ЕТНОКУЛТУРА бр.3, стр.43, година IX 2002г.

На живо от Гагаузия

Румен СТОИЧКОВ

Има една хипотеза, че гагаузите са потомци на прабългарите, които не са се славянизирали. Затова са и тюркоезични. Друга пък гласи, че са сбор от кумани, узи, печенеги и други, т. е. тюркоезично говорещи племена, дошли на Балканите и в България през Х-ХI век. При което може би случайната фонетична близост между названията узи-гагаузи дава повод чужда пропаганда да се опитва да разграничава българи от гагаузи... Факт е обаче, че те са православни християни и връзката им с България не е забравена, поне емоционално и териториално. "Дори местните хора повтарят генезиса на българската нация", каза доц. Кирил Цанков, ръководител на Катедрата по българска филология в Комратския държавен институт, "т. е. баща-гагаузин - майка-българка, или още по-точно - тюркоезичен българин - славяноезична българка"...
Ние знаем, че нашите прадеди са дошли тук от Североизточна България, казва Олег Харизан, млад и енергичен кмет на гагаузко село. Любопитствам за българското му самосъзнание и получавам отговора, че жителите в автономната област са "самостоятелен народ на Гагаузия, който, за разлика от другите тюркски народи, изповядва православието." Вярно е. Липсват джамии. Въпреки отправените преди десетина години предложения такива да им бъдат построени. В това отношение гагаузите са категорични. Мюсюлманство, чужда вяра... Никога! За християнското вероизповедание напомнят красивите, добре поддържани църкви в Комрат, Кирсово, Копчак, Чадър Лунга, навсякъде... Разбира се, посещавани са, макар и по познатия и у нас начин. Най-вече по време на големите християнски празници.
"Религията е спасила този народ. И ако не беше християнството, може би ние, гагаузите, отдавна щяхме да бъдем асимилирани на Балканите, в Добруджа..." Признанието е на най-високо ниво. От Михаил Кендигелян, председател на Народното събрание на Автономно териториално образувание Гагаузия. Усмихнат, приветлив, общителен човек. Който твърди, че и той, и президентът на Гагаузия ходят по улиците спокойно, без охрана. Защото, "ако се боиш от хората, просто не си достоен за поста, за който те са те избрали." Впрочем Кендигелян, педагог по образование, носи в гените си българска кръв - по линия на една от бабите си.
Руското езиково влияние тук е изключително силно. И обяснимо. Това е и неофициалният разговорен език. Дори в семейството. Навън пък често можеш да попаднеш на диалог, в който единият от събеседниците в едно изречение редува ту български, ту руски думи, същото прави и другият. Като чудесно си се разбират. Турския гагаузки за десетина дни не чух никъде. Видимо е само присъствието му по рекламните пана, държавните сгради, уличните табелки. В гр. Комрат, официалната столица на Гагаузия, под името на ул. "Ленин", вторият надпис е - "Гагауз сокак"...
В гагаузките градчета и села сравнително чисти изглеждат само главните улици, отзад е неугледно, мръсно, с безброй дупки, през които спокойно преминават разхождащи се патици и гъски. Някои от сградите на добре познатото ни панелно строителство са просто като изтърбушени, без входни врати и дограма по стълбищата нагоре. Кооперативният пазар в Комрат пък страшно ми прилича на софийския битак от първите му години. Вървиш между безброй турски стоки, а за моя голяма изненада дори погачи се предлагат насред улицата, почти на земята. Впечатлява навсякъде и фигурата на Ленин. Паметниците му са непокътнати, поставени най-често до Дома на културата. Това, според нашите представи, е читалището, което като дума вече не съществува. Но в което, ако надникнеш, виждаш пълна разруха - поне от 40-на години не са подменяни подови настилки, плочки, балатуми и мокети, всичко е олющено и занемарено. Говоря за с. Кирсово, но така е и във Валя Пержей, и в Копчак, и в Кайраклия, където пък на площада стои добре поддържан и паметник на Георги Димитров... Това, разбира се, може да се тълкува и като любов към всичко българско.
В с. Копчак, пълно с деца селце, посетих един винзавод. С него се гордееха навсякъде с производството на вино. Гостоприемството този път беше и куриозно. Спуснахме се по очукани стълбища и се озовахме в изба с безброй бурета, подредени във формата на буквата "П". Домакинството, както навсякъде тук, предвижда дегустация. В съвсем руски вариант, след задължителните приветствени слова на местно величие просто си длъжен да изпиеш на екс пълната чаша. Ако не го направиш, не те разбират. В случая опитването на няколкото сорта вина бе съпроводено и с мощна свирня на набързо привикан фолклорен състав. Пиеш и слушаш песни на четирите говорещи се тук езика. Първо българска, както повелява гостоприемството, а после - гагаузка, руска, молдовска. Между тази поредица от тостове, дегустиране и свирня се настаниха и спонтанно извили се хора, доизбистрили настроението и на гости, и на домакини. Дори и когато развеселени и усмихнати си тръгваме, съпроводът зад гърба дълго ни следва...

Проблемите за разрешаване са безброй в автономната област. И личат от пръв поглед. Закъсали, строени по тоталитарно време предприятия. Липса на инвестиции, на средства за каквото и да било. Средната заплата варира в порядъка от 20-ина долара и като че ли напомня и в това отношение на България в периода отпреди няколко години. Лошото е, че дори и толкова мизерна, тази парична символика не е редовно получавана. Което прави и тук хората виртуози в оцеляването. Когато надникнеш в задния двор на едноетажното селско къщно строителство, си обясняваш този успех - в личното стопанство на самозадоволяването. Разбира се, не е изненада и редовно получаваната под някаква форма рента - от все още съществуващите соцкооперативи.
Когато официално те посрещат в гагаузко населено място, единствената хвалба е свързана с износ на вино. Като посоката не е към цивилизования свят. Той изглежда е обърнал гръб на тази част на Европа и единственият различен повей сякаш са пивоварната и красиво изглеждащата фабрика за производство на трикотаж в гр. Чадър Лунга. Инвестицията е турска, работи се на ишлеме. Впрочем с подобна финансова инжекция е направена част от водопроводната мрежа на столицата Комрат. Иначе е немислимо и опасно за здравето да си налееш и да пиеш течаща вода от някоя чешма. Водата е в недостиг, канализацията е мечта. Студентското общежитие в Комрат навява кошмарни размисли. Входната врата е с разнебитена ключалка, общо антре разделя две стаи, в които има място за 5 души. Легнали до пода пружини, избелели изпокъсани завивки и пердета, умивалник, пълен с изненади, тоалетна, в която по-добре да не влизаш. Баня няма. Ако пожелаеш, загряват ти вода с бързовар, връчват ти кофа с тарелка и се озоваваш в специално отключената за теб преизподня, в която внимаваш да не се порежеш от сриналите се на пода таван и плочки...
Различията в условията на живот, общата вяра, духовност, корени и ценности правят България идеал и мечта за много хора. И по това си приличаме. В износа на младост. И хубост. Само че в този случай - посоката е прародината. Впрочем и в Гагаузия се гордеят с възможностите на своите деца, макар да са наясно, че един ден едно или друго от тях ще поеме пътя към висше учебно заведение - в Румъния, Турция, Кипър, Молдова, Украйна, България. Като може и да не се върне...
Затова и посоката на разработване на концепцията за развитие на образованието тук е - създаване на обособени училища по езиков признак - само на гагаузки, или пък - на български, руски, молдовски, западен. У нас ги наричаме "езикови гимназии". "Тази посока за нас е най-приемлива - твърди Михаил Кендигелян, - въпреки че се опитват да ни наложат майчин език да се учи, но само в рамките на националното училище. Ние обаче не желаем по-нататъшната гибел на нацията. И искаме всеки родител да избира сам най-приемливия път за своето дете. Което пък да се развива и да намери себе си в нашето общество."
За жалост, България не влага и грам усилие наша телевизионна програма да може да бъде хващана в кабелната мрежа. Покрай наместилите се тук са турска, официалната молдовска и 5-6 руски. Българската реч официално се чува единствено в "Родолюбие" - 20-минутната програма на български по Радио "Гагаузия". Вестници от София се озовават в населените с българи области само по странно стечение на обстоятелствата. А Радио "България" може да се слуша в региона само с нетърпими смущения.
И един последен щрих от Гагаузия. В Комрат кръшни български хора се извиха на площада, уловили в родна прегръдка гостуващи и домакини. Едно момиче се запъти в няколкосекундна пауза към приятеля си, седнал на странична пейка, хвърли му бързешком връхната си дреха, и тичайки обратно към танцуващите, задъхано извика: "Край. Започвам да уча български!"