Европейци
ЙЕЖИ ТУРОВИЧ - СЕЯЧЪТ НА МЪДРОСТТА
Виолета ЦВЕТКОВА

Представяте ли си у нас да има вестник, който съществува от края на 30-те години и дори за ден популярността му да не е намаляла? Представяте ли си у нас да има човек, който цели 53 години е бил негов главен редактор и никому не е хрумвало да го уволни, защото примерно е стар? Не допускате подобно нещо, убедена съм. А в една Полша, с която дълго бяхме в голямото соцсемейство, това е факт. Дори и в най-тежките времена за "непокорния" краковски вестник "Тигодник повшехни" негово неизменно лице е бил Йежи Турович. Със смъртта му тази зима Полша загуби една от най-големите си легенди.

"Не е възможно да се опише феноменът Йежи Турович, написаха тогава в най-тиражния полски всекидневник "Газета виборча". Той беше изключителен журналист, голям редактор, значим публицист, откривател и меценат на литературни таланти, сериозен деец на католическата църква, пропагандатор на отворения католицизъм, двигател на полско-еврейския диалог, познавач на поезията, почитател на изобразителното изкуство, киното и добрата музика, "поглъщаше" книги, вестници и всякакви други печатни издания. Но това съвсем не е всичко. Турович бе един от най-прекрасните представители на своята епоха. В пъкъла на ХХ век, в света на подлудяващите "-изми", той беше сеяч на това, което Чеслав Милош нарече дар на мъдростта и на обичайната доброта, а Збигнев Херберт - просто въпрос на вкус."

Преди войната, преди за кратко да стане главен редактор на всекидневника "Глас народен", Турович бил завладян от индивидуалистични идеи. Принадлежал към малобройната младежка група, която пропагандирала отворената религиозност, свободна от кастови и националистични наслоения, която 30 г. по-късно бе утвърдена от Ватиканския събор III. Веднага след войната, заедно със свещеник Ян Пивоварчик и по желание на архепископ Адам Сапеха, той създава и повече от половин век редактира "Тигодник повшехни" - изданието, в което пишат мнозина от най-известните следвоенни автори като Карол Войтила (папа Йоан-Павел II), Чеслав Милош, Вислава Шимборска, Ришард Капушчински, Славомир Мрожек и т. н. През 1953 г. Йежи Турович отказва да публикува посмъртна възхвала за Сталин, което дава повод на властите да закрият вестника. Три години до неговото възстановяване главният му редактор е безработен.

След октомври' 56 той е един от създателите на движението "Знак", но не искал да се кандитатира за Сейма, тъй като смятал, че личното ангажиране с чисто политическа дейност ще навреди на редакторската му работа. През 1964 г. обаче подписва прословутото "Писмо в защита на полската култура", за което "Тигодник повшехни" бил наказан с орязване на и без това малкия тираж. Скоро, тъй като сам публично се обявил в защита на прочутото "Писмо на полските епископи до немските епископи" (прощаваме и молим за прошка...), Турович е брутално атакуван дори от самия Гомулка.

Най-важната си битка обаче журналистът води през 60-те години в търсене на обновление за църквата - всички идеи на съмишлениците му намирали място на страниците на вестника. В обновлението Турович виждал не само конкретни реформи в проповядването, светските права и семинарското обучение. За него най-важна била победата на новия манталитет, на отворен модел на религиозност, на позитивно отношение към света и хората с друга вяра и друг начин на живот. Нескриваният ентусиазъм на Турович му навлякъл гнева на по-консервативните епоскопи, но ръководеният от него "Тигодник повшехни" никога не си позволил да се впусне в открит конфликт с Епископата. Именитият публицист не искал да задълбочава по този начин разцеплението в преследвания от властта полски католицизъм.

През 60-те и 70-те вестникът започва да става не само значим център на католическата мисъл, но и все по-сериозна институция на обществения живот, на свободното мислене. Той продължава да приобщава на страниците си най-известните автори, често далеч от църквата и влезли в конфликт с властта. С мъдрост Турович строеше трайни мостове не само между епохите, между западния и полския католицизъм, но и между католицизма и традиционно изпитващата недоверие към църквата интелигенция. А на прелома между 70-те и 80-те години той и обществото около "Тигодник повшехни" се ангажираха най-напред с действията на демократичната опозиция, а после и с движението "Солидарност". Именно на страниците на четения в цяла Полша краковски вестник бе публикувана "Етика на солидарността" на свещеник Юзеф Тишнер.

Повече от естествено следва и поредното закриване на изданието при въвеждаенто на военното положение на генерал Ярузелски. Когато през май' 82-а обаче "Тигодник повшехни" отново е възстановен, Турович съвсем съзнателно предприема и нова линия - да дава поле на "търсещи" своето място автори, които след 13 декември 1980 г. бяха отказали да работят с правителствената преса. Така той постепенно превърна "Тигодник повшехни" в най-важната и официално действаща институция на свободното слово в Полша, в полуофициален орган на демократичната опозиция, а самият Турович на практика стана неоспорван лидер в интелигентските среди.

Още от самото начало той влиза в състава на Гражданския комитет около Лех Валенса, а през 1989 г. именно с неговото слово бе открита кръглата маса. През следващите години обаче Турович води най-тежките си битки - вече в свободна Полша трябваше да се противопоставя на налагащия се в църквата модел на "политическа религия", а след това и на ширещия се стремеж за реванш и война по върховете. А когато разпалените от политически плам епископи и свещеници се отказаха от абонамента на "Тигодник повшехни", той настоя за отделянето на църквата от държавата и на религията от политиката.

Две години след кръглата маса прочутият главен редактор се съгласи да бъде патрон на срещата на обществено значими личности, които по-късно създадоха Демократическата уния, днешната Уния на свободата. И подобно на Гомулка през 60-те, с цялата си безпощадност този път Лех Валенса, който се бореше за президентсткото място, наруга Турович. Все пак, за разлика от Гомулка, Валенса поне събра смелост да изрече "извинявай", когато години по-късно се оказа, че приятелят му е бил прав.

Йежи Турович никога не се огъна. Никога не одобри пътищата на разделението, на лова на вещици, на търсенето на жертвени агнеци. Имаше смелост да каже на доброто, че е добро, а на злото - че е зло. "Той беше неоспорим авторитет на морала в Полша, тъй като винаги живееше в съгласие с основния принцип на християнството, според който думите трябва да отговарят на делата", казваха неговите колеги. А той обичаше да отговаря: "Аз съм католик, смятам, че човешките ценности идват от вярата в смисъла на съществуването, в живота и в човешкото призвание. Човекът живее в променящ се свят, развива се, старае се да разбере смисъла на историята, на собствения си живот, открива своите възможности. Ако се старае да бъде себе си и ако възприема това, което прави, като служба на обществото, изпълнявана според собствените възможности и според възможностите, които ти дава животът, то повече от това не може да се очаква."

Независимо дали заради тази служба, която сам на себе си е наложил, или заради дълбоко закодираното в него чувство за мисия, Йежи Турович беше за поляците може би една от най-необходимите личности на своето време. Той е онзи аристократ на духа, какъвто за съжаление у нас отдавна не се е раждал. И може би именно заради липсата на подобна личност или личности България все още е крачка назад от онова, което постига Полша от 1989 г. насам.