НАСРЕД
Румен СТОЯНОВ

Насред българската столица, в непосредствена близост един до друг, се намират три храма: православната черква "Света Петка Самарджийска", джамията "Баня Баша" и синагогата. Синагогата е най-голямата на Балканите. Не мога да определя дали шестолъчката, кацнала връз нейния свод, стои по-високо от полумесеца, увенчал минарето. Но и двата символа - юдейският и мюсюлманският - са поставени високо-високо над църковния кръст, издигащ се едва-едва над главата на пешеходец: малейшата постройка е завряна в дупка, че да не дразни тогавашния ни поробител. Нещо повече: десетилетия наред, при тоталитаризма, когато никой не посегна да маха полумесеца и шестолъчката от упоменатите култови сгради, кръстът липсваше и бе възстановен чак след 1989, и то подир настоявания в печата.

Преподавах български в Мексико (1983 - 1988), най-многолюдното поселище на света, жителите му вече наближават тридесет милиона. Работех в Мексиканския национален автономен университет, чиито студенти по него време достигнаха триста и двадесет хиляди. Освен че водех заниманията по езика, разпространявах наша култура и събирах сведения за присъствието й в испаноезичието. По тоя повод се запознах с историчка, натурализирана мексиканка, но чешка еврейка, оцеляла от хитлеристки концлагер. Присъствах на някои нейни часове в същото учебно заведение, в един от тях говорих за богомилството. Питах я за сведения досежно България в испаноезични източници. Нищо не ми посочи, ала се сети, че равин от балканско потекло може би ще ме упъти. Тъй се озовах на уреченото място, отгдето ще ме заведяла в синагогата. Слязохме от колата, моята възрастна колежка рече отсреща е и тръгна, аз я последвах. Но синагога не видях. Прекрачих прага и все още по нищо не личеше основното предназначение на постройката, трябваше да повървим, за да влезем в онази нейна част, гдето се помещаваше юдейският храм. Присъствах, с обредните шапчици на главата и шал връз раменете, на цялата служба, после бях представен на равина. Излишно е да уточнявам, че онова беше своего рода полуприкрита синагога, изградена така, че с външността си да не буди католическа ревност, нещо като хем има синагога, хем няма. Не предполагах, че някога ще пиша настоящите редове и не си отбелязах кога е правена оная синагога, ала съдейки по архитектурата й нищо чудно да е горе-долу връстница на софийската (започната през 1905), ако ли не е и по-млада. Но каква разлика: българската е извисена открито, достолепно, без никакви притеснения, без нуждата, принудата да се тули зад благовидна лицева стена, както е сторено с мексиканската, и то в най-големия град, дори там не се е намерила поне тогава възможност за неприкрита синагога. Джамията също излъчва увереност в своето съществуване, особено вземем ли предвид, че паметува в полза на някогашния омразен потисник, дете в майка разплаквал.

Синагогата, джамията и черквата съставят непреднамерено търсен, ала блестящо възникнал, може би никак случайно, съвкупен паметник, трихрамие, на тъй българската верска търпимост. Негов, неин връх обаче е най-ниско лежащият от трите символа: скромнейшият кръст на православието ни, за което член 13, алинея 3 от нашата Конституция постановява: "Традиционната религия в Република България е източноправославното вероизповедание."