прозвучи като административен възторг, но искам да кажа, че съм при Петър Стоянов, за да съм му в помощ с това, което зная в моята област. Сигурна съм, че и колегите са тук заради същото.

- Кое прави толкова ветровита длъжността на прессекретаря?

- Всъщност прессекретарят е човекът на журналистите при президента и също така човекът на президента при журналистите. Затова никога няма да си позволя да кажа каквото и да било срещу някой журналист - журналистите са мои хора... Ако и аз един ден стана техен човек, ще успея в тази работа...

- Какво цениш у хората, с които работиш?

- Ценя хората, които забелязват, че има и други хора... Силно ме отблъскват хората с окопно чувство, не мога да намеря общ език с тях...

- Обичаш ли да правиш планове за бъдещето, как си представяш нещата след три години, да речем?

- Може това да е много голям недостатък на характера ми, но не мога да гледам надалеко в бъдещето. Аз дойдох да работя в София уж само за два месеца, а станаха вече десет години. Сигурно е защото имам този недостатък - да не кроя планове за бъдещето си.

- Но през тези десет години дъщеря ти и съпругът ти продължават да живеят в Пловдив и ти пътуваш непрекъснато - освен по света, и до Пловдив.

- Както казва мъжът ми - не можем всички да живеем в София. Ще кажа кое ми е най-трудното, от което всеки може да се възползва, за да е ясно: като съм тука, съм гузна за това, че не съм вкъщи, като съм вкъщи, съм гузна за това, че не съм тука... А един гузен човек е толкова добър партньор, че няма накъде повече!

- А някаква лична мечта имаш ли си?

- Разбира се. Освен нормалните неща, за които човек си мечтае - близките му, приятелите му да са живи и здрави, аз си имам мечта да работя в една телевизия, където да мога да почна да пиша върху бял лист...

- Значи все пак - телевизията?

- Телевизията. Защото не съм попаднала случайно в нея, от много малка, съвсем целенасочено съм се стремяла към нея. Бях в седми клас, когато реших, че ще работя в телевизията, и много методично и бавно, изключително бавно се придвижвах към това място.

- Кое е най-съкровеното за тебе?

- Да не разочароваме децата си, да не ги излъжем.