Откакто през 1987 година написах, че пред "българската литература няма бъдеще" (а после го повтарях в разни варианти на разни места), без да искам, придобих дразнеща известност в една среда от безизвестни литератори. Всъщност в моето твърдение винаги е имало малка, но важна подробност. Аз имам простичката теза, че между талантливи хора и талантливи литературни произведения, от една страна, и литература, отдруга, има разлика.
Тук не става дума за някаква пустиня, в която няма таланти. Страхувам се обаче, че онова, което отсъства, е цялостната среда, в която съществува литературата. Защото литературата не е просто наличност, а динамика, вид комуникация с определено качество. За качеството ще кажа две думи по-долу, първо ще поговоря за средата.
Тази среда, мястото, на което се срещат писателят, редакторът, критикът, рецензентът и най-вече - няма да се уморя да повтарям това - читателите, е увредена и проблематична. Фактически в момента българската литература е нещо под въпрос, защото реално се състои не от писатели и читатели (да не говорим за професионалисти като редактори, коректори, рецензенти, критици, литературни историци и професионални коментатори), свързани с тайнството на създаването и четенето на вълнуващи текстове, а от институции, които я имитират. От една страна, това е капиталистическият пазар, който не се интересува много от нея (освен ако тя не задоволява досадни кандидатстудентски задължения или не е произведена от "звезди", осигуряващи тиражи). От друга страна, това са посттоталитарните сдружения и писателски съюзи, реликти с неясна функция. От трета страна, налице са масмедиите, чиито журналисти я четат въобще литература, я не, но за сметка на това знаят как да обяснят на масовия читател (който също като тях чете само вестници и едва ли се е докосвал до нещо друго, освен Вазов, и то през ранните си юношески години), кои са великите народни писатели сега.
Така че основният проблем е, че отсъства средата, която прави литературата възможна - литературната публичност. Въпреки че в България има 10 литературни списания, въпреки че - казват - на година се публикуват над 900 стихосбирки, въпреки че има кресливи литературни момчета за всичко - няма публика. За да възникне литературата като комуникативно общество, като публика, като литературен вкус, като рецензентно перо, за да възникне литературата в обръщение, а не като томове, наредени в библиотека, трябва да има някаква критическа маса от хора, които се интересуват. Каква е тази критическа маса, аз не мога да кажа - дали са 2000, 3000 или 5000, дори е смешно да се правят подобни изчисления. Но когато публиката падне под критичната маса, тогава с литературата почват да стават страшни работи. Така че пак стигаме до въпроса за количеството. Ще рискувам да кажа нещо хегелианско: достатъчното количество, критичната маса, правят качество.
Културата на печатната книга бавно, но невъзвратимо заема второ място в света. Така е било и когато се е появила печатната книга: не че хората са престанали да пишат ръкописно след това, но ръкописната книга, калиграфските школи, културата на преписването, уникалността на ценните, украсени и скъпи преписи бавно са губели своята първостепенна важност.
Добра или лоша, компютризацията на света е аспект на глобализацията. Т. е. това е един съвсем нормален процес, в който все повече хора пишат и четат, но те сякаш четат повече по е-mail-a, по уеб-страниците и по чатовете, отколкото по библиотеките. Какви са следствията от този бавен глобален процес за българската култура и литература? След като предишният тип масова грамотност и предишният тип компенсаторна идеализация на четенето (спомнете си опашките пред книжарниците, когато се появеше някой том от "Световна класика" или когато за първи път на български език издадоха Кафка) си отиват, реалната читателска публика на художествена литература, и особено на българска литература, рязко се свива. За по-големи (количествено по-големи) публики това не би било чак такава беда. Навсякъде по света литературата е в процес на маргинализация, само че човек посещава Ню Йорк или Париж и вижда там гигантски книжарници, невероятни библиотеки, в които много хора отиват и четат и се интересуват. Статистически погледнато те може и да са малък процент, но сами по себе си те са много, една значителна маса и това създава на цялата среда усещане за смисленост. Значи критерият на литературата не е статистически, не е вид число. Също както в България или в култури като немската, американската, френската, японската: и там относителният брой на класическите читатели намалява, но все пак като абсолютен брой той остава над някакъв критичен праг. Хората, които ценят литературата, които се изкушават от нея, са много повече: което означава, че те са в състояние да образуват комуникативна среда и представляват пазар. Това може и да не е "големият" пазар или настъпващата виртуална публичност (макар че има изключително интересни хибридни форми между модерната литература като изкуство на печатната книга и Интернет, на друго място съм писал за това), но все пак е един достатъчен пазар и една жива литературна публичност.
Когато една публика е по-малобройна от определен невидим праг обаче, тогава настъпват безвъзвратни промени. Като книжен пазар тя е просто на границата на оцеляването. Но по-важно е, че на границата на оцеляването е и възможността да се произвежда публичен, споделен литературен смисъл със социална функция. Всяко българско литературно списание с труд достига до 300-400 читатели, т. е. буквално отсъства публика. И не е чудно, че също така отсъства критика, отсъстват добри рецензенти, отсъстват добри редактори, защото няма пари и литературата като цяло е маргинализирана, изтласкана от съвременните медии и превърната в някакъв отпадък на обществото. Тя е загубила онази националностроителна роля, която е имала навремето. Литературните произведения, които се пишат, започват да се движат и да се четат в микропространство от конкретни хора, често те дори се познават, и в този смисъл тя един вид удвоява устната комуникация - вместо да пишат стихотворения, тези хора биха могли просто да си ги декламират един на друг. Трябва да осъзнаем що за сериозна промяна е това. Литературата в епохата на създаването на нациите е била адресирана към анонимния универсално-национален читател, тя е предполагала една невидима публика с размерите на нацията, и сама - както посочва в прекрасната си книга Бенедикт Андерсън - е създавала (с определени свои фикционални техники) тази публика - т. е. въображаемата общност на нацията. Днес, функционирайки само в топлата гилдийна среда, за която стана дума, малката литература, подобна на българската, е престанала да бъде онова функционално високо изкуство, което произвежда идеална среда за идентификация. Тя се е превърнала в куриоз, феномен на тази затворена среда. Важно е да се разбере, че това е нейно комуникативно условие, което е съвсем независимо от качеството на писаните текстове и от таланта на писателите. Те може дори да са отлични. Макар че в подобна ситуация рядко са отлични - когато една обществена сфера е маргинализирана, тогава обществото като цяло и отделните хора влагат малко духовни инвестиции в нея - малко амбиции, малко усилия. Понеже сферата губи престиж, талантливите и умни млади хора обикновено се оттичат в други посоки и тя обеднява откъм качествен човешки материал.
Зная какво би могло да ми се възрази. Че литературата, истинската голяма възвишена литература, не се пише за момента и за настоящата просташка публика. Тя се пише sub specie aeternitatis, от гледна точка на вечността, адресира бъдещите поколения и може би ще им даде тяхната класика и техните шедьоври. За голяма литература винаги се е смятало това, което е прицелено не в настоящето, а в бъдещите поколения. Още Овидий е казал "Тленни дела от мене искаш, аз търся немръкнеща слава/Вечно по целия свят нека се пее за мен", а Хораций го е заявил по още по-класически начин:
"Въздигнах паметник свой, по-вечен от медта
По-горд и по-висок от пирамидите,
Който ни дъждът, ни севернякът лют
Може да разяде, нито безчетният"
Кой ли не е повтарял тази мисъл - Ронсар е убеден, че "няма да отмине напълно в гробния мрак, по-добрата част от него ще се съхрани за живот", Пушкин строи своя "паметник нерокатворны", Вазов е абсолютно сигурен, че неговите песни "все ще се четат" и пр. Класиката, казва Сент Бьов, е "съвременник на всички епохи", а Ханс Георг Гадемер добавя, че тя е онова, което надскача времето, обстоятелствата и устоява на актуалната критика. Инвариантът е - голямата литература има друго траене, тя живее в друго, особено измерение на времето, това, че тя сега е маргинализирана, не значи нищо. Тя устоява на "врявата на деня". В този смисъл ще устои и на Internet-врявата.
Това е идеология на самата литература, която би могло да се опише исторически и културологически във всички свои извивки - как и защо тя възниква, и какво - подобно на всяка идеология - не вижда или крие и подценява. А тя крие и подценява ето какво - това че "класиката", "канонът", това че "времето отсява" и "великото, доброто и красивото остават", това че великата литература, както би казал Пенчо Славейков, живее "живот в смъртта", или казано накратко, че целият този комплекс от представи за особеното класическо "траене" и ценност не възникват и не се поддържат по някакъв чудодеен духовен начин от само себе си. Тази идеология внушава нещо дълбоко невярно - че поради самото си мистично неръкотворно качество "неръкотворните литературни паметници" се противопоставят на времето. Всъщност, класиката живее доколкото реални хора реално я четат. А това не става извън определени читателски навици, извън определена литературна култура, която векове наред бива култивирана от определени институции - най-вече образователната система, но също библиотеката, литературната публичност и пр. Сега, в началото на ХХI век, ние вече знаем, че в класическото "траене" на литературата през вековете няма и не е имало нищо мистично, то не е било никога, така да се каже, породено от само себе си. Литературните произведения не са преминавали по някакъв идеален начин от век на век, защото винаги конкретни хора са ги чели и преживявали. Това значи, че тяхното предаване винаги е преминавало през конкретни образователни институции, които сме чели и в училище, и по колежите, и в университетите. Те са били част от един образователен комплекс, който е предавал тези текстове и ги е правел важни. Т. е. класическата идея има зад себе си институционални основи, които я поддържат и които самата тя предпочита да не прави видими. Тези институции - училищното образование по литература, университетът, филологическите факултети, живият литературен публичен живот, в България също и читалищата - са със сериозно нарушени функции. Общественият им престиж е катастрофално спаднал, а социалната им роля на формиращи колективното въображение е в долна мъртва точка. Това може да се види от кризата на хуманитарните специалности, които губят студенти, губят кандидатстудентска привлекателност, губят спонсори, не предизвикват медийно внимание, университетските ръководства им отпускат малко пари. Като цяло може да се каже, че обществената инвестиция и реинвестиция на интересния символичен капитал в тях се оттича. В този смисъл става вече трудно да се каже - аз пиша за бъдещите поколения, аз пиша за вечността. Защото онова, което трябва да служи за "предавател" на "неръкотворните паметници" през времето, не функционира, както преди. Съвсем наскоро гледах телевизионно предаване, в което младежи от "интерактивното" поколение бяха запитани дали четат, има ли смисъл да се чете днес и пр. Чуха се различни мнения, но мен ме порази нещо, което каза една девойка - че тя не обича да чете, защото това дава възможност на автора да я манипулира (подразбираше се, че тя е в чисто пасивна, съзерцателна позиция, а авторът е активен и тя нищо не може да направи по въпроса). Тя предпочитала компютъра и виртуалната комуникация, защото там и тя самата била активна и можела да се противопостави, ако някой я манипулира. Забелязвате ли смяната на акцентите? Авторитетът на автора (на гения, класика, таланта, националния писател и пр.) вече изглежда не като нещо възвишено, което предано трябва да се постига, сякаш е дълбоко като космос: в днешната радикално-егалитарна епоха той изглежда на младите като назидателен дядка, който иска да наложи своето мнение и не им дава глас. И това ако не е радикална културно-историческа промяна, аз не знам какво тогава е. В България тя е подсилена и от кризата на всички възможни авторитети, от радикалното нежелание на младото поколение да приеме света на своите родители с всички тоталитарни реликти в него, от разрива между българското училище и младежката популярна култура и пр.
Има ли шанс за българската литература? Да има, и той според мен е парадоксален. Състои се в това, литераторите да се откажат от своите предишни "нациоформиращи функции", да приемат спокойно факта, че са маргинали и средата им е не свръхважната културна публичност от едно време, а именно камерните микропространства. Това биха могли да бъдат общества (нещо като групи по интереси, хоби и пр.), където малко хора, които се интересуват, общуват без гилдийни напрежения, без непременно да се правят на медийни учители на нацията като Стефан Цанев например.
Другият, по-съществен шанс е, ако българският писател, поет започне да пише така, че неговите текстове да са преводими, ако се включи в международните мрежи, които демаргинализират литераторите, създават им нова виртуална и международна публичност. Когато говоря за преводимост на българските литературни текстове, нямам предвид само езиковата. Говоря за преводимост в двойния смисъл на думата: от една страна, на чужд език, от друга - за преводимост на културните кодове, на символните техники, с които един писател осмисля света. Да се направи от екзотиката на една култура универсален език е страшно трудно и го могат много малко хора. Магическият реализъм, да кажем, успя с някои свои автори. В повечето случаи обаче за съжаление става дума за консумация на екзотиката, а не за превод на локалното послание в универсално. Могат да се дават доста добри балкански примери тук. Милорад Павич не се занимава с екзотика, за разлика от Кустурица, да кажем. Това е същественият вододел. Екзотиката е туристическата страна на литературата, когато тя се чете сякаш от туристи. Другото е истинската литература, която може да е написана от ескимос, но четейки я, да забравя, че действието се развива в иглу. Ако успеем в подобна преводимост, има и шанс за литературата. Е, това че тя няма да бъде само българска, не е чак такава беда.