Саид е роден в Техеран, Иран, през 1947 г. През 1965 г. идва в Германия като студент. Там той обединява литературните си интереси с демократичните си политически убеждения, като по този начин прави невъзможно връщането си в Иран. След падането на Шаха през 1979 г., Саид посещава Иран и изправяйки се лице срещу лице с фундаменталистите, разбира, че няма никакъв шанс да започне отново и пак се завръща в Германия. От тогава до този момент Саид е издал много книги с поезия и проза. Носител е на много престижни литературни награди не само в Германия, но и в други страни на Европа. Текста, който поместваме, получихме в редакцията по Интернет.

Помниш ли, Европа, първите ни срещи? По онова време бях на четиринадесет-петнадесет години, обзет от младежка ярост към диктаторския режим юноша, впуснал се в търсене на свободата. "Свободата - цветът на човечеството", както наричаше Луи Арагон безценното съкровище, което можехме да търсим единствено в Европа - нали фанфарите на Френската революция още отекваха в ушите ни: "Свобода, равенство, братство!" И тъй, юношата се отправя в търсене на свободата, в търсене на Европа. В началото на шестдесетте години, под диктатурата на Шаха, в Техеран бе опасно да търсиш свобода. Затова старателно издирвахме единствените възможни заместители - книгите. Творбите на иранските автори, които пишеха за свободата, бяха забранени, а самите те, ако изобщо оцелеят и не емигрират, неизменно попадаха в затвора.

Следователно трябваше да търсим европейски автори. Но диктаторската цензура не щадеше и тях. И тъй, рискувахме да бъдем проследени от тайните служби, или още по-страшно - да бъдем арестувани дори само заради книгите, които търсим, без даже да знаем какво точно търсим. Но книжарите, които предлагаха стари книги пред Техеранския университет, си разбираха от занаята и бързо разпознаваха жадните търсачи - те също рискуваха не малко, дори много повече от нас самите; на тях дължахме своите съкровища: "Just Assassins" от Албер Камю, "Стената" от Жан-Пол Сартр, "Червено и черно" от Стендал, "Живите" от Жан Лафит, "Майка" от Максим Горки и разказа "Изгасете светлината", тази безгласна среща с врага, описана от Веркор в окупирана Франция през 1941 година и издадена нелегално. Тогава не бяхме чували за тези книги. Но научихме за тях от книжарите - след дълги безмълвни диалози с поглед и размяна на няколко кратки думи те се уверяваха, че не сме шпиони - които ни ги продаваха. После потайният продавач на просвещение ни предупреждаваше грижливо да пазим книгите и да му ги върнем, след като ги прочетем - готов бе отново да ги откупи.

После скрил Албер Камю под ризата си, юношата хуква към дома, през цялото време убеден, че всички тайни служби са по петите му, защото е чувал за хора, които са прекарвали в затвора и по две години само заради една от тези книги. Вече вкъщи той трескаво очаква задушната техеранска вечер, за да се шмугне в леглото с книгата на Албер Камю, не, с Европа, със самата победа. После, свил юмруци, юношата чете европейските автори. Не ги разбира добре, но знае, че тази Европа означава свобода. И обича своята Европа. Такива бяха първите ни срещи, Европа! Срещи, които ни разбудиха - точно навреме - и които породиха неустоим копнеж с непредвидими последствия. Защото не след дълго юношата напуска дома.

Такива бяха първите ни срещи, Европа! Срещи, които ни разбудиха - точно навреме - и които породиха неустоим копнеж с непредвидими последствия. Защото не след дълго юношата напуска дома.

Най-сетне! В обятията на Европа! В извора на свободата! Край на цензурата! Край на забраните! Юношата е вече в Европа - към средата на шестдесетте години - за да учи, най-напред езика. Едва овладял любезните фрази, младежът се втурва да чете - нецензурираните книги. И преживява истински шок - Албер Камю, до който у дома едва се е домогвал, и то след дълго търсене, излагайки се на опасност, и който приятелите му почти веднага след това измъкваха от ръцете му, тук лежи безгласен на щанда - на смешна цена - и никого не го е грижа.

Какво? Апостолите на свободата - нима Европа ги е забравила, изоставила или изхвърлила на бунището? За студента, дошъл да учи немска литература, прекрачвайки съветите на баща си, това прехвърля всякакви граници - и той продължава да търси своята Европа! Но утешението не закъсня. Студентските събития го погълнаха и успокоиха душата му. Още носеше в сърцето си сянката на диктатурата и това бе за него първата истинска среща със свободата, солидарността и братството. Вече знаеше - това е Европа, неговата Европа! Тази среща остана запечатана в съзнанието му завинаги. Надеждите му възкръснаха. И той научи още от Европа - преди всичко от писателите, които му помогнаха да усвои онази горда осанка, от която той и приятелите му отчаяно щяха да се нуждаят в предстоящите години. А Европа ги научи и на още нещо, а именно, че свободата неизменно означава "свободата да мислиш различно!"

И все пак, Европа е свобода! Прав е бил юношата в Техеран. А студентът вкусваше тази свобода и я защитаваше. Рамо до рамо с европейските си приятели. Какво го интересува дали тайните служби в неговата родина следят отблизо развитието на бъдещия беглец? Тогава нищо освен свободата нямаше значение.

Но същата тази свобода и неговите европейски приятели му откриха друго, грозно лице, което Европа притежаваше. Той научи, че тайните служби в неговата родина поддържат най-близки връзки с Intelligence Service, Deuxieme Bureau и Verfassungsschutz, които помагат на своите колеги в Техеран със секретни данни и информация. Но това далеч не бе всичко. Той научи, че средствата за мъчение също идат от Европа! Средствата, с които главорезите на диктатора измъчват жени, само за да ги назовават после "мръсни европейски развратници". Каква Европа! С едната ръка приема нашите мъченици - ако изобщо успеят да се измъкнат - в своите специални клиники и разработва нови процедури, за да лекува раните им, а с другата ръка продава на насилниците уредите, с които да ги изтезават: белезници, палки, електрошокови апарати! Първо отровен газ, после маски за него, след това специални контейнери и най-накрая лекарства.

Ти продаваш всичко, Европа, и в сделката прихващаш онази болест, за която някой ден историята ще се произнесе: умопомрачена. Шизофренична Европа, ту първо любов, ту невярна уличница!

Но ти, Европа, не само продаваш всичко, а и искаш да купиш всичко. И бежанецът в твоите граници непрестанно чете във вестниците ти за всички онези места, които твоите жители обикалят с твърда валута в джоба - в Зимбабве играят голф, в Перу купуват деца, от Тайланд доставят млада плът, в Парагвай строят ферми, а от Индия се снабдяват с човешки органи.

И студентът с изумление открива, че две трети от тези страни ти наричаш "развиващи се", за да можеш непрестанно да им се притичаш на помощ, вследствие на което те обедняват все повече и повече, а ти невъзмутимо богатееш. И младежът се пита - това противоречие е ли то логичният резултат от твоята свобода? Инак защо ще вадиш меча, когато някой се опита с демократични средства да прескочи тази пропаст? През последните десетилетия подобни демократи със сигурност не липсваха. Ти обаче до един ги изостави. И отблъсквайки протегнатата длан, посягаш към убийците, които молят за оръжие и пари, въвличайки ни в огромни дългове и отнемайки независимостта ни. Ти, Европа, ни задушаваш с икономическата си логика. Заради теб, Европа, заради любовта си към теб ние бяхме изгнаници в собствената си страна - защото останахме верни на първата си любов, защото не искахме да изменим на себе си. Както ни приканяше Франц Фанън, чернокожият пророк на унижените - "Нека не губим време в безплодни словоизлияния и жалки клоунади. Нека изоставим онази Европа, която безспирно говори за човека, а го унищожава на всяка крачка, на всеки ъгъл, по целия свят. Европа вече е достигнала такава главоломна и хаотична скорост..., че лети право към бездънните пропасти, от които по-разумно би било човек да се оттегли колкото се може по-бързо." Ние обаче отхвърляхме мисълта, че развитието е възможно без Европа, че подобна политическа логика води до изолационизъм и поражда исторически анахронизми. И затова те защитавахме - теб, а и самите себе си - когато Аятола Хомейни, този лъжлив пророк на босоногите, наричаше културата ти гнила, а свободата ти - порнографска. Но ти ни заби нож в гърба - защото макар и неволно, догадките на такива като Аятола Хомейни бяха оправдани от твоята свободна преса - тя гръмна в обвинения срещу сарацините. И наистина, Европа, ти не винаги проявяваш прехвалената си толерантност! А бежанецът, който вече четвърт век живее в изгнание - свободен - вече се умори, Европа. Вече се умори, защото не принадлежи нито към тези, които сляпо се превръщат на клоуни, изтривайки собствената си идентичност, нито пък е част от онези, които те мразят тъй неистово, че отричат собствената си история. Той вече се умори, защото техния език, Европа, ти разбираш по-добре от нашия. Умори се, защото ти искаш да си винаги победител, никога приятел. Защото залагаш моментната изгода срещу почтеността и братството. И все пак - няма ли обич, няма и разбирателство.

Уви, Европа! Не забравяй, че кръстоносните походи са минало, а папите нямат вече онази власт - не бива да допускаме същата грешка. Не вади меча, а питай за хляба - защото как ще умреш зависи от това колко си гладен. И не забравяй, че съвестта не познава ограниченията на времето и пространството.

А стареещият бежанец, сложна спойка от два свята, продължава да обича и да търси своята Европа. И се надява, че тази Европа е нещо повече от финансова химера. Че е не крепост, а дар за онези, които търсят свободата.

"Бог е Ориентът! Бог е Оксидентът!" Към фразата на Гьоте източнозападният изгнаник добавя своята простичка истина - ничията земя по средата е наша. Нека я населим с обич.