Архив
ЧУЖДЕНЕЦ В РОДИНАТА СИ, БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА
Петър ВЕЛИЧКОВ

В последния августовски ден на 1922 г. Кирил Христов за последен път гледа слънчевия залез и се възхищава от красотата на потъващата в тъмното Витоша. Мракът навън, а и в душата му, го кара да направи сравнение между природата и нрава на северните народи и на българите. "На север всичко е тъй мътно, тъй безцветно, а хората тъй жизнерадостни и добри! - казва поетът на своята почитателка богатата вдовица Весела Панайотова. - Тук - наопаки: един цял народ се задушава от омраза, от злоба, от завист, ще се изядат помежду си, а около им толкова красоти!"

Прекият повод Кирил Христов да емигрира в Германия е страхът да не бъде убит, макар негови съвременници като Симеон Радев да казват, че поетът е преувеличил. В случая манията за преследване взема връх, дори над основната за Христов мания за величие. Няма друг наша писател, побрал толкова мании у себе си, заради които цял живот да воюва срещу всички и срещу всичко. Независимо дали е в България, или в чужбина, той неотстъпно гони заветната цел: да бъде признат за най-великия български писател, по-голям от Вазов и Пенчо Славейков. Неразбран в родината си, той се чувства неуютно в нея, но дори и когато е далеч, той живее с нейните тревоги и борби. Христов не може да се откъсне от България, защото тя е духовната и земната територия, която за него е единственото място, на което си заслужава да се воюва.

И ето - след скандалното препубликуване на една стара негова епиграма от Александър Балабанов, която предизвиква справедливото възмущение на македонствующите, Христов приема родния въздух като непоносим, струва му се, че се задушава. Започва да вижда необятна мазнищина във всяко българско лице и се учудва как тия хора могат да ходят по улиците без маски. В същото време той е готов да се върне отново в България, но това щяло да стане, когато на нея наистина и потрябват воини на духа.

С парахода "Карл Лудвиг" поетът тръгва от Лом през Виена за Германия, страната, която го възхищава с образцовия си ред, където гражданите и са задоволени, за разлика от българите, които според него са зли, защото страдат от полов глад. Всъщност в Германия, а след това и в Чехия, Кирил Христов само сменя обстановката и народността на хората, които го заобикалят. В чужбина дразнителите му са по-малко и той може да пише по-спокойно. За жалост огромната част от написаното в емиграция е реплика на нещо, написано преди това от Пенчо Славейков, или преведено от Балабанов и Константин Величков. Златното птиче кацва веднъж и това се случва в края на миналия век, когато Кирил Христов написва еротичните си стихотворения, които предизвикват истински трус и в литературата, и в целия емоционален живот на неумелия, несръчен и тромав в любовта дотогава българин.

Поетът изповядва, че гневът му към своите не е нищо друго, освен една от формите на любовта. Цялата метаморфоза на Христов художествено е претворена в излезлия за пръв път чак през 1993 г. негов роман "Бели дяволи", главният герой на който напуска Германия, както прави и авторът. Изведнъж в доскоро прехвалвания народ на реда, Христов вижда друго лице - жестоко и човеконенавистно. Поетът предсказва, че този народ един ден ще се опълчи срещу целия свят и че окото му няма да мигне "да изтрови в няколко часа грамадни градове и в няколко дена цели народи". Отгоре на всичко германските издателства отказват да отпечатат скандалния му еротичен роман "Тъмни зори", а германските власти искат да наложат чудовищен данък върху заплатата на поета. "Не се живее повече в тази тежка атмосфера!" - изплаква той в дневника си "Време и съвременници" и заминава за Прага, да бъде сред братя славяни, а и Чехия е много по-близко до България.

През 1929 г. негов познат го води на гости в дома на покойния пастор Фридрих Молнар. Там 54-годишният поет среща дъщерята на пастора Ноеми Молнарова, която по години можела да му бъде дъщеря. Романът му с нея започва с любов от пръв поглед. От тази година та до смъртта на поета през 1944 г. двамата са неразделни. Често ги бъркат за баща и дъщеря. Поетът се гневи на опадалата си коса и си купува лекарство за поникване на косми. Всеки ден кара сина си Владимир от първия му брак, който тогава е в Прага, да изследва главата му с голяма лупа. Естествено, че коса не пониква, но Христов не се сърдел на лекарството, а гълчал сина си.

В Прага Христов живее до 1938 г., когато се завръща в България. В Чехия той намира търсената хармония - навсякъде е посрещан с почести. Същото не може да се каже за гостуващите българи и особено за Дора Габе, с която той влиза в публична разпра през 1931 г. Тя изнесла там сказка за съдбата на съвременната ни литература, но не го похвалила, както той очаквал. Вбесен, че в Прага, в царството на най-големия български поет, за какъвто се смятал той самият, някаква си отгоре на всичко расово нечиста жена хвалела своя млад любовник Йордан Стубел, Христов побеснял. Вестник "Пладне" публикувал гръмотевичната му статия "Една гавра с българската литература" (22.Х.1931), в която невъздържаният поет нарекъл Габе "истерична баба" и пишел, че му идело да събуе чепика си и да я мацне по размазаната физиономия. Скандалът не заглъхнал и продължил няколко години, като Христов се заканил през 1936 г., че ще набие и току-що пристигналата поетеса Яна Язова. Старият любовник обаче бил покорен от младата и хубава поетеса и въпреки че тя била духовно дете на врага му Ал. Балабанов, не само че не я е набил, но я завел в ресторант. Хубавите думи, които тя му казала, го поуспокоили и той сметнал, че скандалът с Балабанов от 1922 г. вече е забравен и може да се върне в родината си.

И през 1938 г. Христов се завръща в България, като отсяда при своята любима и робиня Весела Панайотова, в дома й на ул. "Аспарух" 18. Така той се прибира отново там, откъдето е тръгнал за Германия преди 16 години. Горката вдовица, която, докато той е в чужбина, издава със свои средства книгите му у нас, между които е и тритомният му епос "Чада на Балкана", твърде скоро разбира, че е излишна. Младата чехкиня Ноеми, наричана галено от Христов Номча, е тази, за която той ще се венчае. Панайотова плаща разноските по сватбата, но е изведена от сватбения банкет поради нежеланието на младоженеца да я вижда в този момент. Като поет Христов отново показва, че може да надзърне в бъдещето - той е нападнат от различни болести, а младата му и яка жена ще му бъде по-полезна от застарялата Весела.

В България Христов за последен път се опитва да разчисти сметките си със съперника си Пенчо Славейков, макар че последният е отдавна покойник. Ругателната му статия за автора на "Кървава песен" излиза в списание "Българска мисъл" през 1941 г. и предизвиква потрес сред културния елит. Кирил Христов не постига желания ефект, пък и войната не е време за литературни съперничества с отдавна изтекъл срок. Разочарован е и отново се чувства неразбран и чужденец в страната на всесилните литературни бубулечки. "Да си замина аз през есен ясна,/ да бъде слънчев сетният ми ден/ и с кървавий му залез да угасна" - си пожелава той в свое стихотворение. Съдбата го послушва. След тричасова агония той издъхва в ръцете на Ноеми в хубав есенен ден - 7 ноември 1944 г., а в последния си път изпращащите го могат да се уверят символично, че на разрушената от бомбите София действително предстои кървав залез.