КРАЯТ НА ЕДНА ИЛЮЗИЯ
Пламен НИКОЛОВ
Париж, специално за "Европа 2001"

България се класира на 29-о място сред общо 32 отбора, достигнали до финалния кръг на Световното първенство по футбол във Франция! Това е най-кратката, най-ясна и най-точна анотация за представянето на българите на шампионата. Четвъртите в света от 94-та година се сринаха със страшна сила във футболната йерархия. Нулево равенство с Парагвай, загуба от Нигерия с нула на един и унизително поражение срещу Испания с един на шест бележат пътя на позора по френските терени. Нищо в живота обаче не става случайно. Всяко фиаско има история и носи в утробата си порочен ген. Българският фолклор разполага с една гениална поговорка, онагледена преди сто години в разказ от блестящия Алеко - "Пази, Боже, сляпо да прогледа!". Там главният герой се казва Христо и в началото се представя с диалектното Ристу. В българския национален отбор основната през последните години фигура също се нарича Христо и със същия диалект произнасяше името си, преди да тръгне по широкия свят. Алюзията не е търсена нарочно, тя просто се налага.

Всичко започна в онзи паметен мач на 17 ноември 93-та в Париж и по ирония на съдбата завърши пак тук, в столицата на света.

Историческият гол на Емил Костадинов на "Парк де Пренс" потопи в траур цяла Франция и осигури на българите виза за САЩ, където щастливата звезда ги изведе до четвъртото място. Сред бликналата еуфория никой не намери трезви думи да обясни, че с хаотичния си и съвършено безстилен футбол България постигна абсурдни победи. Веднъж издигнати в празното пространство на илюзиите и самодоволството, футболистите не намериха нито нужда, нито време да слязат на земята. В пълна безтегловност и в отсъствието на каквато и да е реална преценка те сами подготвиха апокалиптичния трус. Часовниковият механизъм на адската машина бе задвижен и отброяваше секундите до взрива. Дори европейското първенство в Англия бе възприето не като предупреждение, не дори като урок. Представянето на Острова бе отчетено като достойно. След тази самооценка пътят към краха стана необратим.

През последните четири години централата на "Кърниградска" и футболните звезди на България посрещаха на нож всеки опит за критика. За врагове номер едно на отбора бяха обявени журналистите, а на няколко пъти миропомазаните ритнитопковци влизаха във физическа саморазправа с репортери. Изведнаж върху тези, които със слово рисуваха ореола на всенародните кумири, се стовариха обвинения в злонамереност, вредителство и родоотстъпничество само защото си позволяват да предложат за раните йод. Междувременно словосъчетанието "четвъртите в света" се изтърка от употреба, силата му се изчерпа и от внушение то се превърна в паразитна фраза. По-късно тя придоби ироничен оттенък.

При футболистите звездоманията взе колосални размери и се разви като лоша, злокачествена, неизлечима болест. Проказата бе внесена от Христо, познат на футболните паралели с фамилията Стоичков. Примерът му бе колкото недостоен, толкова прилепчив. Най-известният, най-хваленият, най-титулуваният, най-глезеният, най-ухажваният зарази останалите със своята мегаломания, арогантност, злоба, алчност, егоизъм и безподобно двуличие. Той е главният виновник за моралната деградация в отбора на вече бившите четвърти в света. От него започнаха бойкотите в националния тим, с него бяха свързани скандалите за капитанската лента и за премиите, за базите в английския град Скарбъро и край Монпелие. Опитваше се да играе ролята на последна инстанция, взимаше страна по всеки въпрос, във всеки спор и нито веднъж не удържа на думата си. Загърби десетки хора и десетки каузи. А всичките си нелепи превъплъщения и предателства товареше на гърба на бедния народ и в името на клетата България. Но нито веднъж и на никого не намери мъжество да се извини. Тези недостатъци на простоватия милионер се оформиха в стил, който пък го превърна в посмешище.

Облъчени от наглата грандомания на Стоичков и сякаш да не му останат длъжни, останалите звезди се стараеха да отвръщат със същото пред него и да му подражават пред другите хора. Така и не осъзнаха, че кариерата е кратка, а славата - преходна. Хаосът завладя всичко и нямаше сила, която да го спре.

Скромността е последното достойнство, което може да се припише на българите в периода между 94-та и 98-ма година. И други отбори са ставали четвърти в света, че даже трети и втори, а някои и първи. Но едва ли там в държавите с по-висока култура са си позволявали да поддържат толкова дълго време култа към един спортен успех. Ала България била малка, надскочила била боя си, оставила била зад гърба си велики сили... И Дания е малка, дори по-малка от България, но стана шампион на Европа по футбол през 92-ра. И днес в страната на Андерсен се радват на великолепен отбор - реален, истински, а не измислен като приказка на великия писател. Ние, българите, имаме навика да стоим отстрани със скръстени ръце и да се опияняваме от постигнатото, докато другите ни задминават, да бъдем самодоволни, да се самоизтъкваме, без да поглеждаме какво става със света около нас, притежаваме сатанинска дарба да превръщаме най-прекрасното в уродливо. Точно това се получи и с футболния ни тим - четвъртите в света, националните герои, канонизираните, недосегаемите.

Христо Бонев бе призован да спре разрухата през лятото на 96-та. Да, той бе призован за тази мисия, но не и призван. Легендарният пловдивчанин, изиграл 98 мача с националния екип, се завърна след дългогодишен гурбет в чужбина с амбицията да остави диря във футбола и като треньор на държавния тим. Той пое новите си отговорности с твърда ръка и създаде впечатление за решителен и принципен човек. Уважи наказанието, наложено от БФС на Любослав Пенев, и не го включи в отбора. След това постъпи рицарски, когато Стоичков обяви бойкот - направи реверанс към таланта му и го покани с телеграми за три мача. Намери отчайваща неадекватност отсреща и спря. Изключи от сметките си ленивия и твърде своенравен Лечков. В синхрон с тази линия Бонев започна да налага нови футболисти, пренебрегвани целенасочено от предшественика му Димитър Пенев. Впрочем, Пенев добре си поживя няколко години край този отбор като страничен наблюдател, но докато обслужваше капризите на своя племенник, на Стоичков и на останалите си фаворити, успя да съсипе кариерата на ред талантливи играчи. Тези революционни стъпки стовариха много беди върху главата на Христо Бонев. Цял хор от глашатаи на отстранените залязващи звезди и на предишния треньор подхвана нечистоплътна кампания срещу пловдивчанина. Започнаха да го плашат с провали, заговори, нови бойкоти и караконджоли. Обявиха го за разрушител на нещо импозантно, градено с години. А той просто рушеше пясъчни кули. Бонев не издържа на натиска и се предаде на абсурдната българска действителност. Тръгна да прави компромиси и с всеки погазен принцип трупаше грехове към националния футбол. Всеки компромис щеше да се заплаща по-късно със страшна цена. Завръщането на Стоичков в отбора имаше изключително комерсиални подбуди - клауза от личния му договор с "Пума" изискваше да играе в държавния тим. Двамата се разбраха по пловдивски. Пенев и Лечков бяха помилвани. Така Бонев избра по-близката цел и я постигна. Може да се спори кой има по-големи заслуги за класирането на световните финали - дали тримата реабилитирани или момчетата, които се раздаваха без остатък за България от началото на квалификациите. В крайна сметка промяната не се състоя, а малцината новопривлечени в тима получиха урок по безпринципност.

Раздиран от противоречия, вражди и завист, отборът пристигна във Франция. Нарекоха го "албум със стари спомени". Френските журналисти можеха да бъдат още по-злъчни, следователно по-справедливи.