Новите медии съхраняват
текста, но не и еротиката на четенето
Георги ЛОЗАНОВ
В ежедневната употреба на думата медиа звучат тревожни акорди, идващи от усещането, че сме жертва на непрестанни манипулации, на някакъв групов "спиритичен сеанс", организиран от "медиумите" в ефира, печата, рекламата и пр. Теоретичната употреба на понятието обаче бързо го измъква от зоната на предразсъдъците и го зарежда с оздравителна доза инструменталност. За Заксер, да речем, медиите не са нещо повече от "комуникационни канали", които пренасят "определени знакови системи", като всяка от тях "се отличава с определен комуникационно-технически потенциал (за книгата това биха били например материалност, отпечатване, шрифт, техники за писане и четене)". И въпреки това, ако наречем книгата медиа, подобна на пресата, радиото, телевизията и пр., ако настояваме, че именно тя е първата медиа, задала модела на масовата комуникация, най-вероятно ще събудим снизходителния скептицизъм на читателите и особено на писателите. Те предпочитат да подлагат на "културна забрава", на изтласкване медийната природа на книгата, държат се като че ли в миналото и има "срамна болест", за която е лош вкус да се говори. Мотивите, разбира се, са високи. Медиите се мислят като обречени на събитийното, актуалното, ускорено преходното, техните текстове потъват в "текста на реалността", не създават класика и не поддържат вериги от прочити, способни да напуснат сегашността и да се проточат между поколенията и вековете, върху тях тегне сянката на "стария вестник". На книгата - обратно, сме поверили задачата да бъде ноевият ковчег на текстовете, да ги предпазва от сблъсъците със ставащото и да гарантира срещата им с идващите времена, да ги измъква колкото се може по-бързо от зоната на преходното през изходите на познанието и изкуството. Това желание заедно с книгата да държим и бъдещето в ръцете си крие генеалогичната є връзка с медийната публичност, фетишизира я, поставя я на пиедестал. Там, на високото обаче, тя трудно може да бъде видяна и разбрана, което гарантира романтичен ефект - книгата, векове след появата є, си остава културна загадка. Едва свалянето є от пиедестала (поне за кратко), "четенето є" в контекста на медийната публичност, може би компрометира загадката, да ни изправи пред един добре смазан комуникативен механизъм, който най-напред по законите на науката или поне на любопитството ще разглобим на части.
Всъщност, ако се позовем и на Заксер, частите ще се окажат само две: знаковата система, т. е. текстът - словесен или визуален, и комуникационният канал, т. е. вещта, книжното тяло. Книгата като медиа се проявява в отношението между тези части, между текста и вещта; то задава "новия" за епохата на масовото книгопечатане комуникативен модел.
Преди него, казано донякъде метафорично, текстът е "гол", сам-по-себе-си, при-себе-си. За разбирането на тази негова "голота" може да помогне разширеното тълкуване на придобилото христоматийна известност понятие на Бениямин аура. Той го извежда по отношение на оригинала в изобразителното изкуство, но сам го отнася към цялостното възприятие на света и го дефинира като "единствено и неповторимо впечатление за нещо далечно, колкото всъщност и да е близо". Това впечатление ми се струва не само присъщо и за текстуалното възприятие, но като че ли произхожда от характерния за културната генеалогия на текста синкретизъм на прочит и ритуал в границата на митологичните и религиозните практики. Аурата като че ли пренася/разширява рецептивната ситуация на свещения текст, на текста, чийто контекст е "отвъд", и в този смисъл няма "тукашни", близки контексти; текстът, който винаги остава "далечен", изцяло при себе си. А "отдалечено в своята същност е недостъпното", твърди Бениямин, или казано с други думи - ограденото, охраняваното, при което не можеш да влезеш; най-малко влизането е дисциплинирано от строг режим, който налага "отказ от човешкото" (Лиотар). Текстът все още не принадлежи на човека, а само на Бога; все още не обитава вещта, а само храма.
Аурата може да се опише като "сакрално пространство" около текста, което пази прочита му от "външни" влияния. Читателят оставя "на гардероб" пред текста своята "моментна ситуация" и така влиза в аурата му, отдава се единствено на "блясъка на неговата автономия" (Бениямин). Там читателят няма нищо близко, свое, всичко е на текста. Там няма книги, а има само скрижали.
Бениямин свързва разпадането на аурата "в епохата на техническата възпроизводимост" с някаква културна агорафобия на масите: "да приближат нещата пространствено и човешки", да ги докарат в дома. Появата на масовите тиражи в книгопечатането започва да удовлетворява този стремеж далеч преди Бениямин да го формулира: текстът е запратен от сакралното в профанното пространство, губи своето "отвъдно родство", явява се като вещ, включена в един ред с другите вещи от дома, с чашата, бутилката, саксията и пр., ако следваме една прочута рисунка на Ешер.
Текстът през "комуникационния канал" на книгата напуска ритуала и се озовава в "жизнения свят", който според Шютц "лежи в пункта "сега" на моя актуален обсег (обсег на чуване, на виждане, на полето на боравене и т. н.), свят, за който аз имам или мога да имам непосредствено усещане..., за който знам, че въздейства непосредствено върху мен и върху който аз непосредствено да действам". Конструирането на този свят в категориите "обсег", "усещане", "въздействие" и пр., поставя в центъра му тялото, вещността е "продължение" (инструмент) на телесността. Благодарение на книгата като медиа текстът е четен от и през тялото, не само казва, но и доставя удоволствие. "Удоволствието от текста, твърди Барт, това е онзи миг, в който моето тяло ще следва своите собствени идеи; защото моето тяло няма същите идеи като мен."
Голямата офанзива на масмедиите, осигуряващи тираж, е да вземат текстовете оттам, където живеят според собствените си закони, и да ги подчинят на законите, според които живеят нашите тела. Когато гледам у дома една репродукция на Мона Лиза, ако детето извика, погледът ми ще се отклони, после ще се върне към образа, след това ще погледна към птицата, прелетяла пред отворения прозорец, и пак към репродукцията, но така или иначе ще я гледам с поглед, който е "обрал" характеристиките на жизнения свят, зададен от моето тяло. Достатъчно е да се замени "поглед" с "прочит", за да се види, че същата работа върши книгата и със словесния текст - "огъва" го по "формите на тялото". "Текстът като човешка форма, като фигура, като анаграма на тялото?", пита Барт. И отговаря: "Да, но на нашето еротично тяло." Тъкмо в това се състои спецификата на книгата като медиа: освен познавателното и естетическото, прибавя и още едно измерение на текста - еротичното.
Вероятно читателите на списание "Европа" вече нетърпеливо се питат: за какво са всички тези разяснения около медийната природа на книгата, отговор на какъв въпрос се опитват да дадат те? Всъщност на най-актуалния: ще изчезне ли книгата в епохата на новите медии, ще бъде ли "претопена" от Интернет, докато четеш "Братя Карамазови" в "сайта" на някоя виртуална библиотека, съпругата ти ще свали ли томовете на Достоевски в мазето. Отговорът е "не", защото новите медии съхраняват текста, но не и еротиката на четенето. Нещо повече, тъкмо носталгията по нея в последна сметка създава тревожното усещане за "край на книгата". Иначе, както книгата не унищожава връзката на текста с отвъдността, така и новите медии няма как да унищожат връзката на текста с телесността. Останалото е "451 градуса по Фаренхайт".