Екран
ЕДИН ЕВРОПЕЕЦ И ГРАЖДАНИН НА СВЕТА
Петко ТОТЕВ

Зрителите на телевизионната програма НЛО вече добре го познават. Той е рожба на писателя сатирик Любомир Пеевски в съавторство с актьорите Велко Кънев и Петър Попйорданов. Очертават се контури на образ, който отдавна се носи във въздуха. До 45 години Каракочев е дете на своите родители, ухажван от всички структури, които мечтаят да се подмладяват, амнистиран от органи на образованието, наборни комисии, КАТ, сили на реда и т. н. Че как иначе? Родителите имат един син - за добро и за зло. Държавата разполага само с този кадрови ресурс. Партиите няма кого другиго да привличат, за да се впишат в близка или средносрочна перспектива.

Блажено потънал в природен мързел и "идейно" нищоправене, Каракочев знае своята цена по борсите на демографската, икономическата, социалната, всеобщата криза. И се оставя да го ухажват отвсякъде, макар и това да го отегчава до смърт, както и всичко останало.

В една от най-сполучливите досега серии на НЛО Любомир Пеевски показва Каракочев като футболист. Професия, която младата надежда на семейството, рода, държавата благоволява да приеме. Едва излязъл на игрището, екипираният за сериозно тренировъчно натоварване сяда на сянка под козирката на централната трибуна. Допуща до себе си треньора (Велко Кънев). Той мигновено се впуща в бурна дейност: увещава, нежно кори, насърчава. Така минава цялата тренировка. През всичкото време Каракочев леко поръмжава. Всеки момент може да му писне, да стане и да си тръгне. Да става каквото ще с треньора и ония над него! А друг нямат, каквото и да си говорят на четири очи или с хилядите гласове на трибуните.

... Когато гледа този етюд върху екрана на Българската национална телевизия, човек се окуражава: не всичко е загубено, още се появяват перспективни неща. И си спомних за един случай от практиката. В редакцията на в. "Антени", където работех, се получи преди 20 години жалба от едно бургаско село. Възрастни жени се оплакваха от тракториста - пиел, лъжел, изнудвал. Командировахме опитен журналист, отлично запознат с Поморието. Колегата ходи, проучи, провери, написа. В редакцията се появи най-големият началник на МВР от оня край. "Всичко е вярно и точно - каза той, - но какво да правя? В онова село трактористът е единственият млад мъж - той ми е за работник, той ми е и за престъпник."

Сега етапът с тракториста е останал назад в тоталитарните времена. Каракочев е оформен аристократ - и с жестове на потомствен благородник. Дори и престижни професии (спортист, дилър, дипломат) започват да му изглеждат плебейски. Актьорът Попйорданов, използвайки виртуозно свои природни затруднения в артикулацията, играе разпадането на говора у Каракочев. Него го мързи и да говори. Речта, неупотребявана, се връща към нечленоразделна комуникация. Предизвиквайки с празвуци другите да му говорят, Каракочев се овакантява до края на "диалога", "тренировката", "работното време".

Треньорът е реалист и не си прави никакви илюзии. Той знае, че изглежда като маргинал в социосредата на Каракочев. Футболният педагог не се надява да види на терена своя питомец, седнал завинаги под козирката на централната трибуна с топка при нозе. Невероятните интонации на Велко Кънев стават все по-абсурдистки. Всичко, което напразно се говори между кратките поръмжавания на Каракочев, е само сетна възможност да се чуе в нищото и учленена реч - рудимент, остатъчност на демодирани личностни и социални съобщителности.

Авторите на сериала "Каракочев" загатват малко експлоатирани възможности на нашата театралност, нови взаимоотношения между личностното и социалнопсихологическото, интимното и абсурдното. Появява се патентен комизъм, изпълнен догоре с горчиви истини, с реалности по-хиперболични от гротеските на изкуствата и медиите.

Каракочев обезсмисля всички усилия - обновяващи и реставрационни, съратнически и опозиционни, рутинни и новаторски. Очакваме нещо да се промени в напълно празен стадион! И централната трибуна е напълно обезлюдена. В аурата около тандема Кънев - Попйорданов се прокрадва мисълта, че и на други "стадиони" положението е същото.

Имало някога мамино детенце в чорбаджийско семейство. Още през миналия век Любен Каравелов предупреждава каква опасност се задава. Напразно. Каракочев под козирката на празния стадион е вече мамино детенце на всички - на държавата, на отворени и затворени общества извън нея (Да им е жив и здрав!). Каракочев консумира блага, привилегии, ухажвания, а също и своите възпитатели, треньори, манипулатори, спонсори. Извлича се - без всякакви усилия - целият дивидент от ситуацията "Други няма". По времето на Любен Каравелов маминото детенце все още е можело да се види като национален педагогически проблем. Днес и тази сфера е на общо основание глобализирана.

Авторите извличат Каракочев от сегашната българска действителност, те все още не осъзнават цялата универсалност на образа. Каракочев се освобождава и от комплекса "Как ще го стигнем еди-кого си". Постига се пълен синхрон с млада Европа. Каракочев равноправно ни вписва в обобщената социологическа анкета на развитите страни. Нямаме никакво закъснение спрямо поставянето на труда на 17 (седемнадесето) място в скалата на човешките ценности. Не се различаваме и в общото състояние на читателите до 13-годишна възраст - и у нас те са 11 процента, единадесет на всеки сто. Велко Кънев не от добро набляга върху говорната реч. Изобретява все нови и нови интонации: овладяно гневни, ласкателно гневни, обожествяващо гневни.

Повлечени от всекидневно помирение с резултативни и наложени реалности, сякаш не забелязваме изключенията. Актьори като Велко Кънев и Петър Попйорданов не пасуват там, където всички пасуват. Престанали да очакваме новости в новините, камо ли другаде, почти изпускаме попадения като тези на Любомир Пеевски, доживял своя час с удивителен резерв сред общата истерия.

На Попйорданов му е съдено да попада в песни. Фолклорът, който запазва социална чувствителност и в периоди на съзнателна, инертна или каквато и да било абдикация от нея, веднага подхваща откритието Каракочев. Народната песен за него от Казанлъшко е само началото.

Виждаме: вече осем години никой не се гласи да работи. Не се забелязва подобно явление нито с просто, нито с въоръжено око. Всички реформи, надежди за промени, странични съвети, наши планове и алтернативи увисват в единствено възможна реалност, изпълнена от перманентния диалог между Велко Кънев и Попйорданов в безкрайната мистерия "Каракочев".

Ако връстниците на Каракочев от развитите страни поставят труда на 17 място сред общочовешките ценности, то право на личността е да не се престарава над това общо равнище. Обезценяването на труда обръща еволюцията към нечленоразделното праначало. Там никой никого не гони, не достига, не изпреварва, не надминава. Всеки е такъв, какъвто е - някъде между правата и свободите на човека и актовете на човека-звяр.

Нека най-сетне да осъзнаем всеобщата реалност - съвременници сме на европееца, гражданина на света Каракочев.