ПРИВИДЕНИЯ ВТОРА УПОТРЕБА
Калин ДОНКОВ

И този път лятото ни изненада: дойде почти по график, а ваканция не се предвижда. Курортите и плажовете, както всяко лято напоследък, са главно за политици и престъпници, за рушветчии, застрахователи и кредитни милионери. За отровния каймак на обществото, за демагозите и корупционерите, за перачите на мръсни и кървави пари, за търговците на плът, на смърт, а и на национални интереси. И за техните съучастници, ласкатели и всякаква безсмислена, нерядко и интелигентстваща прислуга. Останалите се залисваме с проблеми, със спомени, с надмогване на действителността. Животът е душевно състояние, твърди един поет и трябваше нашият живот да бъде ограничен до размерите на физическото оцеляване, за да повярваме най-после и в това. Сега откриваме, че в нас самите има повече лято, отколкото стандартът, бордът и правителството са ни предвидили. В този смисъл българинът не може да бъде обуздан, винаги ще го изпуснат и ще си уреди някое преживяване. От песъчинките на смлените си радости и надежди, от прашинките на преживяното, на изпитаното, дори на въобразеното човек все пак си натрупва и разстила някакъв плаж, частен плаж с размери "един персон" и там се осамотява и грее - най-често на светлината от онова, което му... липсва. Но в отминалите лета винаги има нещо повече от спомен, а и животът ни сякаш е съставен предимно от минали лета, отколкото от други минали сезони. Както, впрочем, в миналото винаги има повече бъдеще, отколкото във всяко друго време.

Цялата гадост, обаче, е в това, че покрай красивите и скъпи на сърцето видения от предишното, в настоящето се завръщат и купища призраци. И те - втора употреба. Но практически - вечни. Защото за лишен път дават да се разбере, че няма да ни липсват и в утрешния ден...

I.

В годините на телевизионната ми младост, когато пак имаше чистки, но нямаше борд, имаше илюзии, но нямаше СПИН, обичахме да се събираме в тогавашната кръчма "Дълбок зимник" и да бистрим творческите си планове. Планове е изтъркана, но в нашия случай напълно точна дума, защото в телевизията тогава трудно се намираше лента, камера, студио, още по-рядко - благоволение за някое по-крупно предаване, да не говорим за игрален филм. Та планът се превръщаше в основна, често и единствена фаза на художествения процес. Затова всеки по-амбициозен авторски проект ставаше известен на телевизионната общественост още в пелени и се разискваше подробно, сладострастно почти. Все по онова време по масите се подмяташе един нестандартен, еретически сценарий, който още със заглавието си скандализираше габардиновото началство. "Шапки отиват на море" бе сюжет на известен писател, днес велик, без преувеличение - класик, но в онези години също понасян през зъби.

Бе времето на пастърмата, на необикновено достъпната луканка и почти безплатна водка. Епизодите се разискваха разточително и картинно, но ако съм ги запомнил до днес, то е сигурно, защото са били подсилени и уплътнени от пълната увереност, че този филм няма да го "пуснат".

Някакви чужденки се бяха озовали в някакво село и се закачаха с кооператорите - на път, разбира се, за морето. Селяните непринудено добиха ищах да ги последват към Българската Ривиера, но нямаше как. Вместо туй - за утеха пуснаха шапките си в реката и сламените им капели тържествено отплуваха към морето. Но полевъдите - не. "Ще заминат на куково лято, - заключаваше някой - а кой тогава ще копае пиперките!" Надеждата беше, че всичко в сценария е една алегория и ако "онези" не я разберат - ще го "пуснат".

Голямата Чистка ме изхвърли от телевизията и не дочаках развръзката...

Но днес нещо в действителността ми се вижда безумно познато, сякаш вече съм го живял и сега само се повтаря. Едно към едно! Това е известно на науката (медицинската, май), има си и някакво обяснение, но в моя случай бездруго е от филма, дето даже не съм го гледал, а и не знам дали въобще го заснеха.

Обаче точно такъв филм днес се върти при пълен салон.

И който веднъж е в този салон влязъл - не може да се измъкне.

Всичко е затворено.

Шенген...

И ето че в това студено, мръсно кино почваш да се досещаш за някои неща.

Че може би същият Шенген не е тъй непробиваем и непоклатим и че не се крепи на собствения си инат, нито на задружен европейски заговор, а може да има и някаква местна причина. Мотив някакъв - скрит и съществен.

Иначе защо такова мълчание, съгласие и пълна липса на протест, дори на постъпки плахи да се отмени тази изолация, този апартейд на бели хора срещу бели хора? Мълчат си всички поредни ръководства на нацията, всички мнозинства и опозиции, дори въпроси не задават. При толкова търкания между институции, лидери и групи, тук - единодушие, синхрон неописуем. Дума не обелват, въздуха не разтревожват, като над глухарче скъпоценно треперят. Да въздъхнат по темата не смеят и когато въздишат, веднага дават да се разбере, че въздишат за друго.

Но пък и древните още са се сетили да попитат: qui prodest?

Защото ако на един свободен народ така му увеличаваш цената на тока, или на парното, или и на двете заедно, хич нищо друго да не му правиш - само това ще е причина този народ да се разбяга. И тогава... кой тогава ще им копае пиперките?

Естествено, не става дума за пиперките, нито за който и да е друг зеленчук. Макар че верният отговор бездруго ще е в зелено. Просто ако нас ни няма, ще се разпадне ООД-то Република България, зад чиято регистрация се крие всъщност могъща частна фирма. На този адрес се получаваха помощи, а сега - заеми, траншове всевъзможни, чието пристигане тържествено се обявява, но никой от нас не го усеща. И как ще го усети, ако всичко отива по банковите сметки на групировките и на чиновниците?

Просто ако народът се разбяга, митничарите ще скучаят безплатно, катаджийските радари ще трябва да работят на загуба, скъпият хляб ще мухляса, на вносните лекарства тъй ще си им изтече срокът. Няма да има кой да дава кървавата си лепта, събрана чрез цени и данъци.

Ако останат сами в България, управниците и групировките ще се разбягат първи, както се разбягваха още на другия ден събраните по Червенково време чисто цигански села - нямаше от кого да се краде, нито от кого да се проси.

По-скоро това е причината за епичната шенгенска операция: за да може да се дои, да се стриже, стадото трябва да е накуп.

Даже ако изгинем от глад и от притеснения - пак ще ни водят за живи, за да могат да прибират сумите. В друго ако не, в мъртвите души българските управници са майстори ненадминати.

В това отношение те все по-често напомнят племенните вождове от африканския бряг, които накрая почнали сами да продават поданиците си на роботърговците. Изобщо за Африка това е един вече изминат път. Но - изминат на топло.

Прочее, какво казват африканците на основата на този си опит? Какво мислят те по въпроса за светлината в края на тунела? Една от множеството подходящи за случая африкански поговорки гласи:

Антилопата не отива на пазара, но кожата й отива.

II.

В едно безгрижно лято, още преди победата на демокрацията, еманципирана театралка кършеше ръце насред писателското кафене. Майка й, едра мълчалива акушерка, която при случай даваше да се разбере, че не одобрява никого от нас, бе паднала лошо, строшила си бе крак и сега някой трябваше да се грижи за нея. На всичкото отгоре - и за градината им в Драгалевци. Бяха времена, когато хората любезно изслушваха затрудненията на другите и нерядко се притичваха на помощ. Но беше прекалено да се очаква, че някой от групата би се хванал да обработва градината на госпожицата. Вместо това най-селският поет от компанията я посъветва да си избере някоя по-здрава мотика и да се "хваща".

- Ха - отряза го дамата, - сега ще седна да копая!

Много се смяхме на това изречение. На тая трогателно невежа софиянка, дето си представяше, че копанта се върши седешком. На това стайно създание, тъй неподготвено за живота. И на всичките, комично заблудени в представите си за реалността съвременници.

Обаче!

Девойката накрая наистина си намери нива и наистина седна да копае. Копае в полето (министерството) на културата. Годините минават, а тя копае (седи), не спира. Не става. И също тъй седнала бере реколтата. Благата на труда й са изобилни, щедри. И от толкова блага трапезата й стана блажна, погледът й стана блажен, а също и кожата, косата, съдбата. И така ще седи (копае) до края на света. Не могат я излъга да стане.

Днес глупаво се питам: защо се смяхме? Не беше ли очевидно още тогава, че точно това са сънародниците, които са най-непреклонни в изискванията си към действителността? Не беше ли ясно, че те повече от всички знаят какво искат и че не те, а действителността ще трябва да отстъпи пред волята им за преуспяване и комфорт? След простодушния, директен селяндур от стария тоталитарен виц, който се разкъсваше от почти сакралната дилема "Да копам или да не копам?", новият обществен герой изглежда компромисен, но затова пък много по-масов, застрашителен, неизбежен.

Той в краен случай може да копае, но каквото копае - ще го копае седнал.

Зад бюро.

В кабинет.

И толкоз.

Та нали за това именно сядане са врявата, горещенето, блъсканицата в този живот! Заради него кръжат, жестикулират, кълнат се и се превъплъщават милионът симпатяги, за които интересите на седалището са приоритетни. Затова пеят и ридаят, затова скачат, маршируват и се прекаламбичкват - за да седнат и да... копаят.

До смърт.

Не е за чудене, че при толкова седящи хемороидите се превръщат в национално заболяване.

Правостоящите са друга кръвна група. Но те не влизат в сметката. Напоследък и статистиката сякаш се предпазва от тях. Подбиват прираста и благосъстоянието, компрометират реформата и хвърлят съмнения върху светлото бъдеще.

Апропо, за бъдещето.

Един от малкото индиански вождове, печално записани в американската история, е имал шокиращото за българското ухо име Седящият бик. Действащо лице от последната битка за независимост и оцеляване. Изгубена, впрочем. Хрумна ми, че именно като седящ, той е свързан със залеза на суровите индиански племена, с изгубването на свободата, избора и самосъщността им, с трагедията на идващия за тях ХХ век. В името му е предсказан крахът.

Защото: един кариерист ще седне да копае, но за какво може да седне един Бик!

А нас какво ли ни чака при толкова седящи бикове, които, ако си говорим сериозно, дори и бикове не са! Това поне се вижда и без да им вдигаш опашката...

III.

В прекрасен август успях да се укрия за седмица в къщата на Катя Йосифова над водопада Скакавица. Лениво поработвах, размишлявах безплодно, надявах се на някакво прозрение, но повече се наслаждавах на пустошта и самотата. В стаите пробягваха плашливи черни скорпиончета, зайци мърдаха уши из репеите, понякога във водния прашец над водопадчето се установяваше свежа кратковременна дъга. Обичах да обглеждам баирите насреща - почти всеки от тях се водеше за отделна планина и си имаше име. Напуснатите махали се снишаваха и състаряваха едва ли не пред очите ми. На най-високия връх, гол, изпогорял и отдалече - гладък, приятно белееше купчина небрежно разпръснати камъни.

Тези камъни - забелязах го случайно - като че сменяха мястото си всеки ден. Или някой нощем ги разбъркваше и нареждаше различно. Отдавах го на собствената си разсеяност, вторачвах се безрезултатно, но накрая все пак се сетих за бинокъла - капитанския морски бинокъл на приятеля ми Никола Радев, който бях донесъл и после забравил. Извадих го от багажа си и всичко се разкри: навръх планината се беше закротило стадо кози. Даже не бяха всичките бели, но от толкова далеко аз само белите бях съзирал. Малките бързи облачета почти докосваха рогата им. Дали самите те не бяха такива облачета, запрели да се напасат - защото не се виждаше пастир край тях? Кой ги изкарваше и прибираше ли ги някой - или те просто се разнасяха в небето?

Тогава си спомних как малко преди смъртта си поетът Иван Давидков ми бе разказвал за подобно видение, което бе имал на морския бряг в Бретан. Бретан открай време привлича българските поети, привлякъл бе и Иван и той го запечата и претвори така, както само неговото сърце умееше да съхранява и само неговата дарба - да изобразява. Та по време на отлив от стръмния бретански бряг Иван видял долу да белеят множество валчести камъни. Спрял да им се полюбува и любувал им се, докато не го накарали да се взре по-внимателно и да види, че това не са валчести камъни, а някакъв френски овчар е разположил стадо на океанското дъно и овцете му пасат вкусните питателни водорасли - да осигурят млеконадоя за прочутите бретански мандри, откъдето по целия свят тръгват също тъй прочути рокфорти и камамбери. Когато ставаше въпрос за дъно, Иван бе особено чувствителен - родното му село (а значи - и бащината му къща!) бе определено за дъно на язовир от някакъв грандомански проект и бе грубо изселено, обезлюдено, запустяло. После проектът бе изменен, руините на това несъстояло се дъно стояха като упрек към хаоса на плановата държава, сред тях снимаха документални филми с апокалиптичен привкус, като, естествено, избягваха да споменават причината.

Образът на онова пасище върху океанското дъно се е запазил в душата ми, нахвърлян точно, пластично и дръзко - както само Иван Давидков умееше да го направи с думи и ако бях съхранил някак и думите му, сега нямаше да се налага тъй дълго и въпреки това приблизително да ви разправям всичко това.

Все пак, какво ли ще значат тези аналогични видения - едното почти в небесата, а другото - вдън океана? Дали банални оптични съвпадения поради сродна поетова нагласа или просто предупреждение, че накрая на нашия поглед, независимо накъде е обърнат той, ние държим едни и същи образи, надежди и дори заблуди?

Дали пък това не иде да ни напомни, че разбиранията ни за небе и дъно открай време се смесват и че онова, което често ни се мержелее като висина, понякога е всъщност пропаст, че възкачването нерядко е потъване, че от това триумфът, когато се докара на фокус, неведнъж се разкрива като позор?

И дали е случайно, че тъкмо днес, до гуша затънали в тинята, безброй юнаци позират като на фона на небесната вис, също тъй набити и валчести, също тъй каменни и непоклатими? А може би те по-добре от нас знаят, че дъното е също връх - само че по-достижим и несравнимо по-възнаграден? А може и да им е все едно дали е връх или е дъно - стига им, че има паша...

Или пък това се дължи на нашия фатално преобърнат живот, в който завинаги се разминават онези, които се катерят към дъното, и другите, които неудържимо се свличат към върха?

Едно е тъжното, което с разума си подозирам, а с душата си отдавна знам: че нашата си гледна точка е просто невалидна за света и че дори онези, които по местните представи са се "издигнали" в тукашното небе и се изживяват като облачета в страхотната му синева, за другата част от човечеството изглеждат просто стадо объркани несмислени овчици, разпръснато по дъното на нейния подреден свят.

Звукът на хрупкането подкрепя това подозрение.

IV.

Веднъж, също в безвъзвратното минало, с композитора Тончо Русев се мотаехме покрай морето и си търсехме причина да не се приберем в София. Трупахме лъчи и разисквахме живота, говорехме си за изкуството, което в онези години не изглеждаше да е губене на време. Понякога ни навестяваха музиканти от заведенията по Слънчев бряг, които идваха да се обадят на маестрото, да го поздравят и един вид да му се поклонят. Оказването на почит в онези времена не шокираше никого освен, може би, оногова, когото почитаха.

Трупаха се диригенти по бански гащета, завъртаха се певици с дръзко изрязани бикини. Но най-често ни обикаляха група възрастни музиканти, изпити от времето и от занаята, спечени, хитровати, препатили. Бяха сформирали някакъв оркестър, колкото да не си седят вкъщи и свиреха в един от старомодните ресторанти далече от плажа, оттатък шосето за Варна. Любителите на салонна музика се тълпяха там, не бяха рядкост и млади летовници, решили да си починат някоя вечер от рока. Старците свиреха тънко, изпипано, "парчетата" бяха подбрани без грешка, репертоарът хващаше за сърцето. Публиката, на подходяща възраст, танцуваше също тъй тържествено и сериозно, темпото не я уморяваше, а и оркестърът непрекъснато вземаше почивки - кога за по чашка, кога за тоалетна. В тези почивки бе и вицът на заведението, за което Тончо непрекъснато се занасяше с тях.

"Колко пъти?" - неизменно се провикваше той, щом старците се появяваха на плажа. Те гледаха нагоре, изчервяваха се и дигаха рамене, но той не оставяше място за недоразумения: "Колко пъти снощи свирихте "Компарсита"? И следваше всеобщ смях от сърце.

Цялата работа беше в това, че след всяка почивка никой не си спомняше до къде са стигнали и в затегналата се пауза все се намираше някой да рече: "Да почнем с "Компарсита", пък после ще видим..." Ако дотогава не бе станало безсмъртно, след толкова повтаряне тангото бездруго вече бе записано във вечността. И всяка нова "Компарсита" развеселяваше танцуващата общност, напитките се лееха, а на масата на оркестъра валяха бутилки и писъмца.

След толкова смехове и закачки "Компарсита" полека-лека стана парола за разсеяност и за склероза. И до днес при всеки инцидент с паметта децата ми се смеят: "Ама че си "Компарсита"!" И всеки път с нежност си спомняме онези стари симпатяги, свирили до последния си дъх. Да бъде вечна паметта им...

Обаче: защо "Компарсита"?

И: защо отново?

И: защо сега?

Може би защото след всяка пауза във властта новите управници започват винаги от едно и също място. От чистката. От завземането на бордове и кабинети. От раздаването на порязаниците. От пропагандните и популистки жестове. От обдаряването на близки и познати. От светкавичното корумпиране на министри и чиновници. От стоварването на всяка вина върху миналото. От декларирането на промени. От имитирането на промени. От обедняването, представяно за благополучие. От пропагандната война с престъпността. От медийното озъбване към групировките. И от всичките други задължителни съставки, които не могат да липсват - както от всяко велико танго не може да се отнеме нито един такт.

Сменят се оркестри. Диригенти. Партитурата остава.

Който плащал музиката, той поръчвал танците.

И трябва да танцуваме. В прегръдката на тангото. С онази крачка назад, която не ни дава да се откъснем от... нищо.

Танго-капан.

Танго-амнезия.

Така вечната, божествената "Компарсита" за повечето от нас, а и за отечеството, е в известен смисъл тангото на смъртта. Не и танго д'аморе. Не дори и "Криминалтанго".

Единствената надежда е, че всички, започнали с "Компарсита", неизбежно завършват с "Adios, muchachos"...